През октомври депресията пада от небето като листата от дърветата. Стели се по тротоарите и в душите. Клошари влизат в кварталната аптека, купуват спирт, разреждат го с вода и се тешат както си знаят. Аптекарката ми казва, че най-купуваното лекарство в тези дни било деанксит, всеки трети си го предписва срещу тъгата. Малко по-нататък на бордюра седи Ванчето с голяма бутилка бира и транзистор веф. Казвала съм ви за нея – квартално птиче, за което се грижи който мине и който има сърце да поспре. Червисана е като Жокера в оня филм, явно нанася червилото със замах и без огледало, по спомен.

Според Ванчето докторите са душмани, те винаги те изкарват тралала, колкото и да си с акъла си. Ти знаеш ли какво е депресия, питам я. Когато ѝ зададат важен въпрос Ванчето много се замисля, не е като политик да ти отговаря преди да си завършил въпроса си, защото има готов отговор на всичко. Ванчето търси отговора старателно. След което казва: „Това не е ли дето бялото ти изглежда черно?“ Пукнете се, доктори, които мислите, че Ванчето е тралала, тя даде най-краткото описание на депресията, което съм чувала.

Заблуждавате се, ако мислите, че депресията е незначителна и странична тема в днешния ни живот, приумица някаква на разглезените души. Заболяване е. При това онова заболяване, което Световната здравна организация посочва като причина номер 1 за нетрудоспособност. Депресията влиза и в най-краткия списък на болестите на 21 век. Ще расте заедно с отдалечаването от природосъобразния начин, по който е пригоден да живее човек и като физика, и като психика. Ще расте включително и по една много коварна причина – депресираният човек е идеалният жител в епохата на консумеризма.

Потребление – това е името на времето, в което живеем. В нас ще зеят все по-големи дупки и ние все повече ще се мъчим да ги запълваме с покупки. Ще изпитваме жажда, уж утолима с покупка. И така ще попадаме в следващия кръг на още по-силна депресия, чиято рана ще се опитаме да превържем с още по-голяма покупка.

Състоянието на българската депресия щеше да е доста по-просто, ако бялото само изглежда черно. Щеше да е въпрос на лично и субективно възприятие. Но нещата у нас са по-сложни, кога ли не са били. Нашата депресия е някак колективна, национална и почти патриотична. На нас не просто бялото ни изглежда черно, ние притежаваме някакъв скръбен талант да превръщаме бялото в черно. Всичко, което уж тръгва с добри намерения, някак успява да се окаля, да се лекьоса, да се превърне в края на краищата в лош резултат. И колкото повече се чудим как е станало, толкова повече е гарантирано, че следващото ще е пак същото. Пример: ремонтите в София, успели да превърнат белите намерения, които съдържа думата ремонт, във видимо черни резултати.

Споровете дали депресията е в главата на депресирания или в средата около него продължават в научните среди. В началото на депресията се е гледало като на личен проблем, нещо в мозъка на болния не е като при останалите. Малко по-малко тази теория е подкрепена с вярването, че става дума за недостиг на серотонин, хормона на щастието. Оттук и лечението – болният получава липсващия невротрансмитер, тоест ремонтира се мозъка му. Не са били обаче малко и лекарите, които вярвали, че средата около човека е също толкова, или поне толкова важна – справедлива ли е тя, подкрепяща ли е, в съответствие с човешките ценности ли е? Външните причини започнали да изглеждат поне толкова важни, колкото и вътрешните.

И ето напоследък се чуват отрезвяващи гласове, че хората трябва да се простят с идеята, че антидепресантите могат да решат този разрастващ се в цял свят проблем. Не могат, признават си все повече психиатри. Илюзията, че серотонинът регулира някаква повреда в мозъка е привлекателна, но все по-съмнителна. Причината за депресиите все повече се търси в околната среда, в заобикалящата действителност. Десетки научни изследвания го потвърждават и пълен списък с краткото им описание можете да намерите в книгата „Изгубени връзки“ на Йохан Хари. Всички цитирани изследвания потвърждават: не повреда в мозъка, а изгубените връзки с удовлетворението от работата, с ценностите, с природата, с човешките взаимоотношения е причина за депресията.

От това проблемът не става по-прост, напротив усложнява се – лесно е да си купиш от аптеката серотонин, трудно е да възстановяваш изгубени връзки с удовлетворението си от работата, с духовни ценности, с чувството за социална справедливост и сътрудничество и т.н. Най-малкото защото в първия случай всичко зависи само от теб, а във втория от всички около теб. А ние, българите, сме доказано провалящи се в неща, които зависят от всички нас взети заедно.

Ние дори не си даваме сметка как се отразяват на националното ни здравословно състояние новини, които изглеждат свързани изцяло и само с политиката. Да, речем новината за прекратяването на мониторинга над България от страна на Европейския съюз. На пръв поглед новината е безспорно добра. Тя впрочем е придружена с допълнението, че мониторингът над Румъния продължава. Искам да ви помоля да си припомните във времето на затварянето на преговорните глави с Европейския съюз как посрещахме новините, в които неизбежно бяхме сравнявани с Румъния. Тогава всяко поставяне на България пред Румъния ни изглеждаше като повод за национално самочувствие.

Пак по онова време приемането ни в Европейския съюз беше свързано – освен с желанието да пътуваме свободно и да постигнем житейските стандарти на европейските страни – и с представата, че Европа ще контролира процесите у нас и ще гарантира справедливост. Казано по-директно: радвахме се, че нашите началници също ще си имат началници в Европа, че ще се чувстват оценявани и санкционирани и няма да си позволяват своеволия, които ги злепоставят в Брюксел. Ние наистина не си даваме сметка как една такава надежда се отразява на националното ни здраве.

И ето, че сега Румъния остава под наблюдение, за разлика от България. Радва ли ни това, както тогава? Не, не само че не ни радва, но ни се вижда цинично – Румъния, която успя да вкара в затвора за корупция хора от най-високите етажи на властта, сега остава под наблюдение, за разлика от България, където ни е ясно колко „стриктно“ се спазва върховенството на закона. Освен цинично, то ни изглежда и като подигравка с онези наши надежди, че началниците ни ще си имат безкомпромисни началници.

Не, нямат си – това ни става ясно от добрата новина. Ето защо за нас тя не е добра, добра е само за хората от властта. Те вече няма да бъдат под лупа, въпреки че нещата тук не са се променили към по-добро. Ние дори не си даваме сметка колко това да видиш надеждата си цинично подиграна се отразява депресивно на колективното ни здравословно състояние. Тези неща само на пръв поглед изглеждат несвързани. Такива прозрения за личната и колективна българска депресия носи месец октомври.

"Редута"