Налага се двустранна нормализация - на отношението към българите в чужбина, както и на последните спрямо тези, останали в България.

Има един значим механизъм за легитимиране на избора емиграция - снизходителното отношение към тези, които са останали в България.

Емиграцията е труден път, адаптацията е бавна и често мъчителна. Откъсването от това, което си оставил, понякога е от решаващо значение, за да се справиш в чуждата заварената среда.

След това се появява чувството за по-висша социална позиция, след като си станал част от една по-богата, по-развита страна. Идва импулсът да даваш съвети, да поучаваш тези, които са останали по-простички или дори примитивни, защото са си останали у дома. Които са изостанали заедно с изостаналата си държава и общество там някъде назад във времето.

Съвети не само за събитията по света, но и за събитията... в България. Някой би казал - защо да нямам право да си кажа мнението по български проблеми, след като съм българин - макар и в чужбина, след като пращам пари, след като се чувствам част от българската национална общност? И е напълно прав.

Не става дума за оспорване на това право, а за раздразнението, което причиняват у "аборигените" безапелационните квалификации, оценки, категоричните присъди за едно или друго случващо се тук, в България. Ние преживяваме за първи път в новата история на България такава огромна вълна на емиграция от страната. Нямаме опит във взаимоотношенията между оставащите в България и растящата диаспора.

Трябва да придобиваме такъв опит и да се опитаме да си бъдем взаимно полезни, да останем близки, да останем сънародници. Критичната самооценка и у двете страни на разделителната линия ще се окаже много необходима за тази цел.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията.