Това са двете думи, които напоследък са ключови за българската публична среда. „Шайка” е лошата дума – който я произнесе, рискува да си загуби столчето или дори цялата мека мебел. Пред този обаче, който повтаря „стабилност”, се отварят благините на невиждан медиен достъп и комфорт – все едно е казал „Сезам, отвори се!”. Играта е проста и ако човек не иска неприятности, най-добре е поне да съчетава двете думи: шайка и стабилност; стабилна шайка; шаечна стабилност; шайков стабилитет и т.н.

Проблемът е, че докато стабилността става все по-компрометирана, шайката се мисли за все по-реабилитирана. А би трябвало да е точно обратното в една европейска държава, поела по пътя на утвърдените демокрации.

Поела, поела, колко да е поела, ще кажат веднага скептиците. Това с европейските ценности не са ли само празни приказки за наивници? Ние трябва да сме реалисти, да казваме нещата такива, каквито са. Никаква политкоректност!

Шайка! Шайка! Шайка! Шайка….

И малко стабилност.

***

След това лингвистично въведение идва ред на централния въпрос: защо се случиха последните скандали с управляващите? Напрежението расте драматично, без да има като че ли дълбока съдържателна причина за това. Президент, ГЕРБ и БСП са се хванали за гушите, мобилизирали са едни срещу други остриета с различна острота.

В политиката слабостта на противника винаги се усеща и БСП в момента я надушват. Проблемът е, че „балансьорът” Борисов започва да губи равновесие и се килва все повече към по-тежката страна. Килването си личи по следното:

– В предишния парламент Борисов просто се ползваше от пълната подкрепа на Пеевските медии, без ГЕРБ да се идентифицира с тяхната реторика и говорители. Сега част от тези говорители са парламентаристи, анализатори и прочее неразделни части от ГЕРБ. Това може да е въпрос на нюанс, но падането на задръжките и приличието е много показателно. Когато рекрутираш при себе си хора, чиято единствена цел е да дискредитират, „както си знаят” други, ти вече не можеш дори формално да минеш за балансьор;

– Реабилитацията на героите, свързани с фалита на КТБ, продължава. Кой оглавил държавна банка, кой доопраскал съдебната реформа, кой хвърлил око на оръжеен бизнес, кой, кой, кой… Всички тези герои не само се стабилизират, но твърдят и че са на правилната страна на историята. Не откъм шайката, а откъм стабилността. В такава разбалансирана среда очевидно балансьорът ще е в трудна ситуация;

– Скандалите около оръжейните предприятия са отделен сигнал. Йордан Цонев е прав да зададе въпроса: как е възможно предприятия, които са купувани и финансирани с кредити от КТБ, да не са в масата на несъстоятелността? Как е станало така, че ценни активи са придобити с пари от банката, а при нея са останали само кухи фирми? В този смисъл опитът за национализация на подобни предприятия може да бъде тълкуван и като опит за връщане на собственост на държавата, която „реално” ѝ принадлежи (заради публичните средства, налети да се покрият загубите от банката). Затова, би казал някой, тези предприятия се гонят по устав, най-малкото, за да им се отнеме бизнеса. Подобни действия не могат да се предприемат от една правова държава обаче. Те подхождат повече на шайка, която се разправя с всички възможни средства с друга шайка;

– Реформата в съдебната система завърши с триумф на гледната точка на Сотир Цацаров. В този смисъл Борисов няма какво да балансира, или поне така изглеждаха нещата. Парламентарната квота във ВСС се попълни с кандидати, чиято единствена обща характеристика бе, че не подкрепиха Лозан Панов. Но първото гласуване във ВСС показа, че все пак в новия състав има достатъчно хора, които държат на принципи и репутация. А и в крайна сметка не може една институция – пък било тя и прокуратурата – да е безконтролна. Това противоречи на всички принципи на конституционализма. В този смисъл „балансът”, постигнат от Борисов, е килнат силно на една страна и трудно може да бъде удържан (поне в рамките на приличието);

– Дебатите за реформата на антикорупционните агенции също изкараха премиерът встрани от точката на равновесие. ГЕРБ искат те да назначат шефа на новия орган, а БСП искат той да е назначен от президента. Равновесната точка в този дебат е ясна от конституционната теория – президентът трябва да номинира, а парламентът да назначава (с изслушване и гласуване) ръководителя на агенцията. Такава е процедурата за съставяне на независими агенции в САЩ и тя – макар и несъвършена – е доста добра. Докато измисля топлата вода, за да оправдае друго решение, Борисов трудно ще влезе в ролята на реален „балансьор” в политиката. А като се килнеш на една страна, ставаш уязвим за скандали;

– Драмата в Хасково бе превърната от ГЕРБ от инцидент в принципен въпрос за цялото управление. Ако има назначения по роднинска линия без съответни конкурси, нарушението е ясно и политическа отговорност трябва да се поеме. В този смисъл Борисов и Делян Добрев бяха прави да се решат на болезнената оставка на способен млад политик. Защитата на Добрев от цялата парламентарна група на ГЕРБ с аргументи от рода на „така правят всички” и „какво като са му роднини”, не е балансирана позиция и създава системни и дългосрочни проблеми за Борисов;

– Скандалът с „Грипен”-ите е демонстрация за загуба на баланс в международен план. Борисов направи силни стъпки по отношение на ЕС, Германия и Франция, което го сложи в доста престижната компания на Меркел и Макрон. Същевременно обаче той иска да е добре и с Орбан, и с Ердоган, и с Путин. Това уравнение няма верен отговор. Затова Борисов се бави с решението му. Например бави се по въпроса със самолетите. Щяхме да купуваме „Грипен”, после F-16, а Каракачанов непрекъснато загатва, че ще поправяме МиГ-овете. Истината е, че топката се тупа в страх да не накривим някому шапката. А в крайна сметка политическите аргументи на България като член на НАТО са доста ясни: едва ли е необходимо да се омаскарява Радев, за да се вземе решение за F-16. Необходими са само решителност и политическа отговорност. В крайна сметка колебанието и пращането на разнопосочни сигнали обърква и партньорите по отношение на това къде се позиционира България. Не стига, че Радев под път и над път, с повод и без повод говори за сваляне на руските санкции, все едно че е упълномощен говорител на Руската федерация. Сега и Борисов подхвана темата (окуражен донякъде от позицията на Германия). Но като добавим и нерешителността по отношение на самолетите, България започва да изглежда много странно в очите на ЕС и НАТО.

***

Разклащането на стабилността в този смисъл не е плод на езиковите ерупции на определени депутати, а е резултат от загубена равновесна точка. И още нещо: досега Борисов винаги е държал да бъде възприеман като сред „добрите” в политиката. Слабата опозиция в парламента и доминацията в медиите му създадоха илюзия, че едва ли не всичко може да бъде отмито от него или приписано на друг. Проблемът е обаче, че когато държиш цялата власт, ставаш отговорен за всичко. Например в една парламентарна република премиерът не може да каже „оставете ги в парламента да си правят каквото искат”, все едно че няма нищо общо с мнозинството. Напротив премиер и мнозинство са едно и зависят един от друг. Ако мнозинството е проговорило на кръчмарски език, баш кръчмарят е премиерът.

Портал Култура.