1919 г. - великата илюзия на старите Велики сили (ІІ част)

Точно преди 100 г. Европа и светът навлизат в нова епоха. През 1919 г. окончателно завършва Първата световна война. С края й свършва Новото време и започва съвременната епоха. Стари империи си отиват, създават се нови национални държави, а светът като цяло вече не е същият... Мирните договори след войната обаче унижават в крайна степен победените. И са предпоставка за следващия световен сблъсък. Точно преди 100 г. в Италия се заражда фашзмът. Същата година се създава Коминтернът.  България подписва Ньойския договор, който и до днес тежи на самочувствието ни, а на власт идва Александър Стамболийски. За това ви разказахме вчера, а днес продължаваме със събитията от същата година в Америка.

В книгата си от 1909 г. „Великата илюзия“ британският журналист и лейбърист Норман Ейнджъл определя като наивно схващането на Великите сили, че могат да спечелят от избухването на огромен и продължителен конфликт, тъй като дори при победа икономиките им не биха могли да го понесат. Само 5 години по-късно обаче започва най-кървавата до този момент война, която довежда до смъртта на 8 милиона души и постила червеното килимче пред испанския грип, който покосява между 50 и 100 милиона души.

Ейнджъл (носител на Нобелова награда за мир от 1933 г. ) се оказва прав – с края на „Великата война“ се прекратява неоспоримата до този момент политическа и идеологическа хегемония на нейните подбудителки и основни участнички – европейските Велики сили.

Парижката мирна конференция през януари 1919 г. е пилотният епизод на една пирова  победа – триумфиращите европейски колониални империи и основни архитекти на Версайския мир несъзнателно са положили основите на своя постепенен, но необратим упадък (приключил с унижението от Суецката криза през 1956 г.).

Пред погледа на световната общност изгрява нова световна сила, която желае да взема по-активно участие в международните дела – Америка.

Президент на Съединените щати от 1913 до 1921 г. е демократът Удроу Уилсън. Той е най-популярният държавен лидер на Парижката конференция сред „победените“. Това се дължи на прокламирания от него либерален интернационализъм, въплътен в „14 точки на Удроу Уилсън“ и Обществото на народите.

14-те точки на Удроу Уилсън

Външната политика на Уилсън е най-ясно изразена чрез „14-те точки“, които той представя в реч на 8 януари 1918 г.

Уилсън разчита на екип от специалисти в правната и политическата материя за изготвянето на документа. Но той не се е добрал до Белия дом по случайност – и до днес той остава единственият президент на САЩ с докторска степен по право, а от 1902 до 1909 г. е ректор на Университета „Принстън“.

Първите пет точки определят принципите, които трябва да следват държавите, за да се осигури продължителен мир:

• Открита дипломация;
• Неограничена свобода на корабоплаване в мирно време;
• Свободна търговия;
• Ограничаване на въоръжаването;
• Уреждане на колониалните въпроси.

В следващите осем точки на Уилсън са вписани призивите за премереност и уважение на самоопределянето на етническите общности при подписването на мирните договори, що се отнася до териториалните разпределения – да не се отменят територии с чуждо население. Поименно са споменати Русия, Австро-Унгария, Османската империя, Румъния, Сърбия и други.

Последната 14-а точка урежда създаването на Общество на народите с цел „да се дадат взаимни гаранции за политическата независимост и териториална цялост както на големите, така и на малките народи“.

Първоначалната цел на точките е била да служат като основа на предстоящите преговори за подписване на мир (още в началото на 1918 г. президентът е бил сигурен в изхода от войната).

„14-те точки на Уилсън“ срещат огромна подкрепа в Европа, особено сред победените. Но останалите лидери на „Големите четири“ силно се възпротивяват – особено по въпросите за териториалното разпределение.

У Великобритания и Франция поначало отсъства грижата за волята на отделните етноси, тъй като по това време са колониални империи – държавният им апарат е изграден върху експлоатирането на чужди територии.

Говори се, че когато Клемансо научава за плана на Уилсън, френският президент възкликва: „Добрият Господ имаше само 10!“

Въпреки това в края на 1918 г. под международния натиск програмата на Уилсън е приета от Италия и Франция, докато Великобритания одобрява всичките точки с изключение на принципа за свободно корабоплаване. Лондон също настоява да се добави нова – за военните репарации на Германия.

Каквото и да е или нищо

Духът на „14-те точки на Уилсън“ не е въплътен в мирните договори. Сбъдва се прогнозата на бившия президент Теодор Рузвелт – през януари 1919 г. е публикувана статия в „Метрополитан мегазин” на току-що починалия републиканец, в която той отсъжда „че повечето от тези точки ще бъдат интерпретирани да означават каквото и да е или нищо“.

На конференцията президентът на Америка е твърде болен и не е в състояние да представи достатъчно убедителна защита на идеите си. Той е изолиран от останалите победителки, които преследват интересите си, а в случая на Франция – задоволяване на накърненото си достойнство.

Програмата на Уилсън се ползва с голяма подкрепа сред германското население, което след това я сравнява с клаузите от Версайския мирен договор. Тя подклажда яростта и чувството за несправедливост, които продължават да тлеят десетилетия по-късно у милиони германци.

Формално погледнато обаче, най-амбициозната точка е изпълнена – създадено е Обществото на народите (ОН).

Обществото на народите

На 25 януари е одобрено предложението за изготвяне на устав на ОН. Съставена е комисия, в която са включени представители от много държави, сред които е и Уилсън.

На 28 юни 1919 г. 44 държави подписват устава на ОН, а на 20 януари 1920 г. той влиза в сила. В него е заложена Версайската система от договори, което го превръща в инструмент за прокарване интересите на „победителките“.

Основните цели на организацията са поддържането на мирните отношения между държавите, понижаването на степента на въоръжение и подобряване на световното благосъстояние.

Тя се състои от три основни конституционни органа: Събрание, Съвет и постоянен Секретариат.

Обществото на народите, благородно като идея, страда от множество проблеми. Сред тях може да посочим: изискването за единодушен вот, мудността на вземане на решения, неравнопоставеността между „победителки“ и „победени“ (сред постоянните членове на Секретариата са Великобритания, Франция, Италия и Япония), липсата на армия и воля за координирани действия срещу агресия на държава и други.

Показателен е фактът, че сред постоянните членки са Япония и Италия – държави с авторитарен характер, които нямат интерес от поддържане на мира, а напротив – активно търсят начини да задоволят териториалните си претенции. Затова двете напускат преждевременно организацията – Япония през 1933 г., а Италия през 1937 г.

Може би най-големият изначален недостатък на организацията е отсъствието на страната, която най-много помага за създаването й – САЩ.

За да бъде одобрено присъединяването към ОН, Уилсън се нуждае от мнозинство от 2/3 от сенаторите. Голяма част от тях обаче настояват да се премахне член 10 от договора, според който всяка държава членка поема задължението да защитава всички останали членове на ОН, а това означава, че Америка може да бъде въвлечена във война против волята си.

Затова през ноември над 2/3 от сенаторите предлагат подкрепата си на Уилсън, ако наложи отмяната на член 10. Той обаче е непреклонен и подлага на гласуване споразумението в чистия му вид.

Двата опита за ратификация (през 1919 и 1920 г.) са неуспешни и САЩ не подписват Версайските споразумения. Формално страната е все още във война до 1921 г., когато Конгресът приема резолюция за завършване на военните действия.

Според Хенри Кабът Лодж, който е неформалният лидер на Републиканската партия по време на дебатите, Уилсън коренно се променя, след като получава инсулт на 25 септември 1919 г.:

„Емоциите на Уилсън не бяха под контрол, а способността му за разсъждаване бе изкривена.“

Въпреки това през октомври 1919 г. Уилсън е награден с Нобелова награда за мир.

„Раждането на една нация“ и Червеното лято

Основна критика срещу Уилсън е неприкритият му расизъм. Въпреки че през 1913 г. той получава подкрепата на голяма част от афроамериканския електорат, президентът възстановява сегрегациoнните политики в страната и подпомага за възхода на Ку-клукс клан през 20-те години, когато членовете му достигат 4 милиона души.

В Белия дом е прожектиран „Раждането на една нация“ – расистки филм на големия режисьор Д. У. Грифит, който пресъздава представителите на Ку-клукс клан като добрите герои, които са преследвани и арестувани от победителите в Гражданската война. Същевременно чернокожите са представени като нецивилизовани и груби. В този кошмарен за Грифит свят са узаконени междурасовите бракове.

Показателни за епохата са множеството сблъсъци между бели и чернокожи през лятото на 1919 г., особено в районите на Чикаго и Вашингтон. Събитията получават името Червеното лято.До 1919 г. около 500 000 афроамериканци са се преместили от южните щати в индустриалните градове на север. Това се дължи на недостига на работна ръка заради мобилизацията и спрения достъп на имигранти от Европа. След завръщането на армията възниква конкуренци

я между бели и чернокожи за ограничените работни места най-вече в Североизтока и Средния запад.

Последвалите сблъсъци са съпътствани от т.нар. червена истерия – антиболшевизмът в Америка рязко нараства.

През 1919 г. се провеждат над 3600 стачки в страната – едно от най-ради

калните искания на протестиращите е въвеждането на осемчасов работен ден, но то така и не е изпълнено.

След войната настъпва инфлация, която довежда до фалита на хиляди фирми, а милиони хора остават без работа.

Работническите протести са придружавани от мирните демонстрации на чернокожи, които за първи път реагират организирано срещу расистки прояви и настояват за равни права.

Някои медии се опитват да съчетаят страха от комунизма с все още разпространения расизъм в страната и предупреждават, че чернокожите подготвят преврат, за да завземат властта.

През март 1919 г. Удроу Уилсън споделя в личен разговор, че „завръщането на американските негри от чужбина ще бъде най-успешното средство за пренасянето на болшевизма в Америка“.

В началото на есента приключват белите бунтове и откритите расови конфликти, като в резултат над 150 афроамериканци са убити.

За поне 70 от тях има сведения, че са линчувани от представители на Ку-клукс клан.

Символични са кървавите сблъсъци в Чикаго от 27 юли до 3 август, в които загиват общо 38 души (23 чернокожи и 15 бели), докато ранените са над 500.

През 2016 г. „Принстън“ отказа да изтрие името на Уилсън от сградите на кампуса и да преименува „Училището на Удроу Уилсън за публични и международни дела“ въпреки бурните протести на студенти. Университетът се аргументира, че при разглеждането на историческите фигури „контекстуализацията е императивна“.

Сухият режим – раждането на мафията в САЩ

Сухият режим (прохибицията) в САЩ формално влиза в сила от 1920 г. и е отменен през 1933 г. от Франклин Делано Рузвелт, но е въведен с гласуване именно през 1919-а.

Опитите за налагане на забрана за консумация на алкохол датират от генезиса на държавата – в края на XVIII в. са създадени първите „движения за въздържаност“. Още през 1851 г. в щата Мейн е приет „Законът Мейн“, който забранява консумацията и продажбата на алкохол, въпреки че редовно се заобикаля.

„Движенията за въздържание” са съставени от разнородни обществени групи, които искат да се наложи забраната по различни причини. Поддръжниците на идеята са представители и на двете големи политически партии – Републиканската и Демократическата:

• Пиетистките протестанти – според тях алкохолът покварява обществото;
• Феминистки и прогресивисти – насилието на мъжете срещу жените често е предхождано и съпътствано от употребата на обилно количество алкохол.

Бирариите реагират, като мобилизират поддръжници за запазване на статуквото сред католиците и немските лутерани.

По време на президентските избори през 1916 г. нито един от кандидатите не изразява твърда позиция по Сухия режим, тъй като темата е много чувствителна и повечето американци са разделени в два противоположни лагера.

Но с напредъка на войната в страната нараства омразата срещу германците, което съществено увеличава редиците на „движенията за въздържание”.

Така през декември 1917 г. е приета резолюция за конституционна поправка и през следващата година на щатско равнище се гласува въвеждането на Сухия режим.

На 16 януари 1919 г. 36 от 48-те по това време щати (Аляска и Хаваите се присъединяват през 1959 г.) вече са я приели, което налага узаконяването на Осемнайсетата поправка. Така на 28 октомври е приет „Актът Волстад“, който урежда влизането в сила на поправка през 1920 г.

Уидроу Уилсън налага вето, но то е преодоляно от Конгреса. Той е противник на прохибицията, тъй като не я смята за ефективна. След като приключва вторият му мандат, той се оттегля в резиденцията си във Вашингтон, където разполага с богата колекция от вина.

Производството на алкохол, доставката, продажбата и транспортът му са строго забранени – изключение остава виното за религиозни цели. Формално консумацията на алкохол не е забранявана.

Сухият режим е определян от мнозина специалисти като провал – ражда се черен пазар, а покрай него процъфтяват и криминалните групировки, които продават алкохол на масите. Периодът се смята за преломен в създаването на мафията в Америка. Също така се губят милиони от невнасянето на данъци, от които правителството спешно се нуждае, особено по време на Голямата депресия през 1929 г.

Въпреки това към онзи момент прохибицията изпълнява основната си цел – до средата на 20-те години консумацията на алкохол намалява наполовина.