Ново издание на книгата „Спомени летят“ от поручик Владимир Балан излиза на пазара в началото на август. От сдружение „Българска история“ подчертават, че за първи път от 1939 г. насам българският читател ще може да се запознае с вълнуващия разказ на героя от Първата световна война, споделил съдбата на мнозина други – убит без съд и присъда след 9 септември.

Владимир Балан е брат на личния секретар на цар Борис ІІІ Станислав Балан и син на акад. Александър Теодоров-Балан – първия ректор на Софийския университет. Авиаторът е роден през 1895 г. в гр. Прасберг (тогава в Австро-Унгария) и по-късно следва в колеж в Истанбул. Там се разиграва и случката, която предопределя живота му. Един ден учителят на Балан завежда класа на авиационна демонстрация, водена от известния френски самолетен конструктор и пилот Луи Блерио. Макар полетът да завършва злополучно за този авиатор, младият Балан се влюбва завинаги в летенето и го превръща в своя професия и съдба.

Участникът в Първата световна война разказва за малко известни, но прелюбопитни събития от началните години на българската военна авиация – както бойни моменти, така и такива от ,,земния“ живот на летците. Интересни са внимателните характеристики, които авторът прави на своите колеги и началници, а от техническа гледна точка е важен професионалният поглед, с който описва използваното въоръжение, разказват от издателството.

Тук ще прочетете безспорно едни от най-вълнуващите страници в българската мемоарна литература, подобни на военен трилър – боен самолет се разбива след рискован полет навътре в неприятелската територия, а смелите авиатори, полуживи, са принудени дни наред да се крият из храсталаци и шубраци, за да не ги забележат бдителните френски постове.

А след прочитането на последната страница ще бъдете сигурни, че сте преживели част от историята на българската военна авиация и я познавате поне малко повече, допълват от „Българска история“.

Клуб Z публикува откъс от книгата Спомените летят на Владимир Балан (изд. Българска история)

 

Мобилизацията

Заповедта за мобилизацията ме завари като дежурен офицер на летището в София. След получаването на известието стана ново разпределение на офицерите, някои от които бидоха преместени в Автомобилната дружина, така че останахме като ученици пилоти 8 души. Летала за сериозна военна работа тогава нямахме. Наличните машини от германски, френски, руски и друг произход бяха повечето за обучение или за тренировка. Обучаването на нашата група ставаше с един малък апарат, подобен на онзи, който бях виждал шест години по-рано в Цариград – от системата „Блерио“, но със съвършено къси крила, по начин, че той не можеше да се издигне нито сантиметър над земята.

Това точно беше и смисълът на тази конструкция на едноместния апарат с трицилиндров мотор от 25 конски сили. С него трябваше най-напред да се научим да се „търкаляме по земята“, за да свикнем да държим права посока. Не за друго това наше учебно летало се наричаше„Пингуин“! Само след като бяхме вече добре улегнали с този модел, нашите учители, които бяха свършили пилотски курс в странство, ни позволяваха за продължение на обучението да преминем върху друг тип от същия модел летало, но вече с нормални крила.

Този втори модел не можеше да се издига на повече от няколкостотин метра височина. С него се обучавахме в кацане и в завои. Работата по обучението вървеше доста бавно, защото имахме само един апарат и при най-малкото повреждане – а това се случваше доста често – обучението спираше, докато се поправи строшеното. Разбира се, принципът „който знае да чупи, трябва да знае да поправя“ се прилагаше в доста широк размер, но от желание да се свърши по-скоро поправката всички другари си запретваха ръкавите и помагаха на специалистите техници. Изгледите за сериозна работа бяха извънредно малки, почти никакви.

По това време методите на обучение не бяха такива, каквито ги виждаме във втората половина на войната и особено днес: учебното летало да бъде двуместно и снабдено с двойни кормилни лостове, за да може във всеки момент учителят да оправи равновесието, нарушено от ученика, или да коригира и смекчи грубите грешки, допуснати при управлението на апарата във въздуха.

Тази метода и у нас много бързо се въведе, тъй като дава много и блестящи резултати в обучението. Освен това по този начин се избягват много катастрофи или поне доста сериозни повреди на леталата, които неминуемо носят голяма загуба на време в обучението. За нашето бедно въздухоплаване това беше от голямо значение, защото ние имахме само един учебен апарат.

Така мина месец септември 1915 година и ние често се питахме: „С кого ще воюваме? Против кого?“. Никой нищо не знаеше – само предполагахме, долавяхме по нещичко, но нищо положително нямаше.