Пълзим, преди да разперим криле

ГЕРГАНА ДИМИТРОВА

Каним се да метаморфозираме от пълзящи в летящи същества. Още от Леонардо Да Винчи насам. Вече 5 века искаме да си сложим криле и да се извисим над прахта. Преди повече от 100 години мечтата на Да Винчи донякъде се осъществява. Летенето обаче си остава привилегия за избрани. Въпреки че днес полетите с лоукост компании са вече достъпни за всеки. Целта винаги е била накрая всеки от нас да се превърне в Икар, да разпери своите криле и да се издигне високо, високо над себеподобните. Сега тази мечта е по-близо отвсякога. В недалечното бъдеще личните автомобили може би ще се сдобият с криле и вече няма да пълзим в колони по магистрали, първокласни, второкласни, третокласни и черни пътища. Ще се отделим от семейството на животните.

А репетираме от години. Разперваме криле с малки и големи самолети, с парапланери и делтаплани. Скачаме с парашути, и дори без тях – това обаче все пак си е падане, а не реене. Когато сме във въздуха, осъзнаваме, че сме безсмъртни. Или че може би сме смъртни – но това е извън нас и няма нужда да мислим за края. Защото само във въздуха наистина усещаш безкрайността, където две успоредни линии може никога да не се срещнат.

Да работиш хобито си е мечта на милиони офисни каторжници и заточени в производството. За да го направиш, се иска смелост. Рискуваш сигурните си и постоянни доходи и се осланяш на случайността и на собствените си правилни или неправилни решения. Повечето хора никога не се осмеляват. Дали такава дейност можеш да наречеш работа, вече е друг въпрос.

Антон Сергиев е от този вид хора. Той е авиатор. В неговия случай означава, че вози ентусиасти с личния си делтаплан срещу заплащане. С подобна дейност (работа?) се занимават малко хора. И всички се познават. Обикновено започват от малки – отиват на кръжок по авиопланеризъм, например. После минават през курсове за авиатори.

Авиаторът Антон Сергиев

Пещерата на дракона

Обичайната му площадка за излитане е в село Маноле, до Пловдив. Ние обаче се срещнахме на изоставеното селскостопанско летище край Севлиево. В свободното си от полети време Антон живее там. В това градче се намира и работилницата му, в която изработва делтаплани.

В работилницата за делтаплани на Антон цари войнишки ред.

Казва, че на година успява да сглоби и продаде само няколко летателни машини. В дългото, просторно помещение, в което се намират машините и материалите за делтапланите, цари войнишки ред. В някои части се стъпва само по чехли или бос, защото там се оразмеряват и шият платовете за крилата, в други пък трябва да си обут, защото може да стъпиш върху стружка. Всеки детайл е поставен в отделна кутия с надпис. Единственото, което е пръснато наглед безразборно из работилницата, са чертежите и инструкциите какво не трябва да се забравя по време на изработването на някой детайл.

„След фрезоване на отвора сглобката с тръбата да бъде без хлабина, за да се избегне свиване при заварка!”, прочитам на една от масите.

Преди да се роди метална птица

Делтаплани в кутии

Другите опити за летене на Антон Сергиев

След това погледът ми се насочва към библиотеката, която заема централно място сред машините и материалите. Какво чете един авиатор, който прекарва във въздуха може би 50% от времето си?! „Български хроники” от Стефан Цанев, „Цар Плъх” от Джеймс Клавел, „Трима души на бумел” от Джером К. Джером, „Събрани съчинения“ от Екзюпери, романи на Виктор Суворов и Роджър Зелазни и до тях сборник задачи по програмиране и „Пластмасови и метални изделия”.

„За съжаление, вече нямам много време за четене. Напоследък чета основно техническа литература”, казва Антон, докато приготвя кафе.

След това започва да ме убеждава, че стилът на Стефан Цанев е изключителен и колко му е любима поредицата „Български хроники”. Това обаче се случва чак след като разказва как минават дните му – във въздуха и по-рядко по земята. Сподели, че наскоро с приятел си купили малък самолет и вече го е прибавил към списъка с услуги. Казва, че вече не е трудно да си купиш малък самолет или хеликоптер и докато преди не беше възможно да се сдобиеш с разрешително за пилотиране, сега вече пречки да станеш пилот няма. Трябва да си навършил 17 години при приключване на курса, да имаш диплома за средно образование и да си медицински годен. След това си плащаш 130 учебни часа теория и 25 летателни часа. Двайсетминутен урок по пилотиране струва под 150 лева. Цената на ултралек двуместен самолет на старо е като на прилична кола – от 10 000 до 30 000 лева.

Звярът на Антон е готов за полет.

Но за да стигнеш до идеята за курсовете, е добре първо да опиташ всички възможни начини за летене. Аз започнах с двуместен самолет, после опитах с парапланер и накрая полетях с делтаплана на Антон. Заедно с него, разбира се. Указанията не бяха сложни – само трябваше да държа здраво телефона си, докато снимам във въздуха. Облякохме якетата, сложихме каските и закопчахме коланите.

Готови сме.

Излетяхме от полето край хангара, наблизо пасеше стадо овце, на няколко километра от там още едно…

Антон избра един прав, сравнително гладък участък. За делтапланите не е необходима твърде дълга писта за излитане – стига около 30-40 метра дълъжина. Плавно се отделихме се от тревата и постепенно набрахме височина.

Севлиево от птичи поглед

Районът около Севлиево е впечатляващ. От въздуха още повече. Летиш над зелени ливади, над покрити с дървета хълмове и над река Росица. Ако времето го позволява, може да видиш средновековната крепост Хоталич отгоре. В далечината стърчат панелните блокове на Севлиево.

Не знам на каква височина летяхме, понякога земята изглеждаше много долеч, друг път се снишавахме като малък змей над овцете и дори те усещаха, че нещо страшно се спуска над тях и застиваха неподвижно в очакване да ги сполети най-лошото.

Антон попита дали съм добре. Лицето ми се беше разтегнало в толкова широка усмивка, че едва успях да отговоря. Но не на неговия въпрос. Изкрещях почти истерично:

„Много ми харесва!”

Жълтите криле ни поведоха към реката. Носът се снижи над коритото и се понесохме срещу течението. И не, не беше като да си в моторна лодка. Носехме се над водата, завивахме, когато реката правеше завой, а от двете ни стани се редуваха дървета и храсти. Вятърът свистеше между въжетата и скелета на делтаплана.

Един завой ни изхвърли от водно-въздушния ни път и отново се понесохме над полето, минахме над овчарчета и те ни помахаха, издигнахме се нагоре и мощта на вятъра се усили десеторно. Явно до крепостта нямаше как да стигнем. Антон насочи делтаплана към същата условна пътека след тревата и колелата се плъзнаха по земята без сътресение.

Кацнахме. Двете успоредни линии се събраха.

"Площад Славейков"