„Смятам, че трябва да помолиш няколко пъти да напуснеш и когато ти отворят вратата, просто стой на място и я наблюдавай. Това бих направил аз.“

Така отговаря котаракът от популярната в социалните мрежи картинка на въпроса какво мисли за оттеглянето на Великобритания от Европейския съюз (ЕС). През последната половин година страната действа като типичен представител на котешкото царство: уж знае какво иска, но сменя мнението си през пет минути, докато в един момент целият свят не разбере, че тя въобще не знае какво иска.

На референдума за излизане на Великобритания от ЕС на 23 юни 2016 г. близо 52% от гласувалите заявиха желанието си страната да напусне Съюза. Излизането трябваше да стане факт на 29 март тази година, но раздялата беше отложена поради неразбирателства между ЕС и британското правителство, както и между водещи политици в самата страна. По-рано този месец лидерите на ЕС отложиха „Брекзит“ до 31 октомври.

В случай че Великобритания все още е в ЕС към 23-26 май и не е ратифицирила споразумението за напускане до 22 май, тя трябва да проведе избори за Европейски парламент (ЕП), а ако не изпълни това задължение, ще трябва да напусне Съюза на 1 юни.

„[Великобритания] все още може да ратифицира споразумението за напускане, при което отсрочката ще бъде прекратена. Тя може и да преосмисли изцяло стратегията за „Брекзит“. Това може да доведе до промени в политическата декларация, но не и в споразумението. До края на този период [31 октомври] Великобритания има възможността да отмени действието на член 50 и да отмени напълно „Брекзит“, заяви председателят на Европейския съвет Доналд Туск на среднощна конференция в Брюксел след срещата на лидерите на ЕС преди седмица.

Макар и изтощителна за всички участници и наблюдатели, сагата „Брекзит“ може да бъде и полезна, при условие че се поучим от този болезнен опит. Ето три основни поуки.

Отговорност вместо пропаганда

Референдумът за излизане от ЕС прерасна от уж безобидна идея на Партията за независимост на Великобритания (UKIP) в реалност в контекста на изострена поляризация в страната и в ЕС. В отговор на растящите евроскептични настроения в Консервативната партия и нарастващата популярност на UKIP през януари 2013 г. премиерът Дейвид Камерън обеща да предоговори условията на европейското членство на Великобритания и да проведе референдум за излизането на страната до края на 2017 г. През май 2015 г. Консервативната партия спечели парламентарните избори и Камерън нямаше избор, освен да изпълни обещанието си и да проведе референдума.

С наближаването на референдума кампанията се фокусира почти изцяло върху темата за миграцията. Партията на независимостта на Великобритания се възползва от бежанската криза и представи референдума като вот за или против миграцията. Лидерът Найджъл Фараж и съратниците му обясняваха енергично, че е време британците „да си върнат контрола“ над страната, и разпалваха страховете им, като си играеха с определени цифри. Премиерът Дейвид Камерън призова британците да гласуват за оставане в ЕС, но те не го послушаха и той подаде оставка в деня след вота.

Двата най-любопитни епизода, свързани с референдума, дойдоха в първите две седмици след гласуването. Първо Борис Джонсън, бивш кмет на Лондон и едно от лицата на кампанията за излизане на Великобритания от ЕС, обяви, че няма да се бори за лидерското място на Консервативната партия и за овакантения премиерски пост. Причината: не се чувствал способен да обедини партията и страната. Няколко дни по-късно Найджъл Фараж съобщи, че се оттегля от лидерския пост в Партията на независимостта на Великобритания, тъй като е постигнал основната си цел (да извади страната от ЕС) и следователно „не би могъл да постигне повече“.

Действията на Борис Джонсън и Найджъл Фараж онагледяват огромната разлика между критикуването на дадена институция или система и поемането на отговорност в търсенето на работеща алтернатива. Лесно е да крещиш, че Великобритания трябва да напусне ЕС. Много по-трудно е да ръководиш самото излизане и да предложиш адекватен модел за развитието на страната извън Съюза. Първото се нарича популизъм, второто – отговорно лидерство.

Обединение вместо разделителни линии

Най-безспорното „постижение“ на сценаристите на драмата „Брекзит“ е прокарването на нови разделителни линии в самата Великобритания – между политици, между избиратели и между политици и избиратели.

Изострената поляризация във Великобритания пролича още от успорвания референдум и особено от разликите в резултатите на регионално ниво и в предпочитанията на младите и по-възрастните избиратели. Мнозинството от избирателите в Англия и Уелс гласуваха за излизането на Великобритания от ЕС, докато повечето от хората в Шотландия и Северна Ирландия - за оставането на страната в Съюза. За оставането бяха и над половината избиратели в Лондон. Както и над половината от избирателите на възраст 18-44 г. А за излизането – над половината от избирателите над 45 г. Черешката на тортата към днешна дата е, че ако Великобритания напусне ЕС, това може да е началото на края на страната в сегашния ѝ вид с оглед на възможността в Шотландия да се проведе втори референдум за независимост.

Привържениците на „Брекзит“ задълбочиха разделението между британците, но не и между гражданите в останалите страни членки на ЕС. В деня след референдума Найджъл Фараж описа 23 юни като „ден на независимостта“ и посочи, че вотът във Великобритания е само първият от серия подобни референдуми в други страни членки на ЕС като Холандия и Дания. Тези прогнози не се сбъднаха. Нещо повече, вече почти не се чуват призиви за излизане от ЕС. Крайнодесни политици като лидерката на френския „Национален сбор“  Марин льо Пен и италианският министър на вътрешните работи и лидер на партия „Лига“ Матео Салвини продължават да критикуват ЕС. Те обаче не говорят за напускане на ЕС, а за нуждата от „нова Европа“ (каквото и да означава това).

Донякъде парадоксално, „Брекзит“ може да обедини още повече страните членки на ЕС и така да подпомогне неговото реформиране с цел по-ефективно и по-прозрачно развитие на общността. Лидерите на ЕС трябва час по-скоро да покажат на избирателите, че са се поучили от грешките си, и да укажат посоката, в която трябва да върви Съюзът във време на все по-тясно международно сътрудничество и все по-сериозни международни предизвикателства.

Гражданско участие вместо пасивност

Освен всичко останало, „Брекзит“ е чудесна илюстрация на това как политически фигури и партии могат да провокират определени събития и да ги експлоатират безскрупулно за личните си цели. Те постигат целите си не защото хората нямат достъп до информация, а защото трябва да плуват в океан от спекулации, полуистини и откровени лъжи. За да не се удавят в този океан, всички, които имат право на глас, трябва да умеят да отсяват зърното от плявата в това, което четат, гледат и слушат, и да взимат решения на базата не на емоции и фантазии, а на проверени факти и логични аргументи.

Фактът, че в часовете след референдума много британци са търсили в Google отговори на въпроси като „Какво е ЕС?“ и „Какво ще се случи, след като напуснем ЕС?“, не оставя място за съмнение, че голяма част от тях изобщо не са знаели за какво гласуват. Действията им показват колко важна е информационната и медийна грамотност и колко опасна е липсата на такава.

„Брекзит“ е добър пример за това какво се случва, когато в някои отношения хората взимат решения за голяма промяна, без да са добре информирани“, каза първата министърка на Шотландия Никола Стърджън по време на свое пътуване в САЩ през февруари тази година. Във връзка с евентуален втори референдум за независимостта на Шотландия тя допълни: „Когато хората изберат Шотландия да бъде независима държава, както вярвам, че ще направят, когато му дойде времето, това би трябвало да бъде наистина информирано решение [с мисъл] за всички последствия.“

Дори и достатъчно добре информирани, избирателите няма как да повлияят на резултите на един или друг референдум или на местни, парламентарни, президентски и европейски избори, ако не гласуват. От данните от референдума във Великобритания става ясно, че по-голямата част от младите избиратели били за оставане на страната в ЕС, докато повече от половината от хората над 45-годишна възраст - против. В същото време в областите с повече млади хора, делът на гласувалите е по-нисък от областите, където те са по-малко. С други думи, много от хората, които ще живеят най-дълго с последиците от излизането на Великобритания от ЕС, дори не са си направили труда да гласуват, защото вероятно са очаквали мнозинството от хората да бъдат за оставане в Съюза.

Изводът: желателно е да оценяваме правата и придобивките си и да ги отстояваме, а не да ги приемаме за даденост, която никой никога не може да ни отнеме. Това отстояване е още по-важно, когато залогът е принадлежността ни към общност, градена с десетилетия. Защото дори разликата между победителите и загубилите в едно гласуване да е няколко процента или дори няколко десети, тя е там и наклонява везните в едната или в другата посока.

Помните ли котарака, с когото ви запознах в началото? Между неговото поведение и това на Великобритания през последните месеци има сходства, но и две съществени разлики. Първо, за разлика от решенията на котарака, които влияят единствено на стопаните му, решението на Великобритания да излезе от ЕС влияе пряко или непряко на живота на над 500 милиона души. И второ, котаракът може да излиза и да се връща в къщата на стопаните си когато пожелае. Излезе ли веднъж от ЕС обаче, Великобритания трудно би се върнала обратно.

Дори само заради горчилката от последните три години.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".