Въпросът как Валери Симеонов - след всичките му скандални изявления и действия във властта - може да бъде все още вицепремиер на европейска държава е реторичен. От нормативна гледна точка спор няма, че след изявления като неговите той трябва да напусне правителството. Защо това не се случва, може и трябва да бъде обяснявано от науки и занимания като психология, астрология и краеведство. Но от гледната точка на политическия морал казусът е ясен.

След поредните непремерени приказки на вицепремиера, правителството “Борисов 3” изпадна в ситуацията на кабинета “Орешарски” след избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Това е ситуация, в която политическото оцеляване става единствен приоритет, а легитимността на управлението е фатално уронена. Предсрочните избори започват да изглеждат въпрос на време, а управляващите се движат по политическия ринг като след тежък нокдаун. Абсурдното назначаване на Валери Симеонов за глава на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания е ясно доказателство, че те са много замаяни от удара.

Въпросът защо Валери Симеонов не си отива има и един смущаващ политически отговор, който не може да се подмине лесно обаче: Доналд Тръмп е президент на САЩ. В този смисъл проблемът с Валери Симеонов, Сидеров и всички други политически талибани, които от периферните подмолия на партийния спектър заеха ключови управленски позиции, е системен. Трябва да бъде обяснено как средният избирател започна не само да толерира радикали и реторически екстремисти, но и да гласува за тях.

Поляризация и радикализация

Едно ново изследване на електората в САЩ ("Скритите племена на Америка") хвърля светлина върху проблема с поляризацията и радикализацията на американското общество. Според него, днес американците са силно разделени по ключови политически въпроси – от имиграцията и тероризма до правата на малцинствата.

Всъщност, обаче, най-радикалните групи от ляво и дясно са по-малко от 15% от обществото. Изледователите откриват седем различни “племена” в него, от които само две са крайни – “активистите прогресивисти” и “отдадените консерватори” – докато останалите пет са с доста по-центристки и умерени ценности и разбирания. Въпросът е как става така, че радикалите започват да доминират политическия процес, когато голямото мнозинство от избиратели всъщност не споделя техните възгледи?

Подобни процеси протичат и в България и Източна Европа. У нас, например, ГЕРБ е подложен на сериозен натиск да се идеологизира в посока на “отдадените консерватори” – съешаването му с “патриотите” и създаването на “консервативни” идеологически центрове е ясен белег за изместване на Борисовата формация от центъра към политическата периферия. Този процес е завършил в Унгария, където Виктор Орбан успя да наложи вдясно политическия си радикализъм. Едно от малкото неща, които засега спират подобно развитие в България, е склонността на Борисов да “балансира”. Заобиколен от “патриоти” и “консервативни” идеолози, обаче, той изглежда все по-нелеп и неуспешен балансьор.

Една особеност на българската ситуация, която прави “балансирането” все по-невъзможно, е, че, за разлика от САЩ, у нас няма радикално ляво крило – “активисти прогресивисти”. БСП, парадоксално, направи консервативен завой дори преди ГЕРБ. Всички останали парламентарно представени партии са също по-скоро в консервативния спектър (ДПС по етно-културни причини). Затова за леви радикали са нарочени основно интелектуалци и НПО-та и те са превърнати от “консервативните” идеолози в архивраг. Политиката в Полша и последните местни избори там показват, че левицата в Източна Европа също има потенциал да развие свое прогресивно, активистко крило. У нас това ще се случи очевидно по-бавно.

Новата политическа коректност

Така или иначе процесът на радикализация и поляризация е видим и той обяснява как и защо острото, наситено с омраза и стигматизиращо говорене започва да се счита за “нормално”. Създава се нова “политическа коректност”, според която опонентът е винаги морално дефектен – той е или предател, или е купен, или е нравствено увреден. А най-добре и трите заедно. Казусът “Валери Симеонов” е всъщност казус за границите на тази нова политическа коректност. Изглежда нейният принцип е, че може да се обижда на “толераст” и “джендър”, но не може да се обижда на физически недъг. Или пък може пиар на министерство да заплашва, че ще “хване сопата”, може да се лепят етикети като “соросоиди”, но не може да се поставят под въпрос мотивите на майки на деца с увреждания. Валери Симеонов очевидно не е схванал всички нюанси на новата политическа коректност и кара с обидите наред, което му навлече и народния гняв.

Проблемът не е обаче в нюансите, а в новата политическа коректност като цяло. Обиждането и очернянето на опонента е неприемливо и няма значение дали това обиждане става заради политическите му възгледи, сексуалната му ориентация или физическото и психическото му здраве. “Новата политическа коректност” в този смисъл е оксиморон – тя е радикална политизация на речника на публичните фигури, оръжие за разправа с неудобните. Валери Симеонов трябва да си ходи. Но добре е да си ходи заедно с тази “нова политическа коректност”.

Защо все пак умерените са толкова търпими?

Въпреки скандалността на репликите на вицепремиера, обществото като че ли не показа готовност за протестна мобилизация. Затова и управляващите се ослушват и изчакват, с надежда да им се размине. Фактът, че обществото е развило търпимост към нетърпимото, е свидетелство или за патология, или за някаква рационална калкулация от страна на умерените, според която от радикалните политици има някаква “полза”.

Каква би могла да е тази полза? Либералните демокрации са достигнали доста сложен и прецизен баланс на интересите на основните групи граждани. Всяко разместване, всяка смяна на политиката в такава ситуация става изключително трудно: винаги ще се намерят мнозинства, които да блокират промяна. Особено ако тази промяна изисква солидарност на мнозинството към някакво малцинство и преразпределение на ресурси в негова полза. Радикалните популисти, от тази гледна точка, са полезни на егоистично мислещи мнозинства, които не са склонни да преразпределят свои ресурси към малцинства. Радикалите са плашило срещу тези малцинства, за да си налягат те парцалите.

По-скоро несъзнателно Валери Симеонов влезе в ролята си на такова плашило спрямо едно малцинство, искащо – напълно оправдано – по-голям обществен ресурс: майките на децата с увреждания. Вицепремиерът често е изпълнявал тази роля срещу ромите или жертвите на домашно насилие – и на двете групи успешно им се отбиват всякакви щения - било то за позитивна дискриминация или за центрове и образователни програми срещу сексуалното насилие. Спрямо майките на децата с увреждания ролята на плашило срещу малцинствата на самопровъзгласените “патриоти” и подобните им радикали стана очевидна. И мнозина се отвратиха от нея.

Добре би било отвращението да не се ограничи до конкретния инцидент, но да обхване и системната роля на феномена обаче.

Дойче веле