С колкото по-голяма звезда си има работа човек, толкова по-чудати изисквания може да очаква – Кание Уест например иска винаги да има на разположение кърпи за ръце и тяло на „Версаче“, съпругата му Ким Кардашиян има изискване килимите винаги да са изгладени, Мадона държи седалката на тоалетната да бъде сменена винаги преди нейното посещение, Марая Кери настоява за персонален асистент, който по всяко време да прибере използваната ѝ дъвка.

Предвид всичко това изискването за една изстудена бутилка кока-кола не е кой знае какво, особено когато идва от една от най-големите звезди на блуса в Америка. Но не и през 20-те години на миналия век. Не и ако си чернокож.

Така поне твърди драматургът носител на „Пулицър“ Огъст Уилсън (1945-2005) в пиесата си Ma Rainey’s Black Bottom. По нея е създаден едноименният филм на „Нетфликс“, в който Чадуик Боузман прави последната си роля, преди да почине от рак през август тази година.

Темите в тази история са талантът, амбицията, религията, семейството, расата и експлоатацията на чернокожите музиканти и певци от белите продуценти, отбелязва арт критикът на Би Би Си Уил Гомпърц. Зад този проект, който ще има премиера на 18 декември в „Нетфликс“, но вече е впечатлил критиците, застава чернокож продуцент – Дензъл Уошингтън.

На 25 ноември стрийминг платформата ще пусне продукцията на голям екран в избрани кина (но не и в България). Но при предварителните прожекции за критици става ясно, че филмът, както се и очакваше, може да се включи в надпреварата за „Оскар“ – и с право, рейтингът на критиците в специализирания сайт „Ротън томатоус“ е изцяло положителен, до момента няма нито един негативен отзвук.

Заслугите са отчасти на Уошингтън, който има сделка с попечителския тръст на Уилсън за екранизация на всичките 10 пиеси от т. нар. „Питсбъргски цикъл“ – дългогодишен проект, който започна през 2016 г. с филма Fences. Тогава Вайола Дейвис, звезда и на „Ма Рейни…“, получи „Оскар“ за поддържаща роля.

В новия филм, втори на Уошингтън по пиеса на Уилсън, Дейвис е блестящата Гъртруд Малиса Никс Приджет, по-позната като Ма Рейни, или просто „майката на блуса“. Но тя е различна от останалите чернокожи изпълнители, отстоява себе си и гласа си, устоява на манипулациите на собственика на музикалното студио (Джони Койн), опълчва се и на мениджъра си Ървин (Джеръми Рамос), който все пак успява да договори сделка за запис на албум.

„Дейвис вдъхва живот на един царствен персонаж с любящо сърце, с душата на артист и с емоционалната броня на танк“, отбелязва Гомпърц.

Ма Рейни може и да е звездата на филма, но вниманието на критиците бе привлечено от образа на Чадуик Боузман. Докато блус певицата не може да пее, без да има до себе си изстудена бутилка кока-кола, бендът ѝ не може без харизматичния тромпетист Леви (Боузман).

„Това е последната роля на Чадуик Боузман преди смъртта му през август, отчайващо тъжен факт предвид ефирното му представяне като амбициозния, големоуст, наивен и талантлив музикант, който предпочита леките жени пред тежката работа“, пише критикът.

Леви счита себе си за артист, музикант от ново, по-хипи поколение, което е наясно как трябва да изглежда бъдещето. Той иска всичко – лъснати обувки, красиви жени, личен бенд и светлина от прожекторите. Но проблем да получи всичко това е несериозното му и хапливо поведение.

В голямата си част филмът остава верен на пиесата на Уилсън, режисьорът Джордж С. Улф е отдал нужния респект на драматурга, запазвайки неговото усещане за диалог. В някои моменти зрителят се чувства така, все едно гледа запис на пиеса, а не филм по пиеса, казва критикът.

И други критики улавят атмосферата на камерен спектакъл в „Ма Рейни“. Вайола Дейвис прогаря дупка през екрана с огненото си изпълнение, отбелязва Дейвид Руни в „Холивуд рипортър“, но Боузман като нахакания тромпетист успява да открадне вниманието, хвърляйки всичките си сили – и физически, и емоционални – в последното си превъплъщение на екран.

Критикът отбелязва и великолепната работа на оператора Тобиас А. Шлийслер, чиято камера позволява на зрителя едва ли не да вдиша атмосферата на горещия, наситен с джаз въздух в Чикаго през 1927 г. Руни обаче не одобрява прекалената театралност на филма, която дори и операторската работа не може да прикрие.

„Достатъчна награда е да гледаш как актьори от такъв калибър загубват себе си в болезнено човешки персонажи, а работата на Боузман се извисява като свидетелство, че сме загубили ярък талант твърде рано – пише той. – Невъзможно е да гледаш удивителното му изпълнение, без да останеш с печалното усещане, че той играе така, сякаш не му остава време.“

Широката публика сигурно ще продължи да свързва Боузман предимно с ролята му на Черната пантера в супергеройския филм на „Марвел“, но въплъщението му в Леви е доказателство за изключителни актьорски възможности, смята Брайън Лаури от Си Ен Ен. Вероятно тъкмо неговото участие ще привлече интерес към филма, но пиесата на Уилсън заслужава това така или иначе, добавя той. Същото внимание трябва да получи и Дейвис, която отново „забива зъби в персонаж, по-голям от самия живот“.

Но е трудно ролята ѝ да се разглежда от перспектива на наградния сезон, предвид че има твърде малко екранно време, за да отговори на изискванията за „Оскар“ за главна роля.

И докато експертите изказват съмнение, че Дейвис може да влезе в списъка с номинациите за „Оскар“, Боузман е спряган за един от малцината актьори в Холивуд, които е възможно да се „борят“ посмъртно за златната статуетка.

Източници, близки до „Нетфликс“, изтъкват пред „Варайъти“, че компанията вече работи по кампанията за предлагането му за номинация, но не става ясно в коя от категориите – ролята му е една от малкото тази година, която не може ясно да бъде определена нито като водеща, нито като поддържаща.

 

"Площад Славейков"