Изминалите няколко седмици свидетелстват, че постигането на мир в Сирия е все още под въпрос. Дори обратното – свидетели сме на ескалиране на напрежението. Става все по-очевидна необходимостта САЩ да демонстрират пред Русия и Иран, че имат сериозни намерения за участие в сирийския ендшпил. В противен случай това би навредило на американските съюзници в региона.

Русия пък нееднократно е заявлявала, че не цели оставането на Башар Асад на власт и че целта ѝ е запазването на сирийската държава като такава пред лицето на онова, което нарича „западна интервенция“ и „тероризъм“. Но ако оставането на Асад на власт би гарантирало на Москва запазването на военните ѝ бази в Средиземноморието, както и успешното противопоставяне на Запада, тогава защо Кремъл би желал да го смени? При сегашното отсъствие на западна политическа стратегия за слагане край на сирийската криза, Русия ще продължава да използва Асад, докато политиката му е в унисон с нейните интереси.

Време за компромис?

Все пак прагматизмът на руската политика дава шанс на САЩ за търсене на някакво компромисно решение спрямо Сирия. Не е изключено Русия да се съгласи с отстраняването на Асад срещу запазване на своите икономически и военностратегически интереси в Сирия. За съжаление САЩ пропуснаха да сложат край на сирийския конфликт преди години, когато руското влияние в тази страна не беше толкова доминиращо. Днес вече не е реалистично да се мисли за някакво политическо решение без руска благословия. При това голяма част от анализаторите дори не могат да допуснат в сценариите за бъдещото развитие на ситуацията някакво руско-американско споразумение.

Дипломацията обаче все още има своите шансове за успех. Щатите биха могли да изпратят ясен сигнал на Кремъл, че са заинтересовани от приключването на сирийската драма. При това подобен сигнал би съдържал ясен намек за евентуалното използване на сила за реализирането на американските намерения. Под „използване на сила“ нямам предвид непременно прилагане на военни решения. Силов характер например биха имали евентуални санкции срещу руски интереси. Тук трябва да си припомним знаменитата максима на Клаузевиц, че войната е продължение на политиката с други цели. Преди няколко години Вашингтон имаше възможност да лансира широкомащабна военна операция в Сирия, за да покаже на сирийския режим, че той няма друг избор освен масата на преговорите. Може да се допусне, че ако Вашингтон бе продължил с въздушни атаки от типа на априлските бомбардировки, може би Русия нямаше да е в състояние да продължава своите действия в Сирия. Понастоящем няма никакви индикации, че САЩ имат намерение да прибегнат по подобно решение. Сплашването на противника с евентуална употреба на военна сила обаче може да проработи, както това показва примерът със Северна Корея.

Ролята на Израел

Но ако руската демонстрация на мускули в Сирия не се оказа в състояние да активира американска намеса, нищо чудно това да се окаже по силите на Израел. Първоначално Тел Авив считаше режима на Асад за приемлив, въпреки че Дамаск разреши на "Хизбула" да се намеси в сирийския конфликт. Това отчасти се дължеше и на факта, че Асад не създаваше проблеми на израелците на окупираните от тях Голански възвишения. Постепенно обаче с разширяване на иранското военно присъствие в Сирия притесненията на Израел се засилиха. Успоредно с това израелските военни проведоха операции по ликвидиране на знакови фигури от военната организация на "Хизбула", както и на ирански офицери, за които бе счетено, че са се доближили твърде много до границите на Израел. Понастоящем тези операции вече включват мащабни въздушни удари срещу ирански цели в цяла Сирия. Само през април бяха реализирани два въздушни удара, което е безпрецедентно.

Тази активизация на наказателните операции от израелска страна се дължи на обстоятелството, че управляващите считат иранското присъствие в Сирия като подготовка за бъдеща инвазия срещу израелската държава. В тази връзка израелските лидери разчитат на помощ от САЩ. Разбира се, израелците не са единствените, които са разтревожени от иранското военно присъствие в Сирия. Саудитска Арабия също е разтревожена от разширяването на иранското влияние в Арабския свят, което подрива неговата стабилност. Рияд засили ответния си натиск срещу Иран, а наскоро приветства и излизането на САЩ от ядрената сделка с Иран. Тел Авив от своя страна е окуражен от засилване ролята на антиирански фигури в американската администрация от типа на Джон Болтън и Майк Помпео.

Без помощ от САЩ?

Няма съмнение обаче, че ако Израел счете, че САЩ няма да ограничи разширяването на иранското присъствие в Сирия, той ще вземе нещата в свои ръце. Това на свой ред засилва безпокойството на Техеран от евентуален сблъсък с Израел. Това отчасти обяснява защо Иран и проиранските милиции в Сирия не отвърнаха на априлските наказателни въздушни удари срещу използването на химическо оръжие от Дамаск. Вместо това проиранските хути предприеха серия от ракетни удари от Йемен срещу Саудитска Арабия. Но хутите в Йемен, който в сравнение със Сирия е от периферен интерес за Иран, не са равностойни на "Хизбула" в Ливан. Освен това, докато хутите се използват срещу Саудитска Арабия, "Хизбула" е основно оръдие на Техеран срещу Израел. Така че йеменските ракети срещу Саудитска Арабия ще предизвикат ответен удар, но срещу Йемен, не срещу Сирия.

Избирането на хутите като частичен отговор от страна на Иран свидетелства за опасенията на Техеран от евентуален иранско-израелски конфликт в Сирия. Уязвимостта на проиранския лагер в Сирия контрастира със ситуацията в Ливан, където "Хизбула" и иранските офицери са наясно, че могат да се справят с евентуална израелска атака на ливанска територия. Така че ако САЩ не направят нищо за актуализирането на политическата си стратегия в Сирия с оглед постигането на политическо решение, в бъдеще Израел би се възползвал от слабостите на иранското военно присъствие в тази страна.

Лоши дни за Иран

Евентуален израелско-ирански конфликт в Сирия обаче би се прехвърлил и в Залива. Във всички случаи развитието на обстановката в Сирия не предвещава спокойни дни за Иран както на бойното поле, така и на масата на евентуални преговори. В дългосрочен план е най-вероятно Иран да е големият губещ в Сирия. Въпросът обаче е в това, дали междувременно Техеран няма да съумее да нанесе сериозни вреди на съюзниците на САЩ в региона.

Въпреки резервите на редица наблюдатели след изтеглянето на САЩ от ядреното споразумение с Иран става все по-очевидна необходимостта от сключване на цялостна сделка с Техеран, която да включва икономически стимули за иранците, при условие че бъдат проведени съответни реформи във вътрешната политика и че бъде ревизирана регионалната стратегия на режима. Това никак няма да е лесно, тъй като евентуалното прекъсване на сухоземната връзка на Иран с Ливан през Сирия би означавало край на мечтите за иранска доминация в Близкия изток. Постигането на някакъв компромис с Иран ще изисква целенасочени и мащабни усилия както от страна на САЩ, така и на местните му съюзници. От друга страна, Русия се стреми да осуети подобен изход от сирийската криза, тъй като той би обезсмислил стратегическото ѝ предимство, очертало се след 2015 г.

Вероятно такава бе и целта зад неотдавнашната среща между Путин и Асад в Сочи, където сирийският президент се яви без придружители и свидетели. Посланието на господаря на Кремъл впоследствие бе разтълкувано от външния министър Лавров – всичките чужди контингенти трябва да напуснат Сирия, естествено без руските, които са в тази страна по покана на сирийския режим. В добавка и специалният представител на Кремъл Лаврентиев поясни, че тези думи касаят преди всичко иранските военни и техните милиции в Сирия. Първоначалните реакции на официален Техеран сочат, че подобно решение ще е трудно и че до него би се стигнало едва след като айатолласите се убедят, че политиката на режима е в задънена улица. А това означава, че въпреки трудностите иранско изтегляне от Сирия все пак е възможно „според малцина наблюдатели".