Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006), Орден на почетния легион (2013), както и на Командирски кръст на Ордена на Възраждане на Полша.

На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Еровеев дава изключителното право на Клуб Z да публикува есетата му на български език. Преводът е на Иван Тотоманов.

Днес изпращаме в последния им път всички ония дейци на руската култура, които под прикритието на Думата и прочие органи на властта открито и честно решиха да станат доносници, куки, осведомители, информатори, ловци на вещици. В последния им път? Ами да. Такива хора просто се зачеркват, няма ги. Но струва ли си дори иронично да опяваме хора, които сами са се погребали живи?

В историята на руската култура репутацията на доносник зачерква всички други житейски занимания на решилия да донася. Ето например Захар Прилепин беше писател. Търсеше теми. Търсеше себе си. Молеше за подкрепа. Коленичеше, после ставаше. И накрая се намери – по-добре да не беше. Нещо с писателството му се закучи – и го привлече властта, Донецк, автоматът. От Захар стана Zахар (вероятно сам го e измислил това Z) – съмнителна еволюция: властта разяжда писателската свобода, а без свобода писател няма. Но дори да е минал на страната на партията на войната – това си е негов избор.

Обаче страстта към доносничество – това вече не е избор, а пожизнено проклятие. И ето ги двамата с артиста Певцов (припяват им неколцина лакеи) под егидата на отбиращия малко от справедливост навремето партиен лидер Миронов започват най-ултимативно да искат да се свалят от постовете им, от длъжностите им, от естрадата и т.н. хората, които са определили като врагове, а също и помагачите им, и помагачите на помагачите – и така до масов терор. Или по-скоро да громят тези, които им е наредено да смятат за врагове. Задъхват се от щастие във военно-политическия си бяс. Ще им се самите те да заемат ръководни позиции в телевизията, в престижните театри, във високата политика дори – навсякъде им се ще да управляват. Ами няма цял живот да си търпеливо депутатче и да слушаш идиотско-патриотични истерии, нали?

Разбира се, засега те са само прислужници на кремълската власт, а нея културата по принцип я вбесява, понеже културата има други принципи. Културата се бори с ентропията, а властта, развихрила братоубийствения апокалипсис, е изцяло заразена от ентропия, която маскира като патриотизъм и традиционни ценности. Всички тези ценности обаче са само бонбонената обвивка за главната и единствена днес ценност на Русия – царя, който иска да управлява до края на дните си.

В Русия литературата никога не се е прегръщала с властта. Има писатели, които са се оказвали близо до властта, има и други (те са много повече), които са се борили с нея. Но доносниците сред писателите се броят на пръсти. Съвременникът на Пушкин, издателят Фадей Булгарин, пише талантливия роман „Иван Вижигин“. Но се прославя най-вече като доносник на ведомството на Бенкендорф. Николай Лесков глупаво обвинява студентите за петербургските пожари в началото на 1860-те. Прекрасен писател, но никога не успява да отмие репутацията си на доносник. По съветско време Александър Фадеев, започнал като смел автор с романа „Разгром“, през сталинските години, като командир на всички съветски литератори, почва да доносничи и да подписва смъртни присъди на свои колеги; след смъртта на вожда се самоубива.

Не току-така късният Достоевски, консерватор и националист по убеждения, на въпроса донасял ли е, след като е разбрал за цареубийствените планове на революционерите, отговаря: „Не“. Старият каторжник е знаел, че доносникът унищожава на първо място самия себе си.

На всички равнища на държавното управление на културата днес се развихря вакханалия на борба с инакомислещите. Но културата не е армейско подразделение, което крещи „ура!“. Културата може да се спотаи, да мине в нелегалност, да емигрира временно, но... Николай Първи, който е сграбчил културата за гърлото, умира – и се запролетява. Умира Сталин – още една поразителна пролет, разцвет на изкуствата. Рухна Съветският съюз – и се появи свободна култура. Но когато днешният цар се смята за инкарнация на Александър Невски, за боец единоборец с европейската цивилизация, изглежда, че в нашата култура всичко ще бъде унищожено, ще замръзне завинаги. Но не, пролетта ще дойде. Непременно. Има такова наистина историческо руско време.

А доносниците ги презират и диктаторите, възползват се от услугите им, но ги презират. А когато диктаторите умират – къде да се дене и най-прославеният доносник?