Става ли Педро Алмодовар по-улегнал? Може и така да се каже. През 80-те той беше непримирим бунтовник. Днес получава почетен докторат от Оксфордския университет. Самият той се забавлява от това: „Церемонията беше великолепна. Помислих, че е пародия на Систър Акт.” Донякъде е иронично, че неуморният критик на католическата църква получава докторат, даван и на прелати. Но пък похвалната реч на латински му допада:

"Бях добър по латински в училище, така че разбирах какво казва ораторът. В речта имаше нещо много архаично, но и нещо ново, неочаквана гледна точка, нещо жизнено. Хареса ми. Беше на нивото на Нобеловите награди.”

Последните два филма на Алмодовар, особено „Кожата, в която живея”, бяха типични за безподобния му стил. Новата лента, „Хулиета”, е доста по-сдържана, отбелязва Джонатан Ромни в „Обзървър“. Сценарият събира три новели от канадската нобелистка Алис Мънро и разказва за една необикновена нощ на страст, за любовен триъгълник, последвалата го трагедия и за оттеглянето на Хулиета в депресивна самоизолация. Но това не е мелодрама – Алмодовар твърди, че филмът е „чиста драма”.

Не че и другите му филми са били „нечисти” в някакъв смисъл. Но този път никой не пее, няма хумор, няма ги дори забавните импровизирани реплики, идващи от само себе си по време на снимки. Една мъчителна история трябва да се разкаже в цялата си сериозност. Нужна му е била повече сдържаност. И Алмодовар е доволен от постигнатата промяна в стила, щом се е оказал способен на нея в двадесетия си филм. Горд е и от това, че е успял да разкаже една канадска история в испански културен контекст. Радва се, че е успял да остане верен на духа на Алис Мънро, с която донякъде се идентифицира.

Поверил е главната роля на две изпълнителки, което пък му позволява да покаже и по-младо, и внезапно остаряло лице на един и същи персонаж, без да прибягва до грим. Алмодовар не вярва в изкуственото състаряване: походката, езикът на тялото, погледът и начинът на мислене на по-възрастния човек не могат да бъдат набавени само с козметика. Адриана Угарте е младото „аз”на героинята, а Ема Суарес осигурява истински шок за публиката, която си спомня участието й като ангелоподобната изпълнителка на главната роля в „Червената катерица” на Хулио Медем.

В „Хулиета” няма смях, но няма и сълзи, а резервираност, хладна игра, към каквато досега режисьорът не е прибягвал. Емоциите са скрити. На актрисите си той предлага книги относно загубата и мъката и разговаря с тях за социално приемливото поведение, история и лично достойнство.

Алмодовар твърди, че винаги е рабитил по различни начини с различните актьори. Адриана Угарте е изисквала не само разговори, но и почти физическа режисура – днес младите жени са много по-различни от тези през осемдесетте, когато свободата е била много по-голяма. Тогавашните жени са били по-импулсивни и непосредствени в отношенията си и ако са искали секс, са действали веднага. А Алмодовар знае какво говори, когато става дума за субкултурните особености на Испания в онзи период. В някакъв смисъл той още живее на тогавашната мадридска сцена – с нощния живот, клубовете и отдавна изгубените навици.

Площад "Славейков"