"В политиката", казваше британският политик и два пъти премиер Харолд Уилсън, "една седмица е много време".

България е по-бавна страна от Британия, но дори тук понякога за година-две всичко се променя.

Някъде в есента на 2019 година изглеждаше, като че политическият пейзаж в страната е трайно преструктуриран по руски тертип. В парламента не бяха представени партии – носители на демократичния импулс. Огромното мнозинство от медиите и от гражданските организации бяха опитомени от режима на Борисов. За броени седмици, огромното мнозинство от видните медийни и академични коментатори загърбиха градената с години репутация за независимост и се залепиха за ГЕРБ като гербови марки, ставайки пропагандни рупори на режима.

Навън, на „агората” – на улиците и площадите – беше празно. Последните пламъчета на гражданската съпротива бяха поддържани от шепа хора, отстрани изглеждащи като неособено нормални: Отровното трио, БОЕЦ, Системата ни убива и чат-пат Зелените и „Правосъдие за всеки”. Публичното пространство, опразнено от граждани и журналисти, кънтеше с посланието "Бойко ще управлява толкова, колкото той самият поиска".

Погледът отвън не можеше да различи положението в България от положението в Русия. И там и тук организираната съпротива изглеждаше трайно ликвидирана, оставена в ръцете на отделни индивиди, предприемащи отделни отчаяни действия със съзнанието, че няма да победят. За поддържането на това състояние тук не се стигна до убийства на журналисти и политици, каквато е практиката в Русия. Но пък и изглеждаше, че – няма нужда. "Стабилност" върлуваше из цялата страна.

Днес е друго. Гледаме как могъщата снага на ГЕРБ се срива пред очите ни като "кулите-близнаци" в Манхатън на 11 септември 2001 година. Ако дотогава не се случи нещо извънредно драматично, идващите избори ще подредят ГЕРБ някъде около БСП и Демократична България, а отпред, със сериозна дистанция, ще е ПП Има такъв народ. Надигащата се буря на масова омраза и презрение към ГЕРБ и лично към Бойко Борисов боботи във всеки случайно подочут на улицата или в магазина разговор.

Какво се случи между 2019-та и 2021-ва? Случи се, накратко, че българският народ отново демонстрира, че не е като руския народ. Понякога доста прилича, но – не е.

Улових първия полъх на назряващата буря още през пролетта на 2019 година; най-вероятно тя е назрявала доста преди това, но не е заявявала достатъчно ясно за своето съществуване. В случая, по улиците и пазарите на няколко градчета и села, смятани за бастиони на ГЕРБ, чух следното:

"Много започна да ни излага този човек...”.

Говорителите на това безпокойство бяха обикновени хора, без претенции да са нещо повече от това, което са, но схващащи себе си като „народа”, т.е. като онова голямо и праведно нещо, което е отделно от малките групички „умници” по големите градове, с техните претенции и превземки.

До този момент, този тип хора виждаха в Борисов своя представител: „наше момче-селянче”, човек от народа, застанал начело на държавата. В рамките на това виждане, репликата „вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме” се схващаше като констатация на наличен факт: да, ние сме такива, ти си като нас и затова ние сме с теб.

В момента, в който през пролетта на 2019 година същите тези хора сигнализираха, че Бойко вече не ги представлява, а ги излага, ГЕРБ увисна на косъм. „Народът” все по-малко се чувстваше представен от Борисов. Тези преобръщания на народния дух като правило остават нечути от социолозите и от кабинетните учени; но не и от онези, които – както казват англичаните – умеят „да си държат ухото плътно до земята”.

Донякъде това не-чуване е разбираемо. Онова огромно и бавноподвижно създание, което е „народът”, рядко прави резки или отчетливо видими движения. Когато започне да обръща курса, това става бавно, почти незабележимо. Но постепенно набира сила и не след дълго, поради огромната маса на „народа”, обръщането придобива все по-голяма скорост, устремност и неудържимост. Превръща се в надвиснала лавина, която, тръгне ли веднъж, може да помете всичко на пътя си. А отприщването на лавината понякога зависи от някакво незначително събитие, което в други условия не би предизвикало никакъв ефект.

На 8 юли 2020 година Христо Иванов, Иво Мирчев и общински съветник от Бургас се опитаха да дебаркират с лодка на плажа на „летния сарай” на Ахмед Доган в Росенец. Докато се случваше, тази акция изглеждаше като продължение на поредицата обречени съпротиви на отделни индивиди, каквито описах по-горе като характерни за предходната година. Но именно сблъсъкът на Христо Иванов с властта, пазеща спокойствието на Доган се оказа спусъкът, който отпуши надвисналата над Борисов лавина.

Три дни по-късно, на 11 юли, в Росенец се изсипаха десетина хиляди човека, придошли от цялата страна. По време на този опит за „масово плажуване” срещнах хора, тръгнали от Шумен, Плевен, Свищов, Русе, Кърджали, Велико Търново, Горна Оряховица – това са само онези, които разпознах или ми се представиха. За да успеят да стигнат за 11 часа, обявения час на „масовото плажуване”, бяха станали в 2,3 и 4 сутринта.

Най-важен беше техният социален профил. Това не бяха обичайната шепа протестиращи от София и два-три други града, които познавах поименно. Тук, на Росенец, дойде народът – на принципа „всякоя възраст, класа, пол, занятие”. Не по-маловажно: народът дойде, за да си поиска обратно онова, което му принадлежи като споделено благо – а именно, въпросният плаж, заграбен от олигархията.

От неудобството, че Борисов го излага, народът беше стигнал до извода, че е ограбван от властта на Борисов. Веднъж разбрал това, след нахлуването на въоръжените гардове на Гешев при президента народът бързо разбра и другото: че живее в режим на произвол, при който властта не само взема онова, което не е нейно, но може да нахлуе във всеки дом, във всеки момент.

Призивите за опазване на природата и за реформа на съдебната система, дотогава привиждани като някакви капризи на „умните и красивите”, внезапно станаха разбираеми, защото бяха онагледени. 
Затова този път протестите не бяха заключени нито само в София, нито само в средите на „умните и красивите”.

Протестите от 2020 година бяха всенародни – такива, каквито не сме виждали от началото на 1997 година насам. Народът, населяващ градове, градчета и села застана на страната на протестите. Този път дори социолозите успяха да уловят това, като регистрираха над 65 на сто подкрепа за протестите и техните искания. Не след дълго, на изборите от 4 април 2021 година, тази 65 на сто подкрепа за протестите се превърна 65 на сто анти-ГЕРБ депутати в Народното събрание.

Лавината обаче изобщо не е стигнала до финалната си точка. Тя продължава да фучи надолу по склона, набирайки сила и скорост. Затова не се изненадвайте на резултатите от изборите, които ще се проведат на 11 юли – годишнината от деня, в който народът отиде да си вземе обратно Росенец.