Луд е, който не яде баницата!

Ако Господ бе българин, вероятно баничката със сирене щеше да бъде обявена за осмо чудо на света. А ако пък родните патриоти бяха истински, то на партийните им знамена щеше да има вита баница, вместо зейнали на гладно лъвове.

Баничката с боза или айран е повече от класика. И заслужава песни да се пеят за нея. Това е историята на Нели и Али, които вярват, че хубавата баница има нужда от внимание, мерак и много, много труд. 

Двамата са заедно от 33 години.

„Никога не сме се карали, а сме 24 часа заедно. Чудят ни се“, разказва Нели, която ръководи семейната баничарница в столичния кв. „Иван Вазов“.

Двамата с Али се срещат в Казанлък. Там отворили първата си закусвалня.

„С едно колело „Балканче“ всеки ден отивах да взема от наш познат тутманици, които предлагахме при нас. Един ден той ми каза, че не може да продължаваме така и ще ни научи как сами да правим закуски. Свекърва ми, Бог да я прости, първа се научи. А тя научи нас. И лека-полека започнахме да купуваме печки, бъркалки“, спомня си Нели. 

Междувременно семейството расте – ражда им се и второ дете. А работата се увеличавала.

Започвали в 12 часа през нощта, за да успеят навреме да замесят тестото. Първите закуски предлагали на работниците, които застъпвали в 4 сутринта на смяна в местен завод в Казанлък. Оттам се връщали отново във фурната за закуски, които трябвало да бъдат закарани на други заводски работници, но в Мъглиж. Междувременно 140 деца от местно училище в Казанлък вече чакали своите банички. И Нели и Али бързали да се върнат от Мъглиж, за да пъхнат следващите тави в печката.

„И така всеки ден“, връща се назад Нели. 

Чувал брашно и походно легло. Пътят към София

Дошло време обаче да мислят за ново жилище и решили да опитат късмета си в София. Преди две десетилетия пристигат в столицата със сгъваемо легло, чувал брашно, бъркачка и няколко тави. Първата им закусвалня в големия град се намирала на Руски паметник.

„Спахме един месец в баничарницата“, спомня си тя.

След това се местят на друго място, за да се установят днес в кв. „Иван Вазов“ и да отворят баничарница и на бул. „Витоша“.  

В началото двете им деца остават в родния Казанлък. Но щом си стъпват на краката, ги вземат при тях. Днес дъщеря им работи като акушерка в столична болница, а синът им, който е автомонтьор по професия, засега прави закуски в баничарницата и мечтае един ден да отвори собствен автосервиз.

След като се преместили преди 7-8 години в „Иван Вазов“, той се включил в семейния бизнес, като продал колата си, за да купят нова печка. 

„Трудна работа, с годините оставаш без ръце и крака. Не се наспиваш, лишаваш се от почивки. Сутрин започваме в 4 сутринта и приключваме в 19 часа. Но друго всичко си имаме“, споделя Нели. 

Каква е магията на хубавата баница, питам майсторката. „С мерак“, отвръща тя и започва да изрежда: „Сол, захар, вода и брашно“.

„Никога не съм виждала палмово масло. Никога не сме ползвали извара, а само и единствено хубаво сирене“, добавя тя.

И уточнява: за да е вкусна баницата, трябва да е прясна и топла.

Къде изчезнаха мекиците?

И докато баницата продължава да бъде царица на родните закуски, мекиците се превръщат в изчезващ вид. Защото е все по-трудно да се намери майстор мекичар. 

„Тестото е рядко, не всеки може да го хване и да го хвърля. Но и не мога да кажа, че съм майсторка. Аз правя зоологическа градина – след като се изпържи всяка мекица прилича на различно животно. Няма една с една еднакви“, шегува се Нели.

Закуските, които не успяват да продадат през деня, се раздават на комшиите, споделя майсторката. 

„Всичко раздавам, понякога и с тави. Ние тук сме едно семейство.“

Според нея мнозина си мислят, че е лесно да си баничар. А това не е така. Трябва много време да научиш този занаят. Опитвала да намери работници през обяви, но трудно се случва на достоен заместник. 

„Аз, ако не съм на работа, ми се схваща гърбът. Стигат ми два часа сън и съм готова за работа. Днешната младеж обаче не е свикнала на такъв труд“, отбелязва тя. 

Последната година работата е намаляла. Според нея хората са станали по-бедни, много офиси в квартала са освободени. 

Питам дали няма да изчезне хубавата баничка. Нели обаче е оптимист: „Това си е българско, няма да изчезне“. Но добавя, че е много вероятно мекиците скоро да ги няма по закусвалните.  

След повече от 20 години упорит труд къщата в Казанлък вече е построена, но стои празна. А Нели и Али мечтаят един ден да се върнат и да ѝ се порадват.

---

Този материал е създаден по проекта „Малък бизнес, голям успех“ на Клуб Z. Ако имате интересни идеи за предприемчиви собственици, развиващи малък и среден бизнес у нас, можете да ни ги изпратите на имейл clubz@clubz.bg (в Subject/Тема напишете „Малък бизнес, голям успех“).

„Малък бизнес, голям успех“ с подкрепата на „Америка за България“