Минаха първите емоции - и от успехите, и от неуспехите. Остава много работа за вършене и изводите - такива, каквито всеки е направил за себе си. Не като интелектуално упражнение, а като насока за политически действия и решения през следващите месеци, в периода до парламентарните и президентски избори. И преди всичко - до следващите местни избори, защото истински политически пробив без национална политическа структура просто не е възможен.

Моите изводи:

1. Местните избори показаха огромна обществена енергия за по-добро управление. Нарочно не казвам “за промяна” - защото българските граждани показаха, че не искат промяна на всяка цена. Искат по-добра власт. А това е различно.

2. От Демократична България не успяхме да използваме тази енергия, освен на балотажите за кметове в столичните райони. Не успяхме най-вече поради плахо и сбъркано стратегическо целеполагане на политическо ниво, а не поради слаби кандидати, слаба кампания или тактически грешки.

Независимо от това - основно благодарение на избора за районни кметове и съветници в София, сме в несъмнено по-силна позиция отколкото преди изборите. Днес имаме политически ресурс и екип, с който да следваме нови и по-амбициозни стратегически цели, стига да успеем да се обединим около тях.

3. БСП не може да бъде алтернатива, за кой ли път. Може да предложи “промяна” - но промяна към по-лошо. И избирателите отлично го разбират. Със сигурност не може да предложи по-добро управление, освен с няколко силни мажоритарни кандидатури, които “пробиха” в отделни областни и общински центрове.

4. Националистите също не са алтернатива в българската политика. Те имат своето стабилно и закономерно присъствие, основно през (поне демонстративно) най-умерената си фракция ВМРО, но са по-скоро дежурна патерица на статуквото, а не избор за промяна.

5. Демократичната общност, хората, които изразяват през избора си воля за подобрение на живота, които искат пълноценно осъществяване на потенциала на българската нация, не се изчерпват с "Демократична България", а още по-малко - с коалицията в този си организационен вид. Пробивът към по-добро управление на национално ниво е възможен, но той изисква пълноценни изводи от изминалите избори и смели политически действия.

Няколко бележки в тази посока:

- Системните опити ДБ и цялата демократична общност да бъдат набедени за “леви”, “либерали”, “зелени левичари” и пр., вместо да избодат очи, изписаха вежди. Никой класически десен избирател не отиде при управляващите ГЕРБ/ВМРО по силата на тази евтина пропаганда. Коалицията ГЕРБ/СДС остана също толкова непривлекателна за “сините” избиратели, колкото ГЕРБ сам по себе си, да не кажа повече.

- Очевидно е, че темите, свързани със свободата и законността (в т.ч., но съвсем не само, медийна свобода и реформа в правосъдието), имат широка обществена подкрепа. Още по-ясна е подкрепата за политики в защита на чистата и здравословна околна среда и градска среда.

- Накратко - съюзът между традиционните “десни” и политици, общественици и лидери на мнение с “либерални” и “зелени” каузи е логичен, перспективен и успешен, дори когато е на моменти труден и напрегнат. Този съюз трябва да се развива, а не отрича.

- Ако виждам една ключова стратегическа грешка на ръководството на ДБ, то беше принципното отхвърляне на варианта подкрепа за независими кандидати за кметове. Не обсъждам конкретните казуси, а политическата философия зад това решение. Вярвам, че друг стратегически подход, достатъчно рано заявен, можеше да даде на демократичната общност балотажи и потенциално - кметове в София и други големи градове. Разбира се, това е моето лично мнение, което никога не е било тайна. Разбирам и обратната логика, но мисля, че на тези избори тя ни подведе в грешна посока. Предстои сериозен вътрешен дебат, който има дълбочина и значение далеч отвъд обичайните заклинания в социалните мрежи.

- Същото се отнася за отказа от коалиране в по-малките общини, където ДБ остана масово непредставена или представена с 1-2 съветници. На предстоящите парламентарни избори, ако не се вземат спешни мерки в тази посока, тази слабост може да има фатален резултат.

В заключение: “Демократична България” трябва не само да продължи съществуването си. Трябва, по думите на единия от съпредседателите си, Христо Иванов, да премине в “друго агрегатно състояние”. Да престанем да обсъждаме смисъла от коалицията, а да започнем да говорим за нейното обединение в реална политическа сила - с общо национално колективно ръководство и демократичен модел за вземане на решения, с общи структури в цялата страна, а не само в столицата, с общи механизми за привличане на авторитетни местни и национални политици и лидери на обществено мнение.

И съвсем не на последно място - с общи идеи и позиции по най-важните ежедневни проблеми на българите - доходи и сигурност, както и по ключовите въпроси на политиката на 21 век - миграция, борба с промените в климата и кризата на околната среда, бъдещето на пазара на труда в дигиталната ера, нелоялната конкуренция и търговските войни между Китай и САЩ, имперските амбиции на Ердоган и Путин.

Ясно ми е, че такова обединение ще срещне отпора на често самодостатъчните партийни апарати, заети с наместване на имена в късите списъци на “сигурните избираеми места”. Но трябва да разберем, че докато се занимаваме с този тип дейности, нямаме никаква надежда да осъществим големите реформи, които обещаваме. Те изискват да вземем властта - не като малкия партньор, не като коректив, не като легитимация и украса. А като основна политическа сила. Това е възможно само с национална структура от стотици селски кметове и общински съветници, десетки общински кметове, кметове в най-големите градове и силна, единна парламентарна група. Нужна ни е 10-12 годишна политическа стратегия, а не боричкане около поредната изборна бариера.

И София показа, че такава стратегия е възможна, ако имаме нужната смелост и енергия.

Коментарът е от профила на Радан Кънев във фейсбук. Заглавието е на редакцията