Трудно ми е да кажа няколко думи за Европа, защото целият ми роман е посветен на тази тема. На Европа и леката индустрия на миналото. На паметта, която си отива от нас. А колкото по-малко памет имаме, толкова повече миналото приижда като потоп. Паметта е онзи единствен бент, който може да отдели случило се от неслучило се, да спре онова минало, което се преструва на бъдеще. Защото паметта знае, вероятно от Хераклит, че никой не може да влезе два пъти в една и съща река. И Слава Богу, иначе рискуваме да се завъртим във вечното завръщане на някоя безумна епоха.

Вирусът ни заключи в стаята на света

Впрочем след новия вирус, който ни заключи в стаята на света, разбираме все по-ясно, че светът е станал тесен, пространството се е изчерпало и ни е останало единствено убежището на времето. Върху неговите територии ще строим домовете си.

В началото на книгата Гаустин, моят герой, строи първите "клиники за минало" за тези, които губят паметта си. Клиники, чиито лечебни стаи са потопени в различни десетилетия от ХХ век. Там, където в своето вътрешно време пребивават страдащите от Алцхаймер. Постепенно клиниките се превръщат в квартали и в градове за минало. За да се стигне накрая до цели европейски държави, които провеждат своя „референдум за минало", избирайки най-щастливото си десетилетие, където да се върнат. Всички избори досега винаги са били за бъдещето, но когато бъдеще се е изчерпало, обществата започват да си избират минало.

Миналото е съмнително убежище

Този роман се казва "Времеубежище". Но дали миналото е добро убежище? И как се живее, когато сегашното не ни е вече дом, а бъдещето е отказано? Представете си времето като летище с огромни табла, където имената на градовете започват да се превъртат и навсякъде вместо Рим, Париж, Берлин се изписва Future… Future… Future… А в десния край, където се отбелязва статусът на полета, се изписва едно под друго Cancelled… Cancelled… Delayed… Cancelled… И все пак, струва ми се, че бъдещето не е съвсем отменено, то само закъснява.

Такива неща си представях, докато пишех романа си последните няколко години.

Като при всяка голяма криза, когато изпитваме дефицит на бъдеще и сегашното не е уютно вече, идват идеологиите на миналото или миналите идеологии. Европа има опит с тези обсесии за славно минало. Но дали е изградила достатъчно силна имунна система срещу тях, имунната система на паметта? Вярвам, че литературата, ако не друго, развива памет и съпротива срещу лесните убежища на идеологиите. Памет и съпротива. И също – памет за съпротива.

Политическият Франкенщайн съчленява носталгии по миналото

Защото миналото никога не е невинно. Винаги може да се намери някой политически Франкенщайн, който да ни обещае един нов свят, съчленен от носталгиите ни по великото вчера. И да ни обещае, че лесно може да ни направи щастливи отново (make us happy again).

Преживял съм една тоталитарна система, която се легитимираше с бъдещето. Сега все повече идеологии се легитимират с миналото. Най-лесните легитимации. Нещо като подписване на празен чек. Позволете да не им вярвам. Миналото е добро за спомняне и разказване, пълно с истории и хора, но абсолютно призрачно, ако върнеш цели народи да живеят там. Думата "минало" е само в единствено число.

Спорихме с един приятел как точно ще ни помогнат книгите и историите, като гледаме само числа - брой заразени, брой умрели. Ето как: като превръщат обратно числата в хора, тъкмо чрез историите. Прави ли това нещата по-лесни? Нека бъдем честни – едва ли. Но историите ни държат в границите на човешкото. Изработват онзи необходим усет за живота и неговата крехкост, който ни кара да обичаме този нетраен свят, тъкмо защото е нетраен и смъртен. Опитомяват безмерните ни страхове, правят ги поносими.

Европа на историите срещу Европа на фалшивите новини

Като малък много се страхувах да заспивам вечер. Затова баба ми протягаше ръката си от своето легло, хващаше ме и ми разказваше някакви истории. (По-късно, когато тя умираше успях да й върна жеста, като държах ръката й.) И оттогава знам това. В съня и смъртта всеки влиза сам, но до вратата е добре да си с някой. Литературата е тази, която ти държи ръката и казва "няма страшно", докато те въвежда в страшното.

Време е да си върнем Европа на историите. Нямаме друго срещу пропагандата и фалшивите новини, срещу обидните за човешкия ум конспиративни теории, срещу вируса на всичко това – освен собствения си вкус, думи и културен опит, трупан с векове тук. Иначе напразно е имало Овидий и Сенека, Свети Августин, Св. св. Кирил и Методий, Шекспир и Сервантес, Кафка и Чехов… Те са тези, които са строили с историите си убежището на Европа. Убежището Европа. Там, където можем да се скрием, когато вярата ни започне да охладнява, смисълът да се губи, а минало и бъдеще се смесят.

Всъщност това не е краят на света, а само краят на бъдещето такова, каквото си го представяхме. Сега трябва да си измислим друго бъдеще – по-човечно, по-скромно, по-щадящо света около нас, без жаждата за свръхпроизводство и свръхпритежаване. И да го разказваме на децата си. Защото то ще е техният дом и убежище. 

Преди 7 години на същият този площад имах честта да прочета есето си по повод първата ми номинация за Премио Стрега Еуропео. То свършваше така:

"Защото човекът се превръща в човек, когато има история. Това е чудото на литературата и емпатията. За такава Европа си мечтая. Европа на емпатията."

Тази мечта продължава и днес. И докато мога, ще разказвам историите си за нея.

(Есето е писано за финала на Premio Strega Europeo, чийто лауреат за 2021 година е Георги Господинов с романа "Времеубежище". Оригиналното заглавие на есето е "Убежището Европа".)

Дойче веле