2022 година ще започне с изключително високо международно напрежение в близост до българските граници, създадено и поддържано най-вече от Владимир Путин. Светът очаква Русия да предприеме агресия спрямо Украйна в далеч по-големи размери от случилото се през 2014 година. Неизвестността е голяма и мнозина все още се надяват, че руските действия са по-скоро военизиран театър, целящ изтръгване на дипломатически компромиси от страна на Запада.

Но залагането единствено на тази карта би било безотговорно, защото Русия вече премина границата на необходимото за един правдоподобен театър. Подготовката за агресивна война изглежда завършена и ежедневно руски високопоставени лица изострят тона, като основният им аргумент е да прехвърлят вината за евентуална агресия върху самата Украйна и НАТО. По думите на Путин:

"Това, което се случва сега, напрежението, трупащо се в Европа - това е тяхна вина. На всяка крачка Русия беше принуждавана някак да отговори, на всяка крачка ситуацията се влошаваше, влошаваше, влошаваше - деградираше и деградираше. И ето днес сме в ситуация, в която сме принудени нещо да решим: не можем да допуснем да се развива ситуацията, за която говоря. Какво, на някого нещо не му е ясно ли? Трябва да му е ясно."

Какви сметки си прави Путин

Ултиматумът - или както се наричат подобни думи - наистина е ясен, а "ситуацията" много напомня за Европа от 1938 год., когато Чембърлейн се е надявал да умиротвори Германия с парче хартия. Разлики с навечерието на Втората световна, разбира се, има. Основната е, че заплахата от ядрено унищожение на света прави невъзможен краен победител от мащабен военен конфликт. Но пък калкулацията на Путин е, че Западът няма да рискува ядрена ескалация заради Украйна, което би му развързало ръцете за конвенционална агресия.

През следващите шест месеца може да ескалира и друг конфликт, който отчасти да засенчи Украйна – ядрената програма на Иран напредва и е вероятно да се развие отвъд критичната точка. Това би предизвикало действия от страна на Израел и съюзниците му. Путиновият гамбит в Украйна неслучайно съвпада с тези развития. А в един глобален свят, където потенциално се отварят два големи фронта срещу Запада, Китай с голяма вероятност ще търси военно решение на претенциите си над Тайван. Всички тези неизвестни правят опортюнизма на Владимир Путин възможен.

Русия, разбира се, не може икономически да си позволи продължителен конфликт със Запада. Но преценката на режима може да е, че се отваря удобен прозорец на действие за сравнително кратък и решителен удар по Украйна. Финансовите и икономическите санкции ще са тежки, но предизвиквайки газова криза в Европа и разчитайки на увеличени газови доставки за Китай, Москва може да си спечели известно време. Ако през него се разгърнат други конфликти по света, действията на Путин може и да се слеят с общия пейзаж.

Този мрачен сценарий не е единственият възможен. Но въпросът си остава - какъв трябва да е отговорът на Запада и в частност на България, ако все пак той се реализира.

През тази седмица българският военен министър Стефан Янев изказа "лично мнение", че не вижда в действията на Русия заплаха, която да си струва увеличаване на войските на НАТО у нас. Кирил Петков реагира достатъчно бързо, за да подчертае, че това не е правителствената гледна точка, но един от ефектите, който Путин цели с действията си, беше вече постигнат - да се създаде впечатление за разнобой и вътрешна липса на кохерентна политика в страните от НАТО.

Затова действията на Янев бяха сериозна политическа грешка. А тя дойде в момент, в който колега на Янев - новият външен министър - се оказа оборудван с куриозни съветници с ДС минало. Руският отбор по хокей наскоро излезе с екип на СССР в мач срещу Финландия: и у нас изглежда някои хора си носят сърповете и чуковете в сърцата.

Какво е важно за българската позиция

Когато се обмисля българската позиция по ситуацията в Украйна, освен че солови изпълнения и Фейсбук импровизации трябва да се избягват, добре би било да се вземат предвид и следните аспекти на проблема:

1. Путиновото поведение е безспорно опортюнистично и хазартно, но това не означава, че зад него не стои дългосрочен план. Напротив, ако нещо е сигурно, то това е, че Путинова Русия цели фрагментирането на ЕС и обезсилването на НАТО чрез де факто отцепване на източната му периферия. В една такава среда Русия би се превърнала отново в (поне регионална) суперсила, която има решаващ глас по отношение на Европа. От тази гледна точка Украйна не е важна за Русия нито толкова като територия (Русия си има предостатъчно), нито като ресурси, нито дори като стратегически буфер. Агресия срещу Украйна би създала голямо напрежение в ЕС и НАТО и Путин залага, че то ще доведе до липса на единна позиция в тези организации в дефинирането на отговор. 

С действията си Стефан Янев, а чрез него вероятно и президентът Радев, вече загатнаха, че такъв проблем може да се появи. А най-добрият и възпиращ отговор от страна на ЕС и НАТО би бил еднозначни, единни и общи позиции. И ЕС, и НАТО трябва ясно да демонстрират, че една руска агресия спрямо Украйна само ще ги консолидира. Една такава консолидация би обезсмислила и самата агресия;

2. Консолидацията на ЕС е особено важна в енергийната сфера. Ако в резултат на евентуална агресия ЕС се сдобие с енергиен съюз, при който всички страни заедно договарят доставки на газ и суровини от Русия, Путиновият гамбит ще се окаже неуспешен. Русия не само рискува да затъне в дългосрочен конфликт в Украйна, но би се изправила и срещу координирани политики на европейските държави в енергийната сфера. Тези координирани политики ще направят невъзможно изнудването на отделни държави като България, която всъщност построи на Газпром газопровод за милиарди левове, които не е ясно как ще се изплащат, особено ако конфликтът в Украйна наистина се разгори.

3. България най-после трябва да пристъпи към реална диверсификация в енергетиката си и да прекъсне почти пълната зависимост от Русия. Заветният интерконектор е само една от стъпките - милиардите от възстановителния план на ЕС най-добре ще се използват, ако се инвестират в постигането на реална диверсификация.

4. И накрая, България трябва да се стреми да консолидира ЕС и региона на Балканите, а не да става генератор на раздори. Историческите ни спорове със Северна Македония могат да си продължат и в научен формат (където им е мястото), а двете страни да помислят за съществено подобряване на търговските, инфраструктурните, културните и комуникационните си връзки.

Всъщност, тези четири неща е добре да се случат независимо от това дали ще има руска инвазия в Украйна или не. Предколедно е редно да си пожелаем, че разумът все пак ще надделее и светът няма да се впусне във военни авантюри. Но отговорните политици би трябвало да подготвят страната и за евентуални лоши сценарии.

Дойче веле