Днес е Международният ден на мигранта. „Мигрант“ е дума сред най-парещите за обществото ни, а въпросите за човешкото преселение ни разделят и поляризират непрестанно в социалните мрежи. В този ден е добре да си спомним, че тази тема е дълбоко свързана и с нашата история: още с гурбетчиите през Въздраждането, с невъзвращенците, избягали на Запад по социалистическо време,  с хилядите легални и нелегални мигранти, които се пръснаха из Европа и Америка след промените, за да стигнем до над 2 милиона българи, които живеят извън родината ни днес.

Днес искам да говоря за един от тях. Обявен за невъзвращенец и останал „чужденец“ до края на живота си световноизвестният артист от български произход Христо Явашев – Кристо, който почина на 31 май т.г., е признат и обичан в цял свят. Но малко познат факт от живота му е, че голямата част от него Кристо прекарва именно като бежанец. Той става такъв, когато е на 22 години, през 1957-а, когато бяга от социалистическа България. След това  живее без гражданство 17 години и като нелегален мигрант в Ню Йорк.  

Важно е да си припомним тази част от неговата история точно днес, когато по последни данни на ООН 272 милиона души са мигранти по целия свят. Това са хора, които са напуснали родината си, водени от необходимостта да преодолеят трудности, желанието да бъдат с човека, когото обичат, в търсене на по-добър живот или по безброй много други причини.

Хора, копнеещи за същата свобода, за която Кристо се бори цял живот.

„Произведението на изкуството е вик за свобода” – казва той – и не само творбите му, но и животът му са едно дълго пътуване към свободата  – отначало свободата да рисуваш с истински цветове, а не тези, избрани от соцреализма (добре известно е, че като студент получава негативни коментари, защото нарисувал в ярки тонове дрехите на работниците в една своя картина), после свободата на авангарда.

И пътят към тази свобода е пътят на мигранта. Затова днес си припомняме тази негова посока първо в живота, а после и в изкуството му.

Като  студент в Художествената академия в София, Христо Явашев заминава за Прага да посети семейството на баба си, която е чехкиня. Докато е в чешката столица, на 23 октомври 1956 г.,  избухва Унгарската революци, която е брутално потушена от Съветската армия. Кристо вижда разправата с творци и интелектуалци и това му дава окончателен тласък за бягството на Запад. Той подкупва железничар на гарата в Прага и се скрива в запечатан вагон с лекарства, пътуващ към Виена. По-късно  казва в интервю за „Ди Цайт“:  

„Да, аз бях бежанец, ходех пеша през горите, избягах без да говоря никакъв език. Миех коли и чинии за да оцелея”.

Кристо пристига във Виена и подава молба за бежански статут, но целта му не е да остане в Австрия, а да стигне Париж. С помощта на Агенцията за бежанците на ООН той успява да се добере до френската столица през 1959 г.

В Париж Кристо се отказва от българския си паспорт и живее през следващите 17 години без гражданство, попадайки така в специалната категория на хора с бели Нансенови паспорти. През 1964-та вече женени с Жан-Клод, двамата заминават за Ню Йорк и по собствените им думи живеят като нелегални мигранти в един от многобройните индустриални складове в Сохо. Няколко години по-късно те купуват склада и той става студиото им. Там се ражда синът им, там създават всичките си произведения и там Кристо твори до последния си дъх, работейки върху опаковането на Триумфалната арка, която ще бъде открита в Париж през 2021 г.

Изписано ли е това пътуване към свободата в изкуството на Кристо и Жан-Клод?

Двамата никога не обясняват творбите си, но темите за свободата, границите, взаимодействието между хората, са централни за много от тях. „Бягащата ограда“, подготвяна четири години от 1972 до 1976 г. например е феерична бяла завеса която пресича хиляди километри в Северна Калифорния и се потапя в Тихия океан. Отвъд визуалното удовослтвие, което тя носи, няма как да пренебрегнем факта, че смисълът на всяка ограда е именно да постави граница, да сложи лимит на свободата, да очертае територия. Не и тази, обаче – не случайно наречена „бягаща” – направена от лека тъкан, която пърха и „тича” заедно с вятъра. Една от участничките в проекта Елизабет Броун казва:

„Да видя „Бягащата ограда“ беше за мен траснформиращо преживяване. Това беше ограда, която не разделяше хората, а ги свързваше”.

„Завеса в долината“ е подобна работа, която преживява едва 28 часа преди да бъде разкъсана от силния колорадски вятър, това е една огнено жълта ефимерна стена, едновременно разделяща и свързваща, караща ни да осъзнаем пространството около нея и границите по съвесем различен начин.

Темата за връзката между различните хора може да бъде открита в друга негова инсталация: „Чадърите“, 1991 г., която е изградена едновременно на два континента в Япония и Америка. Чадърите са съобразени с  характеристиките на земята от двете страни на Тихия океан: в Япония, една държава, която трябва да се справя с липсата на свободни пространства,  чадърите  са разположени близо един до друг, а синият им цвят резонира с тучната зеленина на оризовите полета. В Америка чадърите са разпръснати сякаш почти случайно из неограничените полетата на Калифорния,  там те са жълти – като обгорелите от слънцето треви в този район. Жълти и сини, разположени нагъсто или пръснати свободно, чадърите свързват по невидим начин тези две толкова отдалечени и различни страни на земното кълбо.

Но може би най-силно въздействие по отношение на границите и връзките между хората имат „Плаващите Кейове“ на  езерото Изео, създадени през 2016 г. По тези оранжеви, обгърнати с плат плаващи конструкции едновременно преминаваха хиляди хора, от всякакви раси и националности, пътували от всички краища на света към малкото италианско градче, за да почувстват същата свобода и взаимосвързаност с другите, която е движела Кристо през целия му живот на бежанец. В този момент всички те се превръщат в едно цяло, движени и поклащани в  общ ритъм – този на водата и вълните в езерото. Плавно спускащите се краища на кейовете, опаковани в златно жълто и искрящи на слънцето като ренесансова картина потъват в морето и така размиват границата между водата и кейовете. 

Всичките творби на Кристо и Жан-Клод са мимолетни, след тях не остава нищо освен спомена и емоцията която са създали.

И отново по думите на Кристо:

„Аз харесвам истинските неща – дъжда, вятъра, слънцето.”

Той цял живот създава истински неща, спомена от които остава да вълнува и да помага на въображението ни да си представи един по-различен, по-красив и по-добър свят.

Затова и в днешния ден не може да не се замислим какво се случва с младите кристовци по цялата земя, къде са те, дали успяват да следват порива и мечтите си и дали в някоя лодка, която се е обърнала в морето не се намира също частица от неговия устрем към свободата, частица от всеки нас.

Дали ще успеят да преодолеят границите, които издигаме физически, но и тези по-страшните, в съзнанието, за да ни дарят свободата която всички по своему търсим.

----

* Ива Александрова е експерт по миграция и социално включване в Международната организация по миграция към ООН в Бахрейн.