Всичко започва, когато консервативният френски философ Валтер Стиклер настойчиво преследва младия учен и начеващ писател Игор Щикс, за да му разкаже живота си. Няколко месеца по-късно трупът на философа изплува разложен във водите близо до адриатически остров. Младият учен пристига на острова, за да се запознае със завещанието на философа, в което е включена и лявата активистка и неустоима красавица Теса Симон. Двамата се опитват фигурка по фигурка да наредят житейския пъзел на Валтер и приятеля му, левия терорист Владимир – две случайно оцелели сирачета от Втората световна война, скрепили своето братство и приятелство с ритуала на смесване на кръвта си и посветили живота си на една възвишена цел: светът да стане по-справедлив. Перипетиите, през които преминават, търсенията, успехите, заблудите, разочарованията и провалите напасват пъзела, който на финала отново се разбърква. Още по-зашеметяваща е изненадата в епилога.

Със задълбоченото познаване на лявата сцена в Европа и света от средата на миналия век до наши дни, със завидното си умение да заплита завръзки и да ги разплита по най-неочакван начин, като поддържа високо емоционално напрежение, Игор Щикс е сътворил невероятно ефектен и интригуващ политически трилър.

Игор Щикс, дебютирал пред българските читатели с романа си „Елияховият стол“, преведен на още 14 езика, е роден през 1977 г. в Сараево. По време на войната в Босна и Херцеговина заминава за Загреб, където завършва философия и компаративистика. Защитава докторат в Института по политически науки в Париж. Работи като асистент в университета „Нортуестърн“ в Чикаго. От 2009 г. е научен сътрудник в Университета в Единбург. Автор е на една стихосбирка, четири романа, две драми, на есета и литературна критика, както и на политико-философски произведения.

Клуб Z публикува откъс от политическият трилър "W" на хърватския писател Игор Щикс (изд. "Изток-Запад")

Командирът обяви спускане. Почувствах, че ме обзема паника. Закопчах колана, затворих очи и заскърцах със зъби. Не желаех да поглеждам през прозореца. Знаех, че в този момент летим над архипелага, в чието море се къпах за последен път като дете преди двайсет и пет години, докато в непосредствена близост, в самия тил, започваше войната. На коленете ми се намираше ръкописът на романа „W“ – няколко глави, бележки и фрагменти, възникнали от разказите на Валтер Стиклер. Наскоро той бе открит мъртъв, с надупчено от куршуми тяло във водите под мен. Не очаквах, че ще бъда повикан на Острова. Не се надявах, че някога ще се върна тук.

Трупът му, може би дни наред заклещен в някоя подводна пещера, най-сетне бе изплувал разложен пред очите на уплашени рибари. Никой не беше съобщил, че е изчезнал. Пък и кой да забележи? Валтер живееше уединено, сам, насред Острова. Купуването на къща в Далмация в края на 90-те години не беше начинание на остарял западняк, закопнял за жарко и евтино слънце. Не. Знаех – може би единствен – защо е избрал именно този остров.

 С всеки метър, с който се приближавахме към земята, нахлуваха спомени за изчезналия живот, за внезапно приключилото детство, без възможност за преговор, отлагане или сбогуване. То бе останало скътано в паметта – накърнено, изкривено от последвалите събития. Връщаха се спомени за всичко онова, което на четиринайсет години си представях, че животът пази за мен и че времето със сигурност ще ми донесе, защото ми принадлежеше, време, за което ясно можеше да се предвиди още от нищо непредсказващата точка, че скоро ще изчезне всичко, съставлявало вчерашния свят. Този пейзаж сега прозира все същия, недокоснат от действията на хората тук, невинен и така близък, че изплуват далматинските думи, изричани някога с лекота в детинския мираж за архипелага с всичките му плитчини, острови, канали, крепости и заливчета.

Струваше ми се, че пропадам като самолета, който бързо намаляваше височина, във всичко, което съзнателно бях оставил зад гърба си, смятайки, че заслужавам живот без загуби или живот, на който загубите няма да се отразят, живот, който ще си създам сам, без да позволявам на другите да ми го кроят. И смятах, че съм успял. Дори рядко се сещах. Понякога измъквах някоя подробност или пък тя сама изплуваше незнайно по каква причина. Всичко останало изглеждаше потънало завинаги. Това ми даваше възможност да живея нов живот, в нов език, в ново отечество. Мислех, че в Париж съм намерил дом, не онзи дом, подготвен от другите за нас, а дом – избран, планиран и изграден от нас самите със собствените ни ръце. Този дом имаше специална защита от корозиращото въздействие на спомените. И сякаш щеше да остане така, до неотдавна, до срещата ми с Валтер Стиклер.

През войната напуснах Сараево, избягах при роднини в Загреб. После заминах да следвам във Франция и повече не се върнах. Завърших образованието си, публикувах кратък, минал незабелязано роман, от време на време обичах и вярвах, че бях обичан, поне временно. Защитих докторат по политически науки и започнах да работя като специалист по леви идеологии и обществени движения към Националния център за научни изследвания. Нещо повече – аз самият членувах в левичарски организации, ходех на демонстрации и планирах протести, редактирах списание и понякога с другарите си пишех и публикувах памфлети, призоваващи към бунт. Но от деня, в който Валтер Стиклер неканен се вмъкна в този дом, вече не можех да го прогоня. През тази пролет на 2016 година неговите разкази изтикаха настрани политическите ми акции в Париж. Може би и защото в сравнение с неговия живот те изглеждаха незначителни и ненужни. Или може би защото миналото ме сграбчи за гушата и изведнъж престанах да бъда тук и сега.

Кой беше Валтер Стиклер? Дори онези, които не го бяха познавали през 70-те и 80-те години на миналия век, когато на вълната на медийния интерес към новите философи се наложи като остър критик на комунистическата идеология и на тогавашните режими на реалния социализъм, вероятно чуха за него, когато през ноември 2015 година той бе отвлечен, а после, след впечатляваща полицейска акция, го намериха жив в мазето на къща, унищожена от експлозия. Режисурата на отмъщението беше приписана на известния в миналото левичарски терорист Владимир, който по думите на оцелелия Стиклер го отвлякъл, държал го затворен в мазе, после го натикал в някакъв ъгъл и активирал голямо количество експлозив.

Отвличането на Валтер Стиклер е била първата терористична атака, която Владимир предприел още в началото на 80-те. Въпреки оттеглянето му експерти по сигурността, бивши членове на тайните служби и журналисти, впечатлени от революционния терор, твърдяха, че Владимир никога не е преставал да действа, че именно той или друг, много подобен на него, е станал вдъхновител и организатор на многобройните радикални групи, избуяли в началото на новия век. Твърдеше се също, че е бил таен гост на левите латиноамерикански правителства, особено на братята Кастро и Хосе Мухика, на бразилския президент Лула да Силва и че тъкмо той, заедно с помощник команданте Маркос, е организирал въстанието на сапатистите през 1994 година. Носеха се слухове, че влиянието му върху Маркос е било толкова силно, че именно той пишел знаменитите му речи. И все пак – всички медии, от консервативните през либералните до прогресивните, бяха единодушни, че след легендарните акции из Западна Европа непосредствено след ’68-а и през 70-те отвличането на един интелектуалец би могло да се определи като акт на отчаян човек в пълно несъответствие с духа на новите времена.

Тези дни медиите се възползваха от възможността да пишат наляво и надясно за късата памет на обществото, за неосъзнаването на гибелния характер на левичарския тероризъм и за психопатологията на активистите му, които вследствие на обсесията от ислямските фундаменталисти имали много общо с тях – твърдяха и някои остарели нови философи – в склонността си към тоталитаризъм и омраза към либералните ценности на Запада. Отвличането на Валтер Стиклер беше изтълкувано и като евентуална нова опасна стратегия: целево ликвидиране или отвличане не само на държавници и едри капиталисти, но и на интелектуалци, които според тях са създали и поддържат хегемонията на господстващата идеология. Финансовата криза, избухнала през есента на 2008-а, разтърси капиталистическия ред, но не го унищожи. Трябвало да бъде ударен – така обясняваха мотивите на новите радикали – директно върхът. След чудодейното избавление на Валтер Стиклер и окончателното изчезване на Владимир в пламъците на взривената сграда мнозина самоуверено решиха, че цялото това безумно насилие, на което периферията на политическия спектър подлага демокрациите, просто няма бъдеще.

С Валтер Стиклер се запознах в началото на април на 2016-а. В нощта на 31 март група активисти реши да спре календара и да прекара нощта на Площада на Републиката. Nuit debout! Започна  дълга нощ на крак, докато реформираният календар отброяваше 32 март, 33, 34... Граждански събрания, концерти, графити, импровизирана библиотека, дискусии, публични речи, авторитетни личности, неизбежни сблъсъци... Скоро се създаде карнавална атмосфера с тромпети, барабани и песни за борба, свобода и победа на потиснатите, които някога си извоювахме и които тепърва ще настъпят след всички нещастия и гробове. Уговорката през тези дни беше една и съща: среща привечер на Площада на Републиката в близост до който живеех, на улица „Шато д’О“.

Там срещах широк кръг от хора, които наричахме приятели, смесица от самозвани артисти с повече или по-малко талант, музиканти, журналисти, докторанти, чуждестранни посетители с добри американски стипендии, кураторки във възход, келнери в нужда, сподвижници от различни associations, легални и неле гални мигранти, най-различни фрийленсъри, синове и дъщери на известни политици и възторжени активисти на най-новата радикално лява партия. Дефилирахме под черно-червените знамена на анархистките синдикати с настръхнала черна котка, продължавахме дружно с разни комунистически фракции, преминавахме през пропалестинските тълпи, за да стигнем до неизбежните срещи с разочарованите членове на масовите синдикати, на социалистите или зелените, а имаше и леви католици, феминистки, борци от антирасистки групи, както и ратници на уморената поради възрастта на членската си маса Лига за правата на човека.

Именно това беше едно от нещата, които, вярвах, правеха от Париж дом, тази готовност на хората да излязат на улицата, тяхната решителност, често и наивност, ентусиазмът на политическите спорове в безкрайните вечери, дори и когато бяха повърхностни, цялата онази страст, която се влага в дебатите по масите в кафенетата, в университета, в метрото. Възможността всеки ден да срещнете някого, когото нуждата, мечтите или любовта бяха довели в този град. Имах чувството, че съм между свои и че тук, в Париж, моето минало не може да бъде по-важно от моето настояще, че не може да го определя, че с решението си да остана тук съм избягал от проклятието на географията. Париж ми позволи да бъда по-близко до човека, който мислех че съм. Създадох си своя живот. Сам родих себе си.

В една от тези вечери си уговорих среща с редактори от списанието, за да обсъдим как да помогнем на разрастващото се движение. Пристигнах малко по-рано в любимото ни бистро. Нямаше нужда да поръчвам, защото келнерът Момо вече ми донесе чаша вино. Наслаждавах се на този кратък излет извън света, преди да дойдат приятелите, заобиколен от глъчка и звън на стъкло, отмаряйки очи от ускорените събития на улицата, по която много младежи и девойки вървяха към Площада на Републиката.