Това се е случило точно преди 42 години – през лятото на 1974 година. На 7 юли се играе финалът на Световното първенство по футбол в Мюнхен. Домакините от Германия (за нас тогава ГФР) излизат срещу Холандия. Всички са пред телевизорите, а който е на работа – слуша по радиото. Точно като дежурните на граничните пунктове на Народна република България. Някои от тях може и да си спомнят младите момчета от Германия – хипита отвсякъде, които са подали паспортите си за проверка точно по време на мача. А по-вероятно е да не ги помнят.

Моментът е умишлено избран. Но предварителният план изобщо не е подозирал, че холандците ще поведат още във втората минута от дузпа, Паул Брайтнер ще изравни 23 минути по-късно отново от дузпа, а Герд Мюлер ще сложи точката в 43-тата минута. Германия е световен шампион, а един бъдещ дипломат се припотява няколко пъти, докато получи паспорта си обратно от проверяващия на границата. Защото участва в нещо опасно, което е можело да му струва живота или дълги години в затвора. Рюдигер фон Фрич тръгва от Западна Германия заедно с брат си, за да помогнат на братовчед си от Източна Германия Томас и двама негови приятели да избягат от България в Турция и по-късно да стигнат до свободата, от която са били лишени.

42 години по-късно

Рюдигер фон Фрич от тази история по българските граници е същият Рюдигер фон Фрич, който днес е посланик на Германия в Русия. Роден от западната страна на границата, братовчед му – от източната. Дългогодишен дипломат, който от 2004 до 2007 година е и вицепрезидент на Федералната разузнавателна служба на Германия. Дойде в България преди дни за премиерата на българското издание на книгата си „Печат към свободата“.

„Онези дни са много важна част от историята на нашите страни – и на Германия, и на България. Трябва да изследваме тази история, за да не забравяме диктатурата и условията за живот тогава. Има млади хора, които са родени след края на Студената война, и на тях им е много трудно да си представят какво е било. Можем да се опитаме да им разкажем най-общо историята с етикетите „студена война“, „диктатура“, „противопоставяне Изток-Запад“, но те не свързват тези думи с нищо. Затова са важни индивидуалните истории, в които наистина можеш да видиш онези дни“, обяснява Фон Фрич пред Клуб Z.

Донесъл е за премиерата на книгата си подправените паспорти, с които са измъкнали тримата младежи от ГДР през България. Печатите, които сам е изработил. И които в последния момент българските гранични власти променят, но... без да го уведомят. Историята е напрегната и детайлна, чете се на един дъх. Всичко в нея е така, както се е случило. Някой някога го попитал дали е намразил България заради изживения страх.

„Не, разбира се. Как мога да намразя България?! Познавах режима от пътуванията си до ГДР или Чехословакия. Социалистически, потиснически, побъркани на тема контрол режими, които отнеха свободата на хората и им забраняваха да избират сами. Тяхната работа беше да не ни позволят да успеем да преведем братовчед ми от ГДР, през България към свободния свят. От другата страна обаче е красотата на България. Лошото е, че не дойдохме, за да се радваме на това, а за да организираме бягство. Но все пак видяхме това-онова“, разказва Рюдигер фон Фрич.

Защо България?

Тогава прекарват кратко време в Несебър. Признава, че няма спомени като турист. Целта е била момчетата от Западна Германия да се срещнат с момчетата от Източна Германия, за да продължат заедно към Турция, Гърция, Италия и нагоре към Федералната република. А защо в България ли? За съвременниците на онова време отговорът е лесен – това е единствената страна, която гражданите на ГДР могат да посетят сравнително лесно и която има две граници със страни от НАТО. Директното преминаване от Източна в Западна Германия става невъзможно в началото на 1970-те години. Тогава по границата са монтирани системите SM-70 - самострелящо устройство, което се задейства автоматично на принципа на мините и разпръсква ветрилообразно стоманени късове.

Рюдигер фон Фрич има роднини по майчина линия от Източна Прусия и в семейството си е чувал руски език от малък. Това му помогнало да разчете и да запомни два от лозунгите в България:

„Добре дошли в Народна република България“ и „Социализмът ще победи“.

По-късно започва да учи по-сериозно руски, история, пътува много по света и напълно естествено започва кариера в дипломацията. Днес с притеснение вижда опитите за романтично представяне на комунистическото минало, а много млади момчета и момичета твърдят, че е било ОК.

„Не, не е било ОК. Погледнете цялата картина, не си подбирайте само малките хубавини – имало е работни места, но не забравяйте, че свободата ни бе отнета – свободата да избираш какво да работиш, свободата да пътуваш, свободата да говориш свободно. Погледнете голямата картина и ще видите нещо различно“.

„Никога няма да е достатъчно“ - така отговаря Фон Фрич на въпроса дали сме направили достатъчно, за да изследваме тази обща част от историята между България и Германия.

„Трябва да продължим да разказваме един на друг нашия исторически опит. Да си признаем къде сме сбъркали, да го споделим с другия. Ние в Германия сме извършили много злини през 20-и век и имаме нужда да говорим за това – открито и непрестанно. Затова имаме нужда от тези индивидуални истории от миналото. Призивът ми към младите е да започнат да питат родителите си дали всичко е било ОК преди, какво са преживели бабите и дядовците им, през какво са минали. Какво се е случило със собствеността им, със свободата им. Нека да ни питат“.

„Защо са го направили?“

Рюдигер Фон Фрич казва, че със сигурност поне 35 източногерманци са били застреляни от българските граничари при опит да преминат границата. Съдбата на много други остава неизвестна.

„Тогава имаше договорка между властите в ГДР и България. А граничарите са получавали допълнителни отпуски, ако успеят да предотвратят бягство, включително и с изстрели. Нека да ровим в историята. Нека да говорим с тези, които са отговорни. Нека ги питаме защо са го направили“, призовава дипломатът.

Днес му е непонятно защо толкова много хора изразяват готовност да се разделят с част от свободата си.

„Страхувам се, че хората може да се окажат готови да се откажат от свои фундаментални права и свободи, без да осъзнават до какво ще ги доведе това. Както казваме в Германия, подай им пръст и ще ти отхапят ръката. Ако се откажем от част от свободата си, накрая ще изгубим цялата си свобода“.

Стигаме и до паралела между фашизма и комунизма. Първият е осъден от целия свят и никой не допуска да се почитат нацистки лидери, докато при комунизма...

„В Германия говорим за два вида диктатури. Разбира се, едната е била по-лоша от другата, защото е започнала да унищожава цели народи. Но иначе механизмите на отнемане на свободи са напълно еднакви. Ние дадохме тази оценка, въпреки че още има хора, които се опитват да оспорват това“.

Рюдигер фон Фрич не разказвал на много хора историята си отпреди 40 години. Но и малкото слушатели реагирали по един и същи начин: Напиши книга. Тя излиза през 2009 година на немски, а сега вече е и на български – преводач е Екатерина Попова, а издател е фондация „Фридрих Науман“. А заглавието е... "Печат към свободата" разбира се.