Едва ли има друг български политик, който да буди толкова противоречиви емоции: Иван Костов е силно обичан и мразен. Пред Дойче веле той говори прямо и открито за ролята си в българската политика и за истинската цена на прехода.

 Г-н Костов, защо преди европейските избори медиите на г-н Пеевски атакуваха точно Вас?

Всеки може да не е съгласен с моята книга. Но в случая бяха нарушени едновременно три закона: за изборите, за конкуренцията и за авторското право. Така ни се показва, че живеем в едно общество, в което няма върховенство на правото. А иначе преходът заслужава дебат. Не моята книга, а самият преход. Защото обществото ни не може да продължи напред с тези убеждения, задръстени от несъстоятелни представи за това какво е преживяло.

Г-н Костов, прочетох внимателно книгата Ви, но не открих отговор на този въпрос: Кой, според Вас, е моторът на прехода, кой е субектът на прехода?

Субектът на прехода е тази настроена за европейски реформи част от българското общество, която никога не е била много голяма. 

На едно място пишете, че повечето хора тогава бяха невежи икономически. Това ли е главната беда?

Да, това е една от главните беди. Но по-страшна беда беше, че бяхме невежи политически, незапознати със защитата на националната сигурност. А това нанесе много тежки поражения.

Ако се върнем към това, което казахте - че моторът на прехода е била една малка част от българското общество, ще цитирам пак от книгата Ви. Вие пишете: „Всъщност, мнозинството глухо се съпротивляваше“.

Глухата съпротива идва от посткомунистическия манталитет на българското мнозинство. Не става дума толкова за щети и страдания, колкото за начин на живот, който е бил защитаван от тези хора, но е трябвало да бъде заменен с друг. С един, да го наречем, европейски начин на живот, където почти всичко е различно: и конкуренцията за работното място, и конкуренцията на пазара, демокрацията, липсата на единоначалие и т.н.

Това е лайтмотив в книгата Ви: „Да свалим комунизма!“. Но, г-н Костов, дали е крив само комунизмът? Или има и други фактори: необразованост - Вие казахте икономическа и политическа, а и простотия, провинциализъм, андрешковщина?

Вижте, хората навсякъде са много близки по своите представи и виждания. Това го има навсякъде. Разбира се, в нашето общество в много по-голяма степен. За мен основна си остава обаче съпротивата: организираната, силната, финансираната, ползващата се с масова подкрепа, организирана от Комунистическата партия, наистина сменила си името… Тази съпротива имаше срещу себе си една неорганизирана демократична сила. И това е основната причина. Защото в едно общество промените обикновено са движени от малцинства, които са авангардни. Те трябва да преодолеят съпротивата на мнозинството и да го убедят в правотата си, за да го поведат след себе си. Това се случи веднъж: през 1997.

Казвате „авангардни малцинства“ и „1997“. Правилно ли Ви разбирам, че същинската демократизация, декомунизация и деидеологизация започва чак през 1997? Че едва ли не само ОДС са истински реформатори, а всички останали са комунисти, ченгета, монархисти?

Не, не е правилно това впечатление. Реформите започнаха още по времето на правителството на Димитър Попов, а продължиха и бяха задълбочени от първото демократично правителство (на Филип Димитров - бел.ред.). Пътят към демокрацията беше прокаран с премахването на член 1, с новата конституция, но самото изграждане, дълбоките икономически и политически промени, промените в съдебната власт - те бяха направени главно в периода 1997-2001 година. Тогава се промени структурата на българската икономика. Тогава се осъществи раздържавяването. А то е основното.

За раздържавяването ще говорим веднага, но тук трябва да Ви попитам нещо, което може би ще Ви изненада: Вие политик ли сте? Много често в книгата си вмятате „не знаех“, „не бях сигурен“. Пишете още „Политиката бе кошмарно поприще. Нямах самочувствие, че мога да съм политически лидер“. Да попитам пак: Вие политик ли сте?

Ами аз станах политик - според моите представи. За определен период от време. Бях политик и след това, докато носех последствията си. До излизането си от политиката съм си останал политик, но станах политик постепенно. Бях доста далеч от тази професия - и си признавам всички дефицити.

Да, Вие го пишете в книгата си. Но човек, който е бил там в началото на прехода, може да си помисли, че изпитвате даже известна ревност към Кръглата маса и към първата вълна демократични политици в България. Така ли е?

Не. Определено не. Недоверие е точната дума. Изпитвах недоверие. Защото в нашите среди, изобщо сред интелигентните хора в София, беше ясно кои са се наредили на Кръглата маса в по-голямата си част.

Ако човек чете злоумишлено точно тези пасажи от книгата Ви, те могат да прозвучат по следния начин: Аз съм първият истински демократ и истинска опозиция на БСП, всички други са или скрити, или неосъзнати комунисти, но във всички случаи не разбират от икономика. Има ли нещо в един такъв прочит?

Това, че не разбират от икономика, е вярно. Но че съм първият истински демократ не е вярно, защото голямото усилие, дори голямата саможертва, която направиха, която направи д-р Желю Желев, за да стартират реформата, в условия на нейното отхвърляне от голямото мнозинство от българското общество - те са подчертани в книгата ми. Желю Желев направи нещо, което заслужава да бъде признато и отбелязвано винаги. Той успя да натисне спусъка на промяната. Пак казвам: при едно подавляващо мнозинство, което беше против. Това е голяма политическа заслуга. Не може да се твърди, след като съм казал тези неща, че имам самочувствието, че съм едва ли не първият демократ или първият политик. Аз знам върху какво съм стъпил и какво съм продължил. И съм отдал дължимото на тези, които са направили първите стъпки.

Така е. В книгата си Вие наистина демонстрирате уважение към своите политически партньори, а и към политическите си опоненти. Вие ги наричате с респект с коректните им имена - примерно „Демократична левица“. Във Вашия слог я няма тази, прощавайте, разгащеност, която си позволяваха хора като, примерно, Филип Боков или покойният Иван Славков. Човек усеща някакъв полъх на консервативност. И следва един логичен въпрос. Вие смятате Конрад Аденауер за свой политически идол, Хелмут Кол наричате „големия германец“, очевидно сте привързан към германските консерватори от предишните времена. Смятате ли себе си за истински консерватор и християнин - и в какво се изразяват тези Ваши свойства?

Разбира се, че се смятам. Само че това е голяма тема - как да кажа с две думи на какво се уповавам? Аз имам възглед за това как подредбата на ценностите предопределя кой какъв е - дали е консерватор или либерал, дали е ляв или десен. В моите ценности на предно място стои сигурността на собствеността. Собственост, сигурност и благоденствие - благоденствие през сигурността. Така расте благосъстоянието в обществото. И след това свободата. Аз не поставям свободата на първо място, защото за да я има, е нужно все пак обществото да е сигурно и да върви по пътя на благоденствието. Така са наредени моите ценности и заради това аз съм консервативен човек. А защо съм вярващ? Вярващ съм, защото майка ми ме е направила такъв.

И това играе роля в политическите Ви възгледи?

Разбира се! На първо място: прошка. Да отдадеш дължимото, да простиш - това е. Аз съм преживял много неща, имам много зараснали рани, нанесени точно от хора, на които после съм простил. А от всички религии единствено християнството прощава.

Като говорите за прошка и за рани: знаете добре, че най-сериозното, дълготрайно и продължаващо обвинение срещу Вас е свързано с приватизацията - раздържавяването, което споменахте. В България и до ден-днешен всеки казва и премълчава за приватизацията онова, което му е изгодно, включително и Вие, струва ми се. Та как отговаряте на обвиненията, свързани с приватизацията?

В книгата си съм посветил много редове на тези отговори. Отговарям и за „Нефтохим“, отговарям и за „Кремиковци“, и за авиокомпания „Балкан“. Ако има други примери - и на тях с лекота бих отговорил. Вътре в тези обвинения има много несъстоятелни представи, има чисто икономическо невежество. Аз съм го показал - и съм се подиграл с тези, които са си позволили такива неща от най-високата трибуна на държавата. Защото това боравене с числата, тази гигантска политическа измама - то си заслужава подигравки. Те непрекъснато се объркват: левове ли са, деноминирани ли са, долари ли са, евро ли са… Това заслужава само такова отношение.

А как отговаряте на упреците срещу онези политици от ОДС, които спечелиха от приватизацията? Хора като Божков, Тагарински, Бисеров?

За Сашо Божков съм написал хубави думи. И съм се мотивирал. Ако Сашо Божков беше злоупотребил от приватизацията, той нямаше да изживее така последните си години и нямаше да остави в такава мизерия семейството си. Това е толкова красноречив отговор на човешките заблуди, че просто крещи в очите. За Сашо Божков е така. Той е честен човек, който беше много несправедливо обвинен.

А за хора като Бисеров и Йордан Цонев, които смениха и „отбора“? За тях нищо не пишете.

Те не заслужават да бъдат споменати в книгата.

В книгата си пишете - тук го казвам в съкратен вид, че БСП използва темата за приватизацията хем за да си набави изгоди, хем за да обърка българското общество. Как точно става това, според Вас.

Когато се атакува приватизацията, когато се атакува смяната на собствеността, се атакува на практика самата основа на предприемаческата активност в страната. Създава се абсолютно превратна представа за хората, които трябва да произвеждат стойност и добавена стойност и по този начин да увеличават благосъстоянието на цялото общество. Вижте как в днешни дни намира отговор този Ваш въпрос, ако позволите. Гледах телевизионните студиа преди изборите. И особено втората група - тези, за които се смяташе, че няма да влязат. Там всичките говореха за мизерията, за бедността, за ниските заплати, за това, че в Европа заплатите са високи, а в България са ниски и хората мизерстват… Цялата тази кохорта, с изключение на Радан Кънев, който стана евродепутат и който не говореше въобще по този начин - цялата тази кохорта от хора получи резултати по-ниски от тези на осъдената Иванчева. Разбирате ли колко е изтлял този мит? И колко е ясно на хората, че за да получат повече, трябва някой да им даде възможност да произведат повече добавена стойност. Че в Европа взимат по-големи заплати, защото произвеждат много повече от нас. Когато ние произвеждаме толкова, колкото произвеждат в Европа за един работен час, тогава и ние ще взимаме тези пари. Но това става с предприемаческа инициатива - то не става, защото държавата преразпределя. Тя може да преразпредели само произведеното. Ето, точно тези отговори бяха направо смазани от тая пропаганда.

Казахте „мит“. Тоест, за тези 30 години стандартът на българите все пак е нараснал в сравнение с предишния период, така ли?

Много пъти, много пъти.

Добре, каква е тогава цената на прехода? Защото много хора и досега повтарят, че цената на прехода е тъкмо сривът на стандарта. Вие в края на книгата си пишете за цената на прехода - каква е тя?

Точно тези хора, които твърдят, че цената на прехода е сривът на стандарта, точно за тях дадох пример как ги разобличи българският избирател на евроизборите. И оставяме тази тема като отговорена. Що се отнася до другата цена, която аз съм видял: тя е истинската цена. Да смениш институциите на хората, да смениш отношенията помежду им - това винаги, когато и да се случи в човешката история, на което и племе да се случи или нация, винаги е много тежък и труден процес. Той се преодолява трудно. Това изисква много от самия човек, иска неговата дълбока вътрешна реорганизация. Не всички хора са способни да го направят, нямат сили или не знаят как. И това поражда за тях много страдания, неудачи, неуспехи и т.н. Това е цената. Това е цената на реформите.

Много се радвам, че ми зададохте този въпрос, защото допирате до голямата тема, която трябва да бъде тема на дискусия за прехода. Оставете приватизацията, оставете другите неща. Голямата тема е: Какво струва да правиш реформи, за да върви обществото напред? Какво струва на обществото, какво струва на политиците? Това е най-голямата тема. И докато тя не започне да се говори, политиците няма да смеят да правят реформи и хората няма да са готови да ги приемат. Колкото и да чувстват, че са им необходими.

Това е темата на бъдещето, защото в нашия бързо променящ се свят само онзи, който съумява да се реформира - само той ще се развива. А който не съумява, ще изпадне от прогреса.

Дойче веле.