Жито газим, гладни ходим... (ТАБЛИЦИ)

„Къде изчезна вкусният български домат”, „Демокрацията ни донесе банани. Но изчезнаха родните ябълки, ягоди…”, „Българският домат умира”, „Ядем домати, пропътували 2500 км.”

Десетки заглавия обрисуваха срива в зеленчукопроизводството у нас след настъпването на демокрацията. Населението постепенно свикна с турските домати, гръцката салата, македонските краставици, египетския лук, полските ябълки и китайския боб (виж в таблицата откъде идват плодовете и зеленчуците). Дори бурканите с кисели краставички, гордост на консервната ни индустрия, вече се внасят от Виетнам.

Няма спор – има нещо сбъркано в това зарзаватът по родните сергии да идва от стотици, понякога от хиляди километри разстояние. А в същото време България да отчита рекордна реколта от пшеница, голяма част от която ще бъде натоварена на кораби и изнесена зад граница.

„Никой не е по-голям от хляба!”

Това гласеше селскостопански лозунг от недалечното минало. През годините тази фраза се измени на „Никой не е по-голям от субсидията”. Земеделието в България стана заложник на европейските фондове и прословутата схема на плащане „левове на декар”. Едно сравнение – средните разходи при отглеждане на пшеница, слънчоглед и царевица са между 80 и 150 лв. на декар, докато при повечето зеленчуци сумата надхвърля 1000 лв./дка. Ясно е накъде накланят везните.

Повечето стопани заложиха на жито, царевица, слънчоглед, ечемик, рапица и поради други причини. Експерти наричат тези култури „лесни”, защото с няколко специалисти, добра технология и съвременна механизация се постигат отлични резултати. И както си личи от статистиката – постиженията са върхови. През 2016 г. реколтата от пшеница достигна 5,6 млн. тона, което е рекордно количество от 1980 г. насам, обявиха от земеделското министерство.

При зеленчуците е точно обратното – отглеждането им е трудоемко, изискващо човешка ръка, съхранението и транспортирането им е сложно, а продажбата с добра печалба е направо изкуство. Който поне веднъж в живота си е гледал домати, знае колко зависи крайният резултат от почвата, наторяването, борбата с вредителите, слънцето, водата и климатичните условия като цяло.

По-добре късно, отколкото по-късно

Години наред зеленчукопроизводителите в България получаваха почти нулево европейско финансиране и се конкурираха на пазара със силно субсидираната продукция от Полша, Гърция, Турция и останалия свят. Нещо повече – у нас влизат зеленчуци от свръхмодерни чуждестранни стопанства, в които се работи по метода на хидропоника – растенията се отглеждат в изкуствена хранителна среда, без почва, и така добивите се повишават в пъти.

Едва през 2012 г. държавата се сети, че у нас вирее не само пшеница и насочи малка част от евросредствата към зеленчукопроизводството. През новия програмен период управляващите станаха по-смели и пуснаха три нови схеми – за обвързано подпомагане за плодове, за зеленчуци (полско производство) и зеленчуци от оранжерии.

За 2017-2020 г. бяха направени промени, тъй като преференциите предизвикаха огромен интерес при някои култури. Това е причината повече да не бъдат подпомагани тикви, орехи, грах и зелен фасул, а да се подкрепят зеле, сливи, дини, пъпеши и десертно грозде (виж карето).

Учили сме европейците, а сега ядем от градините им

Няма регион в Централна Европа, в който да не разказват легенди за българските градинари, мигрирали през ХIX и XX век и научили местните хора що е то зеленчукова градина. На особена почит са били нашите експерти от Лясковец, от района на Велико Търново и от Пловдивския регион.

До 1940-1942 г. в Европа оценяват подобаващо превъзходния вкус на българските домати, чушки, грозде, кайсии и ягоди. Но след Втората световна война частното фермерство в страната беше унищожено и насилствено заменено с държавна кооперативна система.

Много „за” и „против” може да се кажат за земеделието по време на комунизма. Факт е, че след 1975 г. производството на плодове и зеленчуци вече стигаше не само за изхранване на населението, но и за износ в Съветския съюз и част от Източния блок. Като центрове на зеленчукопроизводството се оформиха Пазарджик–Пловдив (царството на домата и пипера), Горнооряховският район (по-възрастните помнят сергиите с огромни зеленчуци до с. Джулюница, на пътя София–Варна), зоната Сандански–Петрич и Югоизточна България.

Но е факт, че секторът страдаше от липса на работна ръка и за саденето и прибирането на реколтата се разчиташе на бригадите – десетки хиляди ученици, студенти, войници и служители от други отрасли на икономиката. Дългата лятна ваканция на учениците в България (близо 3 месеца) е наследство от времената, в които земеделието изпитваше недостиг от работна ръка.

При такава масова мобилизация на хора нямаше как да не бъдат отчетени огромни количества произведена продукция. После дойде преходът, земята беше върната на собствениците в реални граници, но разпокъсана и това вещаеше лоши дни за земеделието. Стигна се до Виденовата зима, в която се случи нещо невиждано – голям внос на пшеница за изхранване на населението. Зеленчуковите градини не се поддържаха, напоителните системи бяха разрушени, овощните градини – изкоренени.

И така стигаме до неизбежните сравнения – между 1980-а и 1990-а годишният добив на домати е бил над 800 000 тона, докато след 2004 г. производството е в пъти по-малко и се движи в границите 100 000–150 000 тона. Пиперът дълго време е бил втора по значение зеленчукова култура у нас, но и това свърши – само от началото на XXI век спадът в производството е близо три пъти. И турските червени чушки заливат целогодишно търговската ни мрежа.

Евтиният китайски внос направи безсмислено саденето на чесън. Драстично намаляха и родните картофи, чийто добив беше съсредоточен около Самоков, Родопите, Панагюрище и северните склонове на Стара планина. Затова сега по пазарите се срещат картофи от целия Балкански полуостров, че даже от Египет и Германия.

Днес житото е синоним на българското земеделие. Добивите на пшеница от соцвремената трайно бяха достигнати и задминати. Слънчогледът също стана любима култура на фермерите. Производството му от 1990 до 2015 г. се увеличи над 4 пъти. И неслучайно през последните години страната ни е в топ 3 на световните износители на слънчогледово семе.

В годините на демокрацията наблюдавахме и почти пълното изчезване на захарното цвекло от асортимента на фермерите. Вносната захар уби голяма част от местната индустрия, легендарни заводи хлопнаха кепенци, а земеделците се пренасочиха към други култури. Една от тях беше рапицата – маслодайното растение, което се използва за производство на биогориво. Рапицата бързо се превърна в хит у нас, след като до 2009 г. земеделците получаваха допълнителни пари за отглеждането й. И там ключовата дума е субсидия. Като при цялото ни селско стопанство.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през октомври 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.