През последната седмица Григор Димитров отново зае челно място в телевизионните спортни емисии, новинарските сайтове и социалните мрежи. Всичко тръгна от интервю за bTV, в което той сподели, че не вижда проблем да не участва в "София оупън" 2019, тъй като това е просто един „частен турнир“.

В същото интервю Гришо обясни, че разбира разочарованието на феновете, но уточни, че те ще имат и други възможности да го гледат на живо. Сподели и, че България може да направи много повече за развитието на родния тенис, като организира повече големи турнири за млади играчи.

Думите на най-добрия български тенисист отприщиха вълна от коментари. Няколко дни по-късно обаче тази вълна се превърна в цунами, след като Гришо направи уточнение какво точно е имал предвид в интервюто.

„Щастлив съм, че в родината ми се провежда турнир от серията ATP 250, - написа той на официалната си страница във Фейсбук. - Играх в турнира през 2017 г. и имах щастието да спечеля титлата, която е много ценна за мен. Това бе страхотен момент в кариерата ми. Коментарите ми бяха свързани предимно с турнирите на по-ниско ниво от тези в рамките на ATP и нуждата Българската федерация по тенис да опита да организира повече турнири от "Чаланджър" и ITF, за да подпомага по-ниските равнища на тениса в България.“

С тези думи обаче Гришо изобщо не успя да смекчи разочарованието на родните фенове на тениса. Нещо повече, уточнението значително влоши ситуацията. От една страна, той отново даде да се разбере, че най-вероятно няма да играе на турнира в София през февруари. От друга - решението му да направи уточнението си на английски език предизвика остри реакции, обхващащи целия спектър на емоции от недоумение през възмущение до присмех.

Независимо дали подкрепяме поведението му, или се възмущаваме от действията му, повече от очевидно е, че огромна част от българите проявяват интерес към личността на Григор Димитров. Поредният няколкодневен епизод от сагата с главен герой ракета №1 на България ме накара да се запитам: защо ни е толкова важен Григор Димитров?

Кастингът за месия продължава

В мига, в който си зададох този въпрос, в главата ми започна да се оформя отговор: ние, българите, сме склонни да реагираме на всяка думичка и на всяко действие на водещите ни спортисти, актьори, музиканти и други популярни личности, в това число и политици, защото у нас индивидуализмът е много по-застъпен от усещането за общност.

Независимо че на фасадата на Народното събрание пише „Съединението прави силата“, ние продължаваме да даваме най-доброто от себе си, за да се делим. Съзнавайки колко сме разединени, ние съвсем естествено търсим личност, около която да се обединим и поне за миг да почувстваме, че принадлежим към някаква група.

Иначе казано, 29 години след началото на прехода от авторитарна власт към демократично управление ние продължаваме да страдаме от култ към личността. Формата, под която се проявява този култ, може да е различна, но основната причина е същата: колективната ни мечта да открием месията, водача, онази обединяваща фигура, която ще ни помогне „да се оправим“, след като не можем да се справим сами.

Когато очакванията ни се окажат напразни

Както показва случаят с Григор Димитров, култът към личността у нас може да има и обратно проявление: когато човекът, който жадуваме да ни сплоти, каже или направи нещо, което е в разрез с нашите очаквания и мечти, ние на мига сме готови да му припомним кой е и къде се намира, да го разкъсаме, да го линчуваме публично. С един изстрел два заека: хем се освобождаваме от гнева си, който, ако държим в себе си прекалено дълго, може да ни задуши, хем даваме ясен знак на по-успелия от нас, че ако не изпълнява заповедите ни, бързо-бързо можем да го върнем в блатото.

Този тип разрушително поведение, което на моменти наподобява ритуално самоубийство, в голяма степен се дължи на дълбоко вкорененото ни убеждение, че някой ни е длъжен. Както правилно отбелязва Веселена Седларска в книгата си „Депресията ме обича“, ние, българите, отдавна се възприемаме за жертва - на историята; на политическия елит; на капиталистическата система; на Европейския съюз; на американския империализъм; на географското ни разположение; на климатичните условия; на учителите, които не са възпитали децата ни, след като ние сме пропуснали да свършим тази (изцяло наша) задача; на съседите, чиито деца учат в престижни западни университети; на колегите, които получават повече от нас (нищо, че работят по-качествено от нас); и т.н., и т.н.

Нека си гледаме в нашата паничка

Ще бъда максимално честен: аз също имам по-критично мнение за поведението на Григор Димитров. Благодарение обаче на разговорите си с хора, от които мога да се уча, постепенно започвам да си давам сметка, че нито Гришо, нито който и да било друг успял наш сънародник е длъжен да живее според нашите разбирания.

Добре е да си припомним народната мъдрост да не гледаме в чуждата паница. Стремежът към самоусъвършенстване си е за предпочитане пред търсенето на грешки у другите. Ако спрем да пилеем времето и енергията си за глупости и ги използваме за подобряването на средата, току-виж в един момент най-после се превърнем в общност.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".