Предпоставката, че България поддържа със Сърбия тип отношения, определени от предстоящо членство на Белград в ЕС може да се окаже изпразнена от съдържание. Днешна официална Сърбия наследи от миналото си три определящи политиката й позиции, с които всеки, който желае да поддържа адекватни отношения с Белград трябва да се съобразява.

Първо - неугасващият стремеж за регионални балкански обединения под хегемонията на Белград. Сърбия нито се е примирила, нито ще се примири с поражението, което й бе нанесено в края на пост югославските войни, с което на сръбската квази империя на Балканите бе поставен край. Сръбската политика умело използва реалности като юго носталгията, битуваща в бившите съюзни републики (която има същия произход като българската носталгия към комунизма, но в югославския случай има значително повече основания). Правят се системни опити за гъвкаво сътрудничество и обединени инициативи на интелектуалци и представители на артистичните среди от бившата федерация, а сръбската инициатива обикновено се оказва водеща. Последният опит за политически проект, възраждащ югославски реалности бе т.нар. "малък Шенген" - за който в балканските столици се шегуват, че е пореден вариант на "голяма Сърбия".

Втората особеност на политическото наследство на Белград е стремежът да се води многоизмерна политика на "необвързаност". Титова Югославия бе ключов играч в Движението на необвързаните по време на Студената война, което пряко съответстваше на гъвкавото балансиране на Белград между Изтока и Запада. Днес предпоставките за подобен ефективен баланс не са толкова благоприятни, но културата на гъвкава необвързаност е съхранена сред сръбския политически елит и тя носи определени позитивни резултати. Сърбия развива успешно изгодни отношения с Москва, Пекин, Анкара, Париж и - до известна степен - с Брюксел и Вашингтон.

Третата позиция на геополитическо наследство на Белград са специалните отношения с Русия, които съществуват в една или друга форма повече от век и половина. Ако една силна и динамична България винаги е била препятствие за руската имперска амбиция спрямо Балканите и проливите, силна Сърбия винаги е съответствала на стратегическото позициониране на Русия срещу Хабсбургите и европейските амбиции към Балканите като цяло. Затова сръбският афинитет към Русия не е израз на откровена глупост или продажност - каквото е българското русофилство, а добре направена сметка от страна на Белград. През 90-те години Сърбия трябваше да понесе доста горчиви разочарования в следствие на очакванията си, че геополитическите реалности на 20 век автоматично ще работят за нейните регионални - балкански имперски амбиции. Русия на Елцин не успя да защити сръбския експанзионизъм спрямо всички съседи на Белград. Традиционните покровители на сръбската геополитическа арогантност - Франция, Великобритания и САЩ - бяха навлезли в нова стратегическа конфигурация, чието развитие сръбските стратези бяха пропуснали във високомерното си убеждение, че са техния незаменим съюзник на Балканите.

Днес Русия на Путин остава най-надеждния съюзник на Белград в опитите за възстановяване на сръбската регионална хегемония на западните Балкани, както и ключов защитник - баланс срещу натиска, който Брюксел и Вашингтон упражняват върху Сърбия по проблеми като Косово. Не съществува дори и малка вероятност Белград да жертва каквато и да е част от приоритетните си отношения с Москва заради една - и то не особено ясно очертана - перспектива за европейско членство. Още повече, че основният бонус за членството на една развиваща се страна в ЕС - кохезионните фондове - Сърбия се опитва да компенсира с нарастващо китайско участие в развитието на своята икономика. Русия, Китай и възраждащо се регионално присъствие и натиск - това сякаш са основните ориентири на сръбското позициониране в съвременния свят.

Настойчивите опити на официална София да поддържа добри и динамични отношения с Белград са необходими и разумни, но те трябва да отчитат реалностите на сръбските позиции, очертани по-горе. България трябваше да преглътне нов успешен опит за отчуждаване между София и Скопие, за който самите ние сме си виновни, но чието осъществяване бе грижливо подготвено и в Москва, и в Белград, и в руските агентурни среди в София, и в сръбските агентурни среди в Скопие. Задънената улица на "историческата комисия" за пореден път ни напомни, че твърде лесно ни управляват отвън фактори и сили, несъвместими с нашия национален интерес. В обозрима перспектива, освен разумните опити за поддържане на максимално добри отношения с Белград, българската държава трябва да планира и да осъществи две важни инициативи за утвърждаване на своята позиция в балканския регион и в европейския контекст, които засягат - не могат да не засягат Сърбия.

Първата инициатива е бърза реализация на авто тунел под Петрохан и магистрална връзка между София и Видин през Петрохан. (Наличието на магистрала Хемус не е достатъчна компенсация за липсата на нормална инфраструктура в Северозападна България.) Директната магистрална връзка Солун-София-Петрохан-Видин ще се превърне в основния път, свързващ югоизточна и централна Европа - особено предвид отложеното във времето еврочленство на Сърбия. Дори и днес, при съществуването на път с качество под всякаква критика, превозвачите предпочитат този маршрут поради факта, че не им се налага да напускат и да влизат отново в ЕС. Разбира се, един подобен авто коридор ще бъде конкурентен на пътя София (Солун-Скопие)-Белград-Будапеща. Но би съответствал изцяло на европейската директива за развитие на алтернативни маршрути и инфраструктура за придвижване. Транспортният коридор през Северозапада на България ще се окаже и мощен инструмент за стопанско и демографско регионално възраждане на тази част от нашата страна. Той би подпомогнал и развитието на Дунавската част от източна Сърбия.

Втората инициатива, която българската държава дължи на собствената си нация в регионален контекст е развитието и осъществяването на разумна стратегия за напредък в българо-македонските отношения. Не е необходим голям интелект за да се разбере, че всеки път когато поставим радикални искания, свързани с историята и идентичността като предпоставка за отношенията София - Скопие, ние на практика ги блокираме. Не е необходимо - нито разумно да се отказваме от своите претенции към общата ни история, нито да правим прибързани компромиси. Това, което е необходимо е да започнем една прагматична програма за стопанско, културно, образователно, инфраструктурно сътрудничество както между държавите, така и между гражданските структури на двете страни. Независимо от продължаващите опити - и от двете страни - да се тровят българо-македонските отношения. Спешно необходимо е изграждането на българо-македонската отсечка на европейския коридор № 8 - както авто магистрала, така и железница. В процеса на реално партньорство, с времето ще се появят предпоставки за различно формулиране, ново позициониране и по-благоприятно разрешаване на проблеми, свързани с историята и идентичността. Развитието на българо-македонските отношение не е насочено срещу Сърбия или която и да било друга страна. То е важна част от преодоляването на конфликтното наследство на балканския 20 век, без което всяка форма на интеграция - включително в ЕС - ще се окаже повърхностна и неефективна.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията