Тази книга е втора част на „Животът и приключенията на Робинзон Крузо“, предназначена за всички, които искат да научат какво е станало с Робинзон и верния му Петкан, когато двамата се връщат в цивилизацията след 28 години на пустинния остров. Неспокойният дух на моряка от Йорк отново го кара да предприеме пътешествия по море и по суша, с които обикаля две трети от земното кълбо: връща се на своя остров, за да провери как живее малката колония, която е оставил там, а после попада в Бразилия, на нос Добра надежда, в Мадагаскар, Бенгалия, на остров Формоза и в Сибир, като стига чак до Архангелск на Бяло море.

По-нататъшните му странствания продължават близо 12 години, а ние отново ставаме свидетели на невероятни приключения и научаваме как пътешественикът се спасява от нападения на човекоядци и на татарски конници. Виждаме живота в Китай и в затънтените части на Московия по онова време и се възхищаваме за пореден път от изобретателния и здравомислещ Робинзон Крузо, който успява да се справи с всички затруднения.

Пред нас е забележително продължение на книга, за която се смята, че е на второ място по популярност след Библията.


Даниел Дефо (роден като Даниъл Фоу, 1660 – 1731) е английски писател и журналист, станал известен с романа си Робинзон Крузо. Представител на Просвещението. Автор на памфлети, сатири, есета по политически, икономически и социални проблеми, документална проза.

Даниъл Фоу е роден във Великобритания през далечната 1660 г. Автор е на над 250 публикации, сред които есета по политически, икономически и социални проблеми, документална проза, сатири, памфлети и световноизвестните романи „Colonel Jack“, „Moll Flanders“, „A Journal Оf Тhe Plague Year“, „Captain Singleton“. Именно с романа Животът и приключенията на Робинзон Крузо Дефо си извоюва славата на един от първите романисти в Англия, който оказва значителен принос и в популяризирането на жанра на Острова.

Даниел Дефо е роден в семейство на занаятчии. Баща му Джеймс Фо е суров пуританин, който смятал, че най-доброто място да се образова неговият наследник е духовната семинария. Синът му обаче получава много добро образование в академията на Чарлс Мортън. Даниел усвоява практически знания по история, математика, география, френски, италиански, испански, латински и гръцки. Получава образование, което го подготвя да се присъедини към редиците на църквата. Но проповедническата дейност е чужда за него и през 1685 г. той решава да се заеме с търговия – става фабрикант на чорапи, посредник е за износ на платове и внос на вино, собственик е на тухларна фабрика. Дефо много обичал търговията и написал безброй есета и памфлети на икономическа тема.

Клуб Z публикува откъс от „Животът и приключенията на Робинзон Крузо“ (изд. Изток-Запад)

Не възнамерявам да пиша елегия за моята съпруга, да обрисувам какви бяха нейните добродетели и да изкажа почитанията си към нежния пол, като използвам славословията на погребалната служба. Накратко казано, тя беше опората на всички мои дела; центърът на всичките ми начинания; двигателят, който, благодарение на своята разсъдливост, ме беше довел до щастливия сегашен предел, далече от най-чудатия и пагубен замисъл, завъртял главата ми, и бе направил повече, за да насочи неспокойния ми дух, отколкото майчините сълзи, бащините напътствия, приятелските съвети или собствените ми способности да премислям. Щастлив бях да чувам как говори разплакана, вълнуваха ме нейните настойчиви молби и бях най-отчаяният и най-обърканият на този свят от това, че я загубих.

Когато тя си отиде, светът около мен загуби своята привлекателност. Мислено бях чужденец в него, какъвто бях в Бразилия, когато за пръв път стигнах до бреговете ѝ, и толкова сам (като оставим настрани помощта от страна на моите слуги), колкото бях и на моя остров. Не знаех нито какво да правя, нито какво да не правя. Виждах, че светът около мен не стои на едно място: част от хората работеха за хляба си, друга част тънеха в отблъскващо излишество или празни удоволствия, но всички бяха еднакво нещастни, тъй като все така не можеха да стигнат до преследваната от тях цел: ден след ден пороците водеха до пресищане на мъжете с удоволствия и трупаха поводи за страдания и покаяние, а тружениците всекидневно се бореха за препитание, за да поддържат своите жизнени сили и да работят; те живееха, за да работят, и работеха, за да живеят, сякаш насъщният хляб бе единствената цел на един изнурителен живот, а изнурителният живот – единствената възможност за насъщния хляб.
Това ме накара да си спомня какъв живот водех в моето островно царство: не си правех труда да посея жито в повече, защото не ми трябваше; не развъждах по-голям брой кози, защото нямаше за какво да ги използвам; там парите останаха прибрани в шкафче, докато не плесенясаха, и в течение на двайсет години рядко имаха щастието да ги поглеждам.

Ако бях умножил всички тези неща, както се очаква и както разумът и религията диктуват, те щяха да ме научат да търся пълното щастие далече от обикновените човешки радости и да знам, че има нещо, което със сигурност е причина и цел в живота, по-висше от всички тези неща, и което или трябва да притежаваме, или поне да се надяваме да получим, преди да сме с двата крака в гроба.

Само че мъдрата ми съветничка се спомина и аз бях като кораб без лоцман – можех само да се нося по вятъра. Мислите ми отново се върнаха далече, към някогашното ми преживяване; направо ми се завиваше свят от необичайните приключения в странство, при което всички приятни, невинни забавления в стопанството, градината, около добитъка и близките ми не ми даваха нищо, не носеха удовлетворение и бяха като музика за глухия или храна за човека, лишен от вкус. С други думи, реших да не се занимавам със стопанството, да дам фермата под наем и да се върна в Лондон – което и направих след няколко месеца.

Когато пристигнах в Лондон, не се почувствах по-спокоен отпреди – мястото не ми допадаше, нямаше с какво да се за­хвана, вместо да върша нещо, само се мотаех като безделник, за когото можеше да се каже, че е напълно безполезно Божие творение и събратята му не дават пукната пара за това дали е жив, или е умрял. От всички житейски обстоятелства тамошното най-много ме отвращаваше, защото бях свикнал да работя и често си казвах: „Състоянието на безделие е дъното на живота.“ Наистина си мислех, че имах много по-подходящо занимание по времето, когато в течение на двайсет и шест дни дялках дъска.

В началото на 1693 г. моят племенник, когото, както вече споменах, насочих към мореплаването и той стана капитан на кораб, се върна у дома след първото си пътуване – кратък курс до Билбоа [Билбао]. Дойде ми на гости и каза, че негови познати търговци предлагат да го наемат за плаване до Източните Индии и Китай по частна линия. И добави: „Ако дойдеш да пътуваш с мен, чичо, обещавам да те оставя в старото ти обиталище на острова, защото ще спрем в Бразилия.“

Нищо не е по-голямо доказателство за бъдещото положение на човек и за съществуването на невидим свят, отколкото са съответстващите на представите за нещата съвпадения, изградени в съзнанието ни и запазени непокътнати, без да са станали известни на никого на земята.

Племенникът ми изобщо не знаеше до каква степен отново съм се поболял от мисълта да пътувам, а и аз изобщо не предполагах, че възнамеряваше да ми каже онова, което чух. Същата сутрин, преди да ме посети, главата ми бе пълна с объркани мисли и като преценявах всяка страна на положението си, стигнах до следното решение: да отида в Лисабон, за да се посъветвам с моя стар приятел капитана, и ако се окаже смислено и осъществимо, да замина и да видя какво става с острова и с хората ми там. Изпитах доволство при мисълта, че бях населил мястото и то вече не беше безлюдно, че бях получил документ за собственост и не знам си какво още, и тъкмо тогава, както вече казах, дойде моят племенник с предложението да ме остави там на път за Източните Индии.

Когато го чух, известно време мълчах и го гледах втренчено, а после казах:
– Кой дявол те прати с това злочесто послание?
Отначало племенникът ми се стресна, сякаш се уплаши, но като схвана, че не съм твърде недоволен от идеята му, се съвзе и отвърна:
– Надявам се, че предложението ми e за добро, сър. Осмелявам се да мисля, че ще се радвате да видите новата си колония там, където някога сте господствали с по-голяма радост, отколкото повечето ваши братя монарси по света.

Накратко казано, неговият замисъл съвпадна изцяло с намерението ми или по-скоро със завладялото ме предразположение, за което толкова много говорих, затова му казах с две думи, че ако се съгласят търговците, ще тръгна с него, но че не обещавам да стигна по-далече от собствения си остров.
– Чакайте, господине, надявам се, че не искате отново да останете там? – изненада се той.
– Какво, няма ли да можеш да ме прибереш на връщане? – попитах аз.

А той отвърна, че това не би било възможно, защото търговците не биха позволили да мине оттам с кораба, натоварен с извънредно скъпа стока, тъй като отклонението ще отнеме месец, а може би и три-четири месеца.
– При това, сър – продължи той, – ако претърпя злополука и изобщо не се появя, ще изпаднете в предишното си положение.
Говореше много смислено, след което двамата намерихме бъдещия изход, а именно: на кораба да има части за платноходка и с помощта на дърводелци, които вземем при пътуването, когато стигнем до острова, те за няколко дни да я сглобят, така че да е годна за плаване.

Не ми трябваше много време, за да се реша, защото настойчивостта на племенника ми толкова успешно се добави към моите намерения, че нищо не можеше да ми попречи. От друга страна, понеже съпругата ми почина, никой не го беше грижа да ме убеждава за или против, освен моята стара приятелка вдовицата, която ревностно искаше да обърна внимание на годините си, на охолния си живот и на ненужните рискове от едно дълго плаване, и преди всичко – на дребните си деца. Ала всичко това не постигна целта си. Изпитвах неудържимо желание да пътувам, затова ѝ казах, че според мен има нещо толкова необичайно в картините, изникващи в съзнанието ми, че в известен смисъл ще се противопоставя на Провидението, ако се опитам да остана у дома. Подир това тя спря да ме увещава и прие решението ми, като не само че се постара да осигури провизии за моето пътешествие, но и предложи, докато отсъствам, да поеме делата на семейството и да се погрижи за образованието на децата ми.

По тази причина направих завещание и според него децата ми наследяваха моето имущество; и понеже ги оставях в сигурни ръце, изпитвах пълно спокойствие и увереност, че никой няма да ги пренебрегне, каквото и да ми се случи. Колкото до образованието им, оставих това изцяло на вдовицата, с достатъчно голямо, напълно заслужено от нея възнаграждение за грижите ѝ. Няма майка, която с по-голямо старание да можеше да се заеме с образованието им или да е по-наясно с него. Вдовицата беше жива, когато се завърнах у дома, а от своя страна аз също доживях да ѝ благодаря за всичко.
В началото на новата 1695 г. племенникът ми беше готов да отплава и аз, с моя слуга Петкан, на 8 януари се качих на борда на кораба в устието на река Даунс. Освен платноходката, която споменах по-горе, натоварих в трюма всякакви необходими за колонията ми неща, които възнамерявах да оставя там, ако положението не се окаже добро.