Коронавирусната пандемия и мерките, които са обвързани с физическа изолация, предизвикаха страх, притеснения, фрустрация у немалко хора. Всеки различно преживява състоянието на морална паника в обществото, усещането за несигурност, възможността да се заразиш от смъртоносна гад, която така и не иска да си отиде. 

Втората вълна на COVID-19 отключи и нова форма на поведение – освен публичните лица много граждани, които има положителни PCR тестове, споделят в социалната мрежа за това. Те отговорно завяват, че се самоизолират и предупреждават хората, които са били в контакт с тях да следят своето здравословно състояние. 

Как психологически да се справим с тoзи вирус, трябва ли да изпитваме вина и срам, има ли опасност да се стигне до стигматизация – социално етикетиране: „този е болен“, на хора с коронавирус? По тези въпроси Клуб Z се обърна към психолога Младен Владимиров и психиатъра д-р Владимир Сотиров.

Какво стои зад психологичкеска реакция да се споделя здравният статус в социалните мрежи при случай на коронавирус?

Младен Владимиров: Ние се влияем от трендовете в мрежата. Когато нещо предизвиква реакция, т. нар. лайкове и активност у нашите фейсбук познати, е нормално да „използваме“ положителния PCR за активизиране на публиката. В тежка ситуация едно от най-ефективните средства за справяне със стреса („копинг стратегия“) е социалната подкрепа - усещането, че не си сам, че другите ги е грижа за теб, че са съпричастни. Разбира се, че има и чисто практично обяснение, че когато сложим на стената си подобно съобщение, не се налага да пишем стотици есемеси: „Болен съм, срещите ни се отлагат, няма да работя две седмици.“

Владимир Сотиров: Съобщаването на новината, че някой е инфектиран може да има за формално основание информирането на контактните с цел управление на риска за контактните на контактните. На втори план обаче това съобщаване може да носи и друго скрито послание, например:

1. Зов за помощ: „Болен съм, погрижете се за мен, спасете ме, не позволявайте да умра!”
2. Оправдание за почивка: „Не ме закачайте, болен съм от сериозна болест (потенциално смъртоносна), оправяйте се без мен!”
3. Прехвърляне на отговорността: „Казал съм ви, правете си сметката, ваша работа дали ще продължите да общувате с мен или ще ме избягвате!”
4. Привличане на вниманието: „С мен се случва нещо изключително и много опасно! Очаквайте репортажи на живо от мястото на събитието!”
5. Прощаване в аванс: „Болен съм, може да умра/умирам/в началото на края съм, простете! И ако някой има нещо да казва/изповядва, сега е моментът.”

Трябва ли да се срамуваме, че имаме COVID-19?

Младен Владимиров: Не би трябвало! Нито начинът на заразяване е срамен, нито протичането на болестта. Дори забелязвам тенденция да се преекспонира говоренето около болестта, за да се търси внимание и да се позачистим от прахта например при ексдепутата Бареков. Все пак Тръмп и Борисов споделиха, че са болни, а ние се равняваме по силните на деня.

Владимир Сотиров: Хората, които се разболяват, ще бъдат фрустрирани. Фрустрацията може да има много лица – освен като обикновено разочарование и раздразнение тя може да изглежда като интензивно безпокойство, но също така може да се прояви и под формата на трудно овладяем гняв, а също и като разяждащо егото чувство за провал (срам, вина), като последното е особено характерно сред много амбициозните - онези, които са положили много усилия, за да се предпазят, и ВЪПРЕКИ тях са се разболели. Точно те впрочем са най-застрашени от тежко боледуване. Като казвам тежко боледуване, имам предвид тежко ПРЕЖИВЯВАНЕ за боледуване, което включва мислите, които владеят пациента, и емоциите, които те предизвикват, респективно поведенията, които те мотивират. 

Хората, които инвестират най-много в предпазване от разболяването, ще бъдат най-силно фрустрирани, след като се разболеят. Едно от малкото сигурни неща, свързани с тази инфекция, е, че почти всички от социално активните хора ще се разболеят. Рано или късно. Независимо от мерките този вирус ще премине през човешките общности и е само въпрос на време повечето от нас да преболедуват от тази инфекция. Колкото по-бързо се смирим и приемем тази реалност, толкова по-бързо тази епидемия ще мине през нас и ще остане в историята. Всичко останало е удължаване на агонията с непредвидими дългосрочни негативни последици върху психичното, икономическото и социалното благополучие на индивидите и общностите.

Ако има усещане за стигматизация - как може да се преодолее?

Младен Владимиров: Вероятно е трудно да се признае, че си болен, на хора, които работят с хора и са на първа линия. Лекари, учители, специалисти по здравни грижи, защото може да се предизвика притеснение и страх у лицата, с които са работили. Няма защо да се срамуваме. Все пак трябва да си кажем, че всеки човек има право да пази здравословното си състояние в тайна, ако то не застрашава живота и здравето на други. И болестта, и любовта, и скръбта са лични, интимни състояния и всеки сам решава как да премине през тях и с кого. За мен по-важно е не само да споделим, че сме се разболели, а как и колко ефективно се възстановяваме, как се храним и спим, как запълваме изолацията у дома. Ценно е също да споделяме, ако сме минали болестта и сме дарили кръвна плазма, защото това може да насърчи тази така ценна и без аналог инициатива.