Таня Кольовска е поет - автор на пет стихосбирки и преводач. Превела е на български Роберто Савиано и Ориана Фалачи.

"Кратките стихотворения на Таня Кольовска са едновременно сериозни, непринудени и закачливи. Красотата им не послъгва. Точно такива творби дръзват да върнат ведростта в нашия свят, да възобновят достойнството на словото" пише за стиховете й Марин Бодаков.

„Не мог он ямба от хорея

Как мы не бились, отличить.”

А.С.Пушкин, „Евгений Онегин” 

 

Преди няколко години в книжарница Хеликон на Витошка бе представен сръбският писател Вл. Баяц и двете му книги, преведени на български „Хамамът Балкания” и „История на бамбука”. Георги Господинов трябваше да говори за книгите на сръбския си колега. Оказа се, че Баяц е и първият издател в чужбина на „Естествен роман”. И някак съвсем естествено изказването на Господинов се завъртя около този факт. Подробно, на места емоционално, българинът разказваше за осъществяването на това издание. Личеше си, че му е приятно да си го припомня. Усмивката на Баяц ставаше все по-объркана и самотна. Така и не чухме нищо конкретно за книгите, които се представяха. Емпатия ли? Много й здраве на емпатията. Вие СЪМ.

Напоследък все по-често оценката на една книга включва и евентуалните проблеми при нейния превод. Колкото по-добър е текстът, толкова по-труден е за превеждане, а най-добрият направо не може да бъде преведен. Много удобно, защото точно в този момент на сцената се появява Господинов. Текстовете му не само са лесни за превеждане, някои пасажи човек може сам да си ги напише на предпочитания от него език. Ползвайки клишета, без да ги обогатява с авторски прочит, Господинов преминава по най-лесния и утъпкан път до масовия читател. За заглавието „Физика на тъгата” – през 2006 година излиза книгата на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай”. Тя става изключително популярна, особено след като по нея е направен филм, в който участва Джулия Робъртс. Е, Джулия Робъртс наистина може да направи от нищо – нещо. Та в тази книга, като обобщение на опита на героинята се говори за „физика на търсенето”. Съвпадение? Може би, само че нашата натъжена физика излиза доста след това (2012 година). Както казват Илф и Петров, ако на двама души едновременно им хрумне едно и също нещо, дори ако е смешно, то не е творчески оригинално. Точно липсата на творческа оригиналност прави романа на Господинов толкова лесно смилаем. Героите му са по-скоро сенки, на чийто фон трябва да се очертае светлият образ на главния герой – авторът(?!).

Каква е рецептата за правилното описване на социалистическото ни минало? Първо – всички сме били изключително и единствено нещастни. Някои са си давали сметка за това, други не, но няма значение – нещастието ни е захлупвало като черен смог и ние сме дишали единствено тази отрова. Освен това – носим историческа вина за това, че сме я дишали, отровата. Господинов се придържа строго към тази рецепта. Това също го прави „лесно преводим”. Героят му още от малък е дисидент – нещо като Митко Палаузов на демокрацията. На седем години, когато го питат за дума с буквата „Б”, той отговаря „Бог”. Трогателна наивност. За която си плаща с познанието, че „В България Бог няма.” Точно така трябва да бъде сервиран източният европеец. И особено българинът, който си няма 56-та, 68-ма и т.н.

Колкото по-напред във времето отива героят, толкова по-голяма печал го наляга; до такава степен, че вече и в демокрацията не може да се отърве от нея, та му се налага да приема поканите дори за второстепенни литературни събития, само да не стои на едно място. Спомням си, че по същия начин се жалва в мемоарите си и Любомир Левчев, когато скача безспирно от самолет на самолет, за да организира първата писателска среща в София през 1977 година.

Дори и когато не са интересни, различните истории на Господинов са съшити сръчно, но целта е една – читателят да се натъжи, а авторът да хукне по света, за да се среща с феновете си. Защото само тяхното щастие му носи удовлетворение. Е, и когато се върне в България, за да даде старото си сако на клошаря. Такива едни дребни човешки радости.

Освен липсата на искреност, която често достига до откровено лицемерие, другият проблем на романа на Господинов е неговата неравностойност. Не отричам, че има добри моменти, но нека за тях да говорят тези, които се женят и живеят (според думите на самия Господинов) благодарение на това четиво. Просто слабите места падат под допустимата граница. Частта за „Благата вест и стридата” май е шампион в този смисъл. В нея лъсва целият претенциозен провинциализъм, който ако си го имаш е до живот. Действието се развива в стар френски замък (уаууу!) на откриването на тежък (и безвкусен) писателски фестивал. Целта на автора е да покаже колко той е над тези неща. Ами като е над тях, какво търси вътре в тях, при това затънал до уши? Наоколо се върти френска журналистка, дето говори лош английски и ще учи нашия писател да яде стриди. При яденето на стриди няма нужда от много приказки – стридата, лимонът, капеш, изяждаш. Очевидно журналистката специално иска да разберем, колко й куца английският. Тук лошият вкус не идва от стридите. Както е формулирано във „Физика на тъгата”: „Той излезе от мазето, но мазето остана в него”. Точно. Подобно присвиване на стомаха усетих, когато разбрах, че Господинов ще ходи в швейцарски манастир. Дали не го праща Хамлет?! („Офелийо, иди в манастир!”). Слава Богу, оказа се някаква фондация. Защото Шекспир е доста краен и безмилостен. Можеше да е окончателно. Подобен тон има при Бродски в един от най-ранните му текстове, писан след като е принуден да напусне Съветския съюз. Преминал през арести, лудница и заточение, объркан и изплашен от това, че е изтръгнат от езиковата среда, която за поет от неговата величина е всичко, разделен с най-близките си хора, по това време Бродски просто се опитва да провери гласа си, да го чуе. Но през следващите години Поета категорично отказва да превърне личната си биография в ракета-носител или в прожектор, който да го поставя в центъра на вниманието. Изглежда колективната биография е най-доброто убежище за човек без биография (по Самюел Джонсън). За да бъда справедлива, трябва да кажа, че при Господинов се усеща влиянието на Бродски и от следващия, изключително силен период на, когато руският поет пише своите англоезични есета. Бих казала – прекомерно силно влияние. Разказът за смъртта на Брежнев (Господинов) се опитва да мине по кройката на разказа за смъртта на Сталин (Бродски), без да достигне нито драматизма, нито дълбочината на преживяването. Така де, когато си посегнал към репертоара на Павароти, трябва да си сигурен, че ще можеш поне няколко пъти да вземеш горно „до”. Подсвиркването с уста е, така да се каже, от „друга опера”. Освен това за Бродски няма тайни в стихосложението и той много добре знае какво е хекзаметър. Нещо, което не може да се каже за Господинов, ако изчетем „Защитна реч на Минотавъра”, обявена от автора за хекзаметър. Имаме анапест, амфибрахий, но хекзаметър отсъства. Как беше във вица? – не компютри, а компоти (анапест, амфибрахий, моля да ми простите, просто не мога да се сдържа!). Затова и списъкът с антични автори, изброени от Господинов, както и разговорите с някои от тях (отново виж Бродски), също е от друга опера.

Добре, искам да завърша оптимистично. След излизането на „Физика на тъгата” Господинов разбира, че физиците, инженерите, архитектите също четат (из едно интервю на Господинов ). Значи, малко по малко проблемът с опростачването започва да се решава. Тогава, ако следващият роман на Господинов е „Химия на тъгата”, той би допринесъл за решаването на проблема с глобалното затопляне? В сходни случаи Тони Филипов, д-р казва: А, дано, ама надали.