Тарантино – по-добър, по-дълбок и по-жесток

Прожекцията на „Имало едно време… в Холивуд” за журналисти в сряда не приключи с 6-минутни овации на крака, както през май в Кан. Все пак не бяхме на фестивал – но си заслужаваше.

Още на премиерата на филма в Кан Тарантино помоли тези, които вече са гледали филма, да не разкриват най-важните сюжетни подробности. Предвид, че историята се върти около широко известни трагични събития от 1969 г., това може да изглежда малко странно.

Но първо – Тарантино е известен исторически ревизионист (всички помним как „уби“ Хитлер по средата на Втората световна война). В полето на алтернативните исторически факти може би не е чак толкова краен, колкото например Антон Дончев, но неговото насилие е по-качествено и забавно от това на Людмил Стайков, а и Тарантино снима филми, за да достави на публиката удоволствие, а не пропаганда и патриотично възпитание.

Второ – „Имало едно време… в Холивуд” е филм за приятелството, което ни помага да се справяме по-лесно с всякакви психопати и което все пак съществува – дори и в онзи свят, където човек за човека е вълк (от „Уолстрийт“ или от Холивуд).

И трето (както пише в „Холивуд Рипортър”), филмът е преди всичко „любовно писмо до Холивуд от 60-те години”.

Първите два часа са посветени на 1969-а и нейното отражение върху двамата главни герои и – да го наречем – подготовката на местопрестъплението. Тарантино е запазил убийствения екшън и своята версия на ужасяващото престъпление за последните 20 минути. Тогава зрителят се чуди дали да се смее, дали да избяга от киното, или да стане прав и да ръкопляска.

Струва ми се, че „Имало едно време…” би бил интересен дори за зрители, които не знаят почти нищо за онова време в Холивуд, неговите филми, драми, престъпления и герои. Но за по-цялостно филмово изживяване на Тарантиновата приказка е необходимо да знаем някои факти за 1969 г., за семейството на Шарън Тейт и Роман Полански и за „Семейството” на Чарлс Менсън.

1969-а, Холивуд и истинската история

1969-а е изключителна година, наситена със събития в политиката, науката, борбата за граждански права, технологиите, литературата и културата, хвърлящи светлина (или сянка) десетилетия напред.

През януари, докато двама съветски космонавти  се прехвърлят от „Съюз 5“ в „Съюз 4“ чрез космическа разходка между двата скачени апарата, на централния пражки „Вацлавски площад” студентът Ян Палах се самозапалва в знак на протест срещу съветската военна намеса в Чехословакия. Три дни по-късно Палах умира, а Ричард Никсън се заклева като 37-ия президент на САЩ. Два дни след това съветският младши лейтенант Виктор Илин стреля с два пистолета едновременно по кортежа, с който Леонид Брежнев и космонавтите от „Съюз 5“ и „4“ пристигат за тържественото посрещане на Червения площад. (Убива само шофьора и е прибран в психиатрично заведение, където остава до разпадането на СССР.)

На 26 януари Елвис записва в Мемфис голямото си завръщане, а на 30-и „Бийтълс” свирят за последен път пред публика – от покрива на сградата на „Епъл Рекърдс”, преди полицията да ги прекъсне. А все още е само януари. И „Лед Зепелин” току-що са издали първия си албум, а през есента ще издадат още един. През 1969-а и „Бийтълс” издават два албума, а „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл” – дори три.  И се раждат Дейв Грол и Мерилин Менсън.

Междувременно руски космически апарат полита към Венера, а американски – към Марс. През март Пол Маккартни се жени за Линда Ийстман, Джон Ленън – за Йоко Оно, а Джордж Харисън и жена му Пати са арестувани за притежание на хашиш. Наркотиците са навсякъде, особено в Холивуд. Но и в Лондон. Ел Ей и Лондон са Меката и Медината на музиката, киното и контракултурата, в които наркотиците играят важна роля (или поне така смятат повечето артисти по онова време). През юни Брайън Джоунс се развежда с „Ролинг Стоунс” и след месец е открит удавен в басейна на автора на „Мечо Пух”. Злополука, убийство, наркотици? Никой не се интересува особено. Наркотиците все още не изглеждат особено опасни – Джими Хендрикс, Джанис Джоплин и Джим Морисън са живи, здрави и пълни с творческа енергия (не за дълго).

На 20 юли Нийл Армстронг става първият човек, стъпил на Луната. На следващия ден „Луна 15” става първият съветският спътник, паднал на лунната повърхност, а американската сонда „Маринър 6” изпраща близки снимки от Марс.

Седмица преди „малката стъпка” на Армстронг, Денис Хопър и Питър Фонда осъществяват „голям скок” на американското независимо кино с „Волния ездач”. Филмът излиза на 14 юли, а изненадващо големият му успех бележи началото на нова ера в американското кино и рязко засилване на публичния интерес към контракултурата. През ‘69 излизат класики, които (рано, късно или след десетилетия) стигат дори и до българските киносалони: „Бъч Касиди и Сънданс Кид”, „Среднощен каубой”, „Хелоу, Доли!”, „Уморените коне ги убиват, нали?”…

В литературата най-нашумелите заглавия в САЩ, публикувани през 1969-а, са „Кланица 5”, „Кръстникът”, „Щамът Андромеда”, „Лявата ръка на мрака”, „Месията на Дюна”, „Синдромът Портной”, „Пеперудата”, „Знам защо пее птицата в клетка”.

По това време Мохамед Али – най-великият световен шампион по бокс в тежка категория – вече от две години е лишен от титлите си и правото да се боксира. В общественото съзнание днес той продължава да е най-великият спортист.

Джей Себринг, коафьорът стилист на холивудски зведи, който по това време живее с Шарън Тейт, забелязва Брус Лий на кунг-фу демонстрация в турнир по карате в Лонг Бийч през 1964 г. Урежда му пробни снимки и така се стига до първата американска роля на Лий в сериала „Зеления стършел”. През 1968 г. той е още само тв звезда, но вече е най-предпочитаният в Холивуд инструктор по бойни изкуства. Сред учениците му са Роман Полански, Стив Маккуийн и Джей Себринг. През 1969-а той подготвя и Шарън Тейт за ролята ѝ филма „The Wrecking Crew“.

В началото на 1966 г. Шарън Тейт се влюбва в Роман Полански, докато снима с него в Лондон комедийния хорър „Безстрашните убийци на вампири“. Разделят се с Джей, но двамата остават близки приятели – дори и след нейния брак с Полански в началото на 1969-а. Във фаталната нощ на 8 срещу 9 август той е един от тримата гости в дома на семейство Полански. Другите двама са младият полски сценарист Войтек Фриковски и неговата приятелка.

Къщата на „Сиело Драйв” 10050 има интересна история. Тя е построена за актрисата Мишел Морган, в нея през различни години са живели Лилиан Гиш, Хенри Фонда и Кари Грант. Преди през лятото на 1969-а там да се настанят Тейт и Полански, тя е използвана от актрисата Кандис Берген и Тери Мелчър (музикант, продуцирал първите два албума на „Бърдс”). Двойката се разделя – Берген си тръгва, а Мелчър напуска къщата – отчасти и защото започва да се притеснява от едно досадно хипи, които често се навърта около къщата с надеждата продуцентът да му уреди сделка за записи. Това бил Чарлс Менсън, който все още се мотаел наоколо, когато Тейт и Полански се нанасят.

Денис Уилсън, барабанистът на „Бийч Бойс”, запознава Мелчър с Менсън – престъпник с музикални амбиции, лежал в затвора за кражби и грабежи, лидер на хипи комуна, която се изражда в култ, наречен „Семейството”. Менсън и няколко от членовете на „Семейството” живели известно време в къщата на Уилсън, след като той качва на автостоп две от момичетата. Освен от момичетата, Уилсън се заинтересувал и от песните на Менсън и записва една от тях с „Бийч Бойс”, но Менсън не остава доволен нито от заплащането, нито от промените в неговите текст и музика. Малко по-късно и Мелчър загубва интерес към него.

Дали на 8 август Менсън е забравил, че Мелчър вече не живее на „Сиело Драйв“ 10050, или изобщо не го е интересувало – не е ясно. Но той нарежда на четирима от последователите си – Текс Уотсън и три момичета – да отидат в къщата, да убият всички, които намерят, и да оставят „някакви вещерски знаци”. Още преди да влязат, хипитата се сблъскат с едно 18-годишно момче – куриер, което тъкмо си тръгва. То става първата им жертва. Когато влизат вътре и изненаданият Фриковски пита Текс Уотсън кой е, отворът е:

„Аз съм дяволът и съм дошъл да върша дяволски дела”.

 

Шанън Тейт е бременна в средата на осмия месец. Ще спестим останалите зловещи подробности.

Една седмица след убийствата се провежда фестивалът „Удсток“ – три дни на мир и музика, но това е само последният и най-масов отблясък от една ярка и красива илюзия, приключила в малките часове на 9 август 1969 г.

По-добрата история, тази на Куентин Тарантино

Дотук бяха фактите, от тук започва въображението на Тарантино. В съседната къща на Тейт и Полански живее Рик Далтън (Леонардо ди Каприо) – звезда от уестърни от 50-те години, със залязваща кариера. Той е добър актьор, но несигурен в себе си, не може да се ориентира в новите времена и е изпаднал до епизодични еднократни роли на злодеи в различни тв сериали. Единствените киновъзможности, които се отварят пред него, са роли в спагети-уестърни, снимани в Италия. Но ще му се наложи да повтори тази част от кариерата на Клинт Истууд и Хенри Фонда.

Най-хубавото у Рик Далтън е Клив Буут (Брад Пит) – неговият дубльор, шофьор, телохранител и преди всичко приятел. Ако Рик е актьор, специализирал се в образите на уестърн герой, то ветеранът от Втората световна война Клив е истински уестърн герой – сдържан, честен, верен, лаконичен и, когато се наложи, небрежно героичен и способен с лекота да използва екстремно насилие – живо превъплъщение на персонаж от ранните филми с Клинт Истууд или Хенри Фонда.

 

Докато кариерата на Далтън запада, неговите съседи се къпят в лъчите на първата слава и очакванията за блестящо бъдеще. Това са донесеният в Холивуд от Новата вълна Роман Полански и неговата приказна американска съпруга Шарън Тейт (Марго Роби). Той още наслаждава на успеха на дебютния си американски филм „Бебето на Розмари” и го виждаме за малко. Но тя преминава през целия филм почти без реплики, с усмивка и танцова стъпка, като символ на всичко чисто, красиво, щастливо и вдъхновяващо, което 60-те години обещаваха.

 

Хипитата от „Семейството“ на Менсън са антиподи на Шарън Тейт (и на хипитата от „Коса” на Милош Форман). Докато около нея постоянно грее ласкаво слънце и чуруликат птички, в ранчото на Спан, където се е настанило „Семейството” на Менсън, слънцето спряно сърдито пече и гарвани грачат грозно, зловещо. Самия Менсън виждаме съвсем за малко (колкото и Полански), но мръсотията, запуснатостта и нещо порочно, лукаво и зло в атмосферата рисуват много точно портрета му…

Това са истинските и измислени персонажи (без да се брои кучето) в холивудската приказка на Куентин Тарантино, която едновременно натъжава, разсмива, ужасява и въодушевява. И напомня, че за разлика от живота, изкуството (и по-специално киното) е в състояние да поправи всяка несправедливост.

А Тарантино е направил още един много добър филм за любовта си към киното, телевизията, филмите и хората, които ги снимат. Може би дори по-добър и по-дълбок от обикновено. Естествено, не без провокации. И този път изненадата на финала е по-голяма от обикновено…

"Площад Славейков"