В 22:03 ч. на 13 февруари 1945 г. британски бомбардировачи започват една от най-разрушителните въздушни атаки на Втората световна война: бомбардировката на Дрезден. Експлозиите превръщат в руини сърцето на града и го подготвят за ада на запалителните бомби. Пътищата стават капани от разтопен асфалт и валящи отломъци; бомбоубежищата – пещи; Дрезден е обхванат от огнен ураган, в който смъртта си намират над 25 000 души. Рано сутринта на следващия ден американските бомбардировачи довършват започнатото. 

„Дрезден: 1945“ на Синклер Маккей е спиращо дъха историческо изследване, което ни показва живота на града преди атаката, проследява отблизо всеки един момент от бомбардировката и ни запознава с дългия период на възстановяване след нея. Маккей ни позволява да видим трагедията от гледната точка на обикновените хора: Маргот Хиле, чирак в пивоварна; Гизела Райхелт, десетгодишна ученичка; момчета, мобилизирани в Хитлеровата младеж; хористи от Кройцкирхе; художници, продавачи, музиканти... Свидетел на погрома е и самият Кърт Вонегът, тогава военнопленник, който по-късно ще опише преживяното в емблематичната си книга „Кланица 5“.

Това, което се случва през онeзи дни и нощи в Дрезден, една от културните столици на Европа, е целенасочено унищожение в момент, когато войната е към края си. Блестящото проучване на Синклер Маккей изгражда сложна, но и много човешка картина на драматичните февруарски събития в една книга, която ще бъде запомнена далеч след като и последната страница бъде затворена.

Синклер Маккей e автор на бестселърите „Тайният живот на „Блечли Парк“ (The Secret Life of Bletchley Park), „Тайните слушатели“ (The Secret Listeners) и др. Литературен критик е за „Телеграф“ и „Спектейтър“. Живее в Лондон, Великобритания.

Клуб Z публикува откъс от Дрезден: 1945“ на Синклер Маккей (изд. Изток-Запад).

Край стената на замъка, в сянката на Католическата катедрала, зимният здрач понякога създава поразителен ефект. Ако се огледате наоколо, възможно е за един кратък миг поне да се окажете сами. И тук, в този триъгълник от калдъръм и ваян камък – Шлосплац, над който се издига величествената арка, отвеждаща към вътрешния двор на замъка, със заострения връх на църквата, очертаващ се високо в аметистовото небе – времето може неусетно да се откъсне от пристана си.

Ако сте вещи в историята на изкуството, може да се пренесете мислено в началото на XIX в. – фигура, застинала в картина на романтичния художник Каспар Давид Фридрих, който е живял в Дрезден и е рисувал неговите камбанарии и кубета, облени в лимонова светлина. Може да се зареете и още по-назад, населявайки някой пейзаж на Белото с неговите богати подробности. Той също е бил привлечен от архитектурната елегантност на града през XVIII в. – широките пазарни площади, къщите и обществените здания с прекрасните им пропорции. Задържите ли се достатъчно дълго, ще долети и музиката, която са чували тези художници – камбаните на катедралата. Те удрят някак настойчиво, с ропот и с един по-дълбок, отекващ тон, звучащ като гняв.

И тъкмо в този почти дисонанс изниква неканено страшното по-скорошно минало. Много от хората, които стоят или се разхождат тук сега, неизбежно си представят, макар и за миг, басовия тътен на самолетите над главите си, небето, озарявано от зелени и червени сигнални ракети, а после ревящите пламъци в изтърбушената катедрала, издигащи се все по-високо.

Подобни видения не се ограничават до това място. Само на няколко метра от този площад се намира елегантната тераса, издигаща се над река Елба и нейните необичайно широки брегове. Днес, както и тогава, тази каменна алея преминава пред Художествената академия с блестящия ѝ стъклен купол. Също като край Католическата катедрала, всяка разходка тук се случва някак в два различни времеви потока – намирате се там, в настоящето, отправили поглед към виещата се долина на Елба, и в същото време виждате на фона на ясното и студено нощно небе стотиците бомбардировачи, връхлитащи от запад. Пред очите ви са ужасените тълпи около вас, мъчещи се да избягат от палещата горещина на бомбите, насочвайки се сякаш инстинктивно към реката. Това е злокобната истина за Дрезден – всяко красиво видение носи за частица от секундата съзнанието за най-ужасяващо насилие. Всички посетители на този град навярно са усещали това моментно дезориентиране. Неспокойствие не е вярната дума – усещането не е призрачно. Но има една особена жестокост при съпоставянето на приказната архитектура и онова, което знаем, че лежи под нея. А разбира се, илюзията се гради върху илюзия, защото много от приказната архитектура, която виждаме днес, навремето е била заличена в катаклизма.

Не би трябвало да е възможно да видим града, който художникът експресионист Конрад Феликсмюлер е скицирал така духовито през 20-те години на ХХ в.; нито да отправим поглед към камъка и стъклото, които Маргот Хиле – 17-годишна стажантка в пивоварна в западната част на града – ще да е виждала, прибирайки се от работа по време на войната, през 40-те години; нито да съзрем уютния буржоазен свят, в който са се движели д-р Алберт Фроме, семейство Изаковиц и Георг и Марилайн Ерлер в началото на века – елегантните ресторанти, операта, изисканите галерии. Не би трябвало да е възможно да видим никое от тези неща, защото в една-единствена нощ, на 13 февруари 1945 г., само седмици преди края на войната, 796 бомбардировача прелетели над този площад и над този град и по думите на една млада сервитьорка, „отвориха портите на ада“. През тази една пъклена нощ били убити около 25 000 души.

Дрезден е построен наново, бавно и не без трудности и конфликти. Педантичните реставрации са съчетани с деликатно съвременно строителство, така че новите сгради на пазарните площади не се хвърлят на очи. Но любопитното е, че въпреки великолепната реконструкция все още някак си можем да видим руините.

В случая с Фрауенкирхе, бароковата църква от XVIII в., извисяваща се над площада на Новия пазар, това е умишлено – очак­ва се да забележите как бледият камък на реставрираната част, издигаща се високо в небето, контрастира с почернялата оригинална зидария, чиито разрушени отломъци били почти всичко, останало след прелитането на Кралските военновъздушни сили, а после, на следващия ден, и на Осма въздушна армия на САЩ.

Днес градът е станал нещо като тотем на отвратителния лик на тоталната война – подобно на Хирошима и Нагасаки, Дрезден е име, свързвано с унищожение. Фактът, че градът е лежал дълбоко в сърцето на нацистка Германия и отрано е възприел ентусиазирано най-грозната националсоциалистическа политика, затяга още повече възела на изключителната морална дилема.

В течение на десетилетията студената нравственост (и безнравственост) както на града, така и на унищожението му с огън, са били разисквани и анализирани с различни по сила гняв, угризения, болка и травма. Подобни спорове все още до голяма степен са част от пейзажа. В Дрезден миналото присъства в настоящето и всички трябва да стъпват внимателно из тези пластове на времето и паметта.

Допълнителен възел от затруднения се крие в по-близкото минало на града – след войната Дрезден бил включен в Германската демократична република под контрола на Съветския съюз. Руснаците установили властта си над историята в най-буквалния смисъл и издигнали в центъра на града нови постройки, които трябвало да бъдат обърнати към бъдещето. Сред залялата континента вълна на ликуване, приветстваща повторното германско обединение през 1990 г., имало – и все още има – някои хора, които съвсем искрено съжалявали за рухването на източногерманската власт.

Един от най-прославените граждани на Дрезден – Виктор Клемперер, академичен учен и един от много малкото еврейски жители, останали след депортирането на повечето други в лагерите на смъртта – отбелязал след войната, че градът бил „ковчеже със скъпоценности“ и тъкмо това била една от главните причини огнената буря да привлече толкова много внимание. Несъмнено е вярно, че други германски градове са пострадали повече – Пфорцхайм на запад бил атакуван няколко седмици след Дрезден, а процентът жители, убити само за няколко минути, бил по-висок дори от невероятния брой жертви в Дрезден.

Имало също и други огнени бури – през 1943 г. върху дървените къщи и апартаменти на Хамбург се изсипали тонове запалителни бомби. Избухнали пожари, трошали се прозорци, изкорубвали се покриви. А пилотите горе в оранжевите небеса наблюдавали с почуда как през тесните улици пламъците се срещали с пламъци и се сливали във все по-големия котел от огън, който започвал да преобръща природните елементи – въздухът бил изсмукан, ураганни ветрове от изпепеляваща жега духали нагоре към небето, а хората, които не загинали изгорени или изсушени, се задушавали, с дробове, лютящи от огъня с всеки все по-напразен дъх.

Имало ги Кьолн, Франкфурт, Бремен, Манхайм, Любек, както и други градове. В много от тях освен невъобразимия брой жертви имало и архитектурни загуби – дворците, оперите и църквите, съставляващи едни от идейните символи на европейската цивилизация.

За разлика от много други градове в западната част на страната обаче, Дрезден – близо до полската и чешката граница и на около сто и петдесет километра от Прага – вече имал здраво място в международното въображение. Той отдавна бил прочут с изисканите си художествени колекции, с колоритната си саксонска история, както и с привлекателната природа на пейзажа, заобикалящ прекрасните му барокови църкви, катедрали и хубави улици. Тогава – както и сега – градът като че съществувал леко откъснат, дълбоко в долината на река Елба, обкръжен от меки хъл­мове, израстващи в далечината до живописни планини, обрасли с гори. В началото на XIX в. философът Йохан Готфрид Хердер нарекъл Дрезден „германската Флоренция“, правейки изпълнени с възхищение паралели между двата града, а това на свой ред довело до по-широко използваното „Флоренция на Елба“.

Но градът бил прочут също така и защото не бил старомоден. Дрезден никога не е бил само ковчеже със скъпоценности; той се сдобил с пикантна популярност и заради искрящия живец на артистичния си живот – художниците с тяхното неудържимо новаторство, композиторите, писателите. Тук работели едни от най-ранните модернисти; градът привличал и архитекти визионери с нови идеи за идеални селища. Към това се добавяла музиката, която като че била част от химичния състав на тези улици. Така е и до днес – в стария град вечер ще чуете на улицата класически музиканти и отглас от катедрални хорове. Тези отгласи са се чували и преди много десетилетия.

Така историята на Дрезден – на неговото унищожение и възкресение – повдига почти шекспировски кръг от тежки морални въпроси. Признавайки страданията на всички онези хиляди хора в онази нощ – деца, жени, бежанци, старци – и в последващите години, не омаловажаваме ли отвратителните престъпления, извършвани навсякъде около тях още от възхода на нацистката партия? Заравяйки се по-дълбоко в личните истории, не рискуваме ли да фетишизираме едно забележително красиво място, докато малки и големи градове и села из Европа са имали още по-варварска съдба?