Джамиите в Германия са почти три хиляди

„Ислямът е част от Германия“, каза още преди няколко години тогавашният президент Кристиян Вулф, с което предизвика ожесточени национални дебати. Но ако някой все още се съмнява в това твърдение (изказвано, впрочем, и преди Вулф от авторитетни политици като Волфганг Шойбле), стига да направи дори и един малък тур из Федералната република, в рамките на който пред очите му ще се изпречат поне няколко минарета.

Сравнително доскоро точни данни за броя на джамиите в страната липсваха, но вече съвсем официално се посочва, че те са не по-малко от 2 700, като строителството на нови и нови продължава. Не всички са помпозни като кьолнската, в която е централната джамия на турско-ислямското  сдружение „Дитиб“ и която бе открита тържествено от турския президент Ердоган – някои са почти незабележими. Но така или иначе на разположение на мюсюлманите в Германия са достатъчно възможности да изповядват вярата си – от внушителни храмове като този в Кьолн до скромни помещения в задния двор на някоя къща.

Когато през 60-те години на миналия век първите турски гастарбайтери пристигат в Германия, те нито разполагат със средства за строителството на големи джамии, нито пък възнамеряват да се задържат дълго в страна. Затова наемат за нуждите си неизползвани складове или други празни халета, обичайно в не най-представителните градски райони. Днес във Федералната република живеят между четири и пет милиона мюсюлмани от 50 различни държави, като хората с турски произход са най-много – към 75 процента. И вече не се смята за достатъчно да събираш парите за изграждане на храм от дарения след петъчната молитва – средствата се набавят от заможни чуждестранни спонсори или се осигуряват от държави като Турция, Кувейт, Катар и Саудитска Арабия.

И броят на джамиите става все по-голям – в провинция Баден-Вюртемберг, например, те за 10 години са се увеличили с 60 процента, в  Берлин отчитат ръст от 20 на сто за същия период. Вярващите мюсюлмани безспорно трябва да са доволни, но не и германците – според представително проучване на института „Форса“ 24 процента от младите хора между 16 и 25 години са против стремглавото нарастване в броя на джамиите. Като опасенията очевидно не са съвсем неоснователни – ако в  Хамбург, например, джамиите (50) междувременно са повече от католическите черкви (42).

Федералното правителство от своя страна се опасява за произхода на средствата, които се наливат отвън за строителството на джамии в Германия, и се надява  да постигне споразумение с държавите от Персийския залив -  да оповестяват предварително какви пари възнамеряват да отпуснат за тази цел. Германските власти – както подчерта в края на миналата година външният министър Хайко Маас – биха искали да знаят колко пари се отпускат и за какво са предназначени. Но подобна стъпка няма как да бъде предприета принудително – надеждите са държави като Катар или Саудитска Арабия доброволно да обявят какви дарения правят, за да се избегне подпомагането на религиозни организации, чрез които се разпространяват екстремистки съдържания. С Кувейт подобно споразумение вече е сключени, но федералното правителство така и не съобщава дали до момента е спряло постъпването дори и на едно-единствено дарение оттам.

При това подозрения будят съвсем не толкова държавните институции, колкото различните религиозни фондации, подкрепящи строителството на джамии по цял свят с милиарди петродолари. Търсейки начини за установяване на повече прозрачност и контрол по отношение на финансирането на свързани с исляма организации и прилежащите към тях сгради, германските власти изведоха на дневен ред идеята за въвеждане на данък „джамия“ по подобие на църковния данък, плащан от християните. Той би отменил необходимостта да се търсят дарения отвън, но за да бъде наложен, би трябвало мюсюлманските общности и съюзи в Германия да бъдат признати за корпоративни сдружения по смисъла на публичното право, за което предпоставките не са налице – заради нерегистрираната си членска маса те няма как да отговорят на правните изисквания. За целта те би трябвало да са единствено и само религиозни общности, а повечето имат и недвусмислен политически характер.