Ще залее ли лявата вълна Латинска Америка?

Многохилядните протести в Чили, Еквадор и Хаити, освобождаването на Луис Инасиу Лула да Силва в Бразилия и триумфалното завръщане на власт на перонистите в Аржентина възрадваха милионите симпатизанти на левия популизъм по света. Така революционното настроение отново се настани в Латинска Америка след чувствителното отслабване на „розовия прилив“^[1].

Mнозина се надяват, че Латинска Америка отново ще възроптае колективно (и този път завинаги) срещу либералната демокрация от американски тип, която така и не успя да „закрие историята“^[2] в началото на 90-те години на миналия век.

Остава да си зададем въпроса – с „розови“ очила ли се следят спектаклите в Сантяго, Кито, Бразилия, Порт-о-Пренс и Буенос Айрес?

Не, много по-важно е да се замислим – предстои ли истинска лява популистка революция в Латинска Америка?

„Всички, които служат на революцията, всъщност орат морето“, пък е казал Симон Боливар, който е толкова значим за местните народи, че има две държави, щат, планински връх и какво ли още не, кръстени на негово име.

Думите на El Libertador вече два века продължават да ехтят безответно из планинските върхове на Андите, през гъстите джунгли на Амазония, та чак до необятното Мексиканско плато.

Новосъздадените нации на континента успяват да изтласкват западноевропейските завоеватели. Боливар обаче забелязва, че властовият вакуум е запълван от регионални харизматични диктатори, които възроптават срещу империалистите, но не странят от наложените „традиции“ на егоистична експлоатация на обществата и техните ресурси.

Той признава провала на най-висшия си идеал – обединена Латинска Америка. Днес концепцията за обединени нации на континента изглежда неприложима, но символичната унификация в опозиция срещу Запада и замяната му с латиноамерикански съюз е блян на немалко леви избиратели.

Това, разбира се, трябва да стане, като се изкоренят основите на политическата система. Първа „под ножа“ пада Венецуела, която поема по пътя на „чавизма“ – перверзна интерпретация на боливаризма, след като Уго Чавес застава начело през 1999 г.

Той се обявява за противник на империализма и прокламира национален суверенитет, икономическа самодостатъчност и мащабни социални програми (наречени боливарски мисии).

Чавес дава тласък на „розовия прилив“, които потапя Латинска Америка в първото десетилетие на XXI век. Това е реакция срещу провалените политики на Международния валутен фонд и на господстващия неолиберализъм в региона, които значително увеличават икономическото неравенство и омразата спрямо Вашингтон.

Навсякъде е преследвана предъвканата, но доказала се реторика на противопоставяне на обеднелите изстрадали „гаврошовци“ срещу облажилия се елит. 

Четири нюанса „розово“

„Розови“, че чак и „червени“ на места президенти никнат като гъби в Бразилия (Луис Инасио Лула да Силва – 2003 г.), Боливия (Ево Моралес – 2006 г.), Еквадор (Рафаел Кореа – 2006 г.), Аржентина (Нестор Киршнер – 2003 г.), Никарагуа (Даниел Ортега – 2007 г.), Уругвай (Табаре Вазкес – 2005 г.), Перу (Алън Гарсия – 2006 г.), Чили (Мишел Бачелет – 2006 г.).

Няма да е справедливо да поставяме всички страни и политическите им класи под общ знаменател.

Професорът от Университета на Корнел Кенет Робъртс разделя правителствата в четири отделни категории:

В първата категория са включени администрации, в които „установила се политическа партия, която предхожда ерата на неолиберализма“, е „преминала през сериозен процес на идеологическа реновация и модернизация“. Уругвай е пример за подобна нация, която от системна гледна точка се доближава до типичните социалдемократически държави в Европа, но не разполага със средствата да осигури подобен стандарт на живот.

Втората категория се отнася за държави, при които „розовият прилив“ е подет от партия, „която е част от популистката традиция на Латинска Америка“. Робъртс посочва перонистите, и в частност Нестор Кишнер, който се отдръпва от САЩ и вместо това се опитва да подобри диалога със съседите си.

Третата и четвъртата категория са заети от новопоявили се политически групи. Разликата между тях се корени по въпроса дали „революцията“ идва „отгоре надолу“ (Чавес и Венецуела), или се дължи на масово социално движение „отдолу нагоре“ (Моралес и Боливия).

Робъртс посочва, че при първите две категории „розовият прилив“ е възникнал в резултат на „узряване на демокрацията и модернизация на лявото“, докато значително по-популистките и радикални образци от последните категории – „неуспех на представителните демократически институции да отвърнат ефективно на обществените нагласи и желания“.

Приливи и отливи

Латиноамериканските страни разчитат, че цените на петрола ще се запазят високи (по отношение на Венецуела той отговаря за 90 процента от износа) и че „китайското икономическо чудо“ от 10 процента ръст на БВП годишно ще се съхрани.

Те не са подготвени нито за световната икономическа криза, нито за забавянето на китайския растеж, камо ли за възхода на шистовия газ.

Така до средата на второто десетилетие на XXI в. в Буенос Айрес, Бразилия и Каракас например се наблюдава „консервативна вълна“:  

- Маурисио Макри става първият демократично избран десен лидер на Аржентина през 2015 г.;  

- Президентката на Бразилия Дилма Русеф наследи Лула да Силва на президентския пост и бе преизбрана през 2014 г. Тя бе сред лицата на лявата вълна в страната и до 2015 г. бе подкрепяна от повече от половината бразилци - рядко срещан феномен по тези ширини. По-малко от година след преизбирането рейтингът ѝ спадна до 9 процента и след обвинения в корупция и масови протести в Бразилия тя бе свалена от власт на 31 август 2016 г. Така през 2018 г. бившият военен Жаир Болсонаро спечели президентските избори в Бразилия и отмъкна властта от Работническата партия;  

- Доверието у заменилия Чавес, Николас Мадуро, пада в „нокдаун“ и през 2019 г. се появява явен претендент за поста му в лицето на обожавания от САЩ (де факто от неолиберализма) Хуан Гуайдо.

Но се появяват признаци, че консервативният прилив започва да се отдръпва.  

- Перонистите си върнаха властта на президентските избори през 2019 г. и все още са съхранили популисткия си плам – вицепрезидентка е Кристина Фернандес де Киршнер (съпруга на Нестор и идеологическа „наследничка“), която управлява страната между 2007 и 2015 г.;  

Лула бе освободен от затвора и обеща да се разправи с Болсонаро. Заплахите му не са напразни – дори след като бе арестуван в подозрения за корупция, той остана сред най-популярните политици в Бразилия и щеше да спечели на изборите през 2018 г., ако му бе позволено да се яви;  

Революцията на Гуайдо се оказа буря в чаша вода. Поне засега.

Същевременно през 2018 г. втората лява вълна порази дори Мексико, която бе сред малкото държави, незасегнати от „розовия прилив“. Преди година за президент бе избран Андрес Мануел Лопез Обрадор.

Дори свалянето от власт на последния от „тримата мускетари“^[2] Ево Моралес в средата на ноември не изхабява ентусиазма както на мнозина радикали, така и на умерените критици на западния капитализъм. 

„В“ като Вендета 2“

Възможно ли е по революционен път левите популисти да създадат по-справедлива алтернатива от западния антихуманен в много отношения капитализъм?

Интересна е позицията на словенския философ и марксист Славой Жижек.

„Готов съм да продам майка си в робство, за да изгледам „В“ като Вендета 2“.

Жижек осмива прехласването по филма „В“ като Вендета“, в които граждани с различен произход, религия и политическа идеология си слагат популярните маски на Гай Фокс и заедно събарят установилата се диктатура в Англия.

Парламентът е взривен под звуците на мелодията и топовните гърмежи на „Увертюра 1812 година“. Жижек обаче не е впечатлен.

„Хората вземат властта и идва краят на филма. Добре приятели, хората взимат властта. Въпросът ми е какво се случва на следващия ден - обяснява той – Как ще реорганизират живота си ефективно. Това е великият провал на лявото днес (…). Големият аргумент на лявото срещу парламентарната демокрация е, че трябва да имаме социални движения отдолу. Да, но всеки може да види импотентността им, в частност при Гърция (СИРИЗА). Почти един ден по-късно те капитулираха. Постигнаха сделка с ЕС. Много ми е лесно да ги критикувам, да ги наричам предатели - какво можеха да направят? Освен празните фрази: „Искаме истинска демокрация“, „Гласът на народа трябва да бъде чут“. Какво означава това? Това е безсмислица“.

Жижек обръща внимание и на „розовия прилив“, като цитира „добрия си приятел – Ален Бадиу, въпреки че е луд маоист“.

„От самото начало той каза – това (успехът на лявата вълна в Латинска Америка) е нищо. Лула направи хубави неща, но това не е нов модел“. 

Словенецът критикува също левите интелектуалци, които се опияняват, когато протестират „1 милион души на площад „Тахрир“ (Кайро), 1 милион души на площад „Синтагма“ (Атина)“.

Според философа големият проблем на левите популисти е, че те проповядват „просветен социалдемократически Фукуянизъм“ (лидерите на протестите осъждат неолиберализма без да предлагат алтернативи на капитализма).

Затова дори след като взимат властта са принудени да се съобразяват с установения международен ред и също като СИРИЗА са обречени на провал.    

Въпреки идеологическата съпротива и исторически рани невъзможно е за страните от Латинска Америка да се изолират от икономически гиганти като САЩ.

Както впрочем за Европа ще става все по-трудно да игнорира Китай. Няма начин да се предположи дали завръщането на левите популисти е тенденция, която ще устои на времето.

Възможно е при първите сериозни трусове на следващата рецесия „розовият оттенък“ да бъде изтрит от континента за десетилетия напред и да настъпи ера на балансирани политици, които да странят от популистката реторика.

И все пак говорим за Латинска Америка. Там търпението е дефицит.

А недоволството от цената на едно билетче е способно да еволюира в призиви за оставки от 200 000 гърла в Сантяго.

Които прегракват, докато орат морето за този, дето духа. 

[1] Масова лява вълна в Латинска Америка от края на XX и началото на XXI в., която засяга мнозинството от държавите на континента.   

[2] В „Краят на историята“ Франсис Фукуяма предрича, че е настъпил краят на идеологическата еволюция на обществото и че западната либерална демокрация необезпокоявано ще превземе света.

[3] Кристина Фернандес де Киршнер определя Уго Чавес, Инасиу Лула да Силва и Ево Моралес за „тримата мускетари“ на „розовия прилив“. 

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

„Генерация Z“ – с подкрепата на „Америка за България“