„Надявам се, че един ден здравият разум ще надделее в България“, каза тези дни човекът, който, комай единствен в най-новата история на страната, на два пъти имаше шанса да помогне за тържествуването на здравия разум като министър-председател и на два пъти преждевременно, изненадващо и без да е съвсем наложително хвърли оставка.

„Популизмът шества със страховита сила в България и не знам докъде ще се докара", притеснява се той.

Личният му принос

И по принцип е напълно прав. Прав е да предупреждава, че „исканията винаги са повече от моженето". Прав е, че е опасен призивът „вдигайте пенсии, вдигайте заплати, всичко да се вдига сега, за да могат да се спечелят  изборите“. Добре е, че обещава да не се подведе „по всеобщата лудост, колкото и да е модерно, колкото и да е сладко за ухото“.

Въпреки това обаче позата на печален герой, паднал невинна жертва на популизма, и ролята на единствена и последна преграда пред страховитата му сила хич не му прилягат. Не толкова защото напоследък тази сила бе отприщена от собствените му действия около президентските избори и последвалата ги оставка. А заради дългогодишния му принос като „централен нападател“ и „голмайстор“ на популизма срещу здравия разум.

"Вие сте прости и аз съм прост..."

Б България популизмът набира сила отдавна. И придобива най-различни превъплъщения - "по-мек“ (вписващ се донякъде в системата) или "по-твърд“ (антисистемен), десен или ляв, с национал-ксенофобско лице или с по-либерална окраска, а понякога дори и с европейско наметало. Но да оставим дефинициите и класификацията на политологическата наука и да си припомним някои основни моменти от присъствието на днешния премиер в оставка в българския политически живот.

Още с появата си като главен секретар на МВР той се вписа мощно и даже новаторски в популистката традиция с титаничната си битка срещу престъпността, от която, кажи-речи, се запомниха само телевизионно-театралният пиар, кожената тужурка, героично начумереният поглед и репликата „Ние ги хващаме, те ги пускат“.

От първите му стъпки в политиката пък остана даденото ѝ от него определение - „л...о, обвито в целофан”. С много от последвалите си думи и действия той успя да се нареди в отбора на онези, които, впрегнали мощен медийно-пропаганден ресурс, насаждаха отвращение към политиката, компрометираха и делегитимираха политическото мислене и стойностните политици, за да ги подменят с карикатурни, но услужливи ментета.

От по-късния му етап завинаги ще остане мисълта: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“. (Интересно дали и тогава се е надявал здравият разум да надделее?) С нея той даде своя принос в подкрепа на друга от ключовите тези на популизма - няма ляво, няма дясно, хората се делят на „народ“ и елит. И органично заигра едновременно две роли. В едната, като „човек от народа“, задръсти публичното пространство с простонародно-остроумните си „бисери“. Някои откриха в тях „дарена му от Бог харизма“. Други - умението на гениален манипулатор да опростява и опошлява и най-сложните въпроси чрез смесица от полуистини, лъжи и измислици. В другата роля, на вечно очаквания от народа месия, раздаваше блага в първо лице единствено число, въздаваше справедливост с твърда ръка и решаваше всички въпроси като последна инстанция. Което не му пречеше (за да се хареса на всички) да променя мнението си и да сменя решенията си от ден до пладне.

Провалът

Когато обвинява другите в популизъм, той има предвид най-разпространената му дефиниция - избягването на непопулярни мерки и даването на неизпълними или опасни, но галещи ухото обещания. Самият той обаче се вписва в тази дефиниция. Вярно, опазваше финансовата стабилност и строеше, както беше обещал. Но не направи почти нищо за изпълнение на другото си обещание, което можеше наистина да промени живота в страната - провали се в реформите. Включително в най-ключовата - съдебната. А този провал укрепва основната опора на популизма - липсата на справедливост. Нещо повече: мнозина са убедени или поне подозират, че самият той е част от модела на мафиотско завладяване на държавата и „разпределение на порциите“. Каквато и да е истината, той не направи нищо за разбиването на този модел.

Разбира се, отговорността за провала на реформите не е само негова, а и на другите партии, претендиращи, че са „системни“. Основно негова е обаче заслугата за раздухването на друга популистка димна завеса, която има за цел да отвлече вниманието - опасността от „бежанско нашествие“. В крайна сметка от изкуствено създадената истерия се възползваха други и така тя се обърна срещу него.

"За пореден път ставаме свидетели на безотговорно поведение, пренебрегване на националния интерес за сметка на популизма и употреба на страха на българските граждани за извличане на политически дивиденти“, оплака се той преди изборите. Нещо като „популистът вика „Дръжте популиста!““. Но вече беше късно - вълната, отприщена от самия него, го отнесе. А за следващия изборен „мач“ край тъч линията загряват още по-кресливи и безогледни играчи.

Какво става със здравия разум?

Колкото до надеждата му, „че един ден здравият разум ще надделее“, прогнозите се разминават. „Внимавай какво си пожелаваш“, казват някои, според които при победа на здравия разум самият той би изхвърчал от политиката. В този смисъл, казват те, здравият разум дори е започнал да надделява на последните избори.

Други, които не виждат по-добра алтернатива и затова избират по-малкото зло, смятат точно обратното. Сякаш мнозинството българи са последвали съвета, даден тези дни на италианците от лидера на устремилите се към властта италиански популисти: "Доверете се на усета, а не на разума си“.

Трети пък твърдят, че здравият разум ще надделее, когато и ако мафията го позволи. Тоест, „скоро няма такава опасност“.

Материалът е публикуван в "Дойче веле".