Всеки читател си има свой собствен Солженицин. Аз също. За мен Солженицин беше Бог. Не кумир, не литературна звезда, не дисидент от голям мащаб, а просто Бог. Аз се прекланях пред него, независимо, че той винаги беше редом с мен - на перваза на моя прозорец. Веднъж в ателието на двама скулптури видях негов малък бюст от червена изпечена глина. Главата му почиваше върху книги, а книгите бяха преплетени с бодлива тел.

Това беше в средата на 1970-те години – през най-мрачното и героично време от живота на писателя, когато той се противопостави на мощната съветска власт, преди тя да го прокуди от родината му.

Измолих този бюст от скулптурите и го отнесох у дома. Но там избухна скандал.

„Връщай го веднага обратно!“, казаха  родителите ми.

Баща ми беше висш съветски дипломат, а мама, макар и да харесваше повестта "Един ден на Иван Денисович", се страхуваше да не навреди на кариерата на татко. Разбрахме се, че Солженицин ще "живее" само в моята стая - на перваза на прозореца. А ако някои гост попита кой е това, ще казваме, че е "Бетовен". И така "Бетовен" прекара при мен всички останали години на съветската власт.

Две забележителни книги

Впоследствие Солженицин направи неща, с които сам разруши част от своя божествен ореол, но независимо от това той си остава един от най-влиятелните писатели в пантеона на руската литература. Със своята първа повест "Един ден на Иван Денисович" той наруши забранената тема за сталинските лагери. Майсторското му повествование пресъздава тъкмо един щастлив ден в живота на неговия герой в ГУЛАГ. Още помня как приятелите на татко - съветски дипломати - спореха по време на обяда у нас и казваха, че книгата е нанесла огромна вреда на Съветския съюз. И действително - "Иван Денисович" беше де факто истинска присъда над сталинизма.

Солженицин оказа още по-голямо влияние върху цялата европейска политика, когато на Запад бе публикуван "Архипелагът ГУЛАГ". Тази документална книга за ужасите по време на съветската власт не отстъпва на описанията за ада в "Божествена комедия" на Данте. Аз четях тази творба на Солженицин нощем във Варшава - в дома на родителите на полската ми съпруга, но се страхувах да я взема със себе си в Москва. Тя беше истинска бомба, която в крайна сметка унищожи дълголетното увлечение на европейските левичари по т.нар. еврокомунизъм – един по-умерен, но все пак просъветски комунизъм. Дори само тези две велики творби на Солженицин са достатъчни, за да покажат по красноречив начин гениалността и значимостта на техния автор.

С другите му произведения ситуацията е малко по-сложна. Още в разказа "Матрьонината къща" прозвучават идеологическите нотки на едно ново течение – това на т.нар. „Почвеничество“ (вид славянофилски, традиционалистки консерватизъм – б.ред.), което е против съветската идеология, но и против съвременните западни ценности. Разобличаването на съветските беззакония при Солженицин все по-често върви ръка за ръка с отхвърлянето на либералната европейска алтернатива. В произведенията си Солженицин започва да предлага вече само една алтернатива – утопията за някакъв си нов „руски свят“. Прокуден на Запад, Солженицин започва все по-категорично да се изказва против съвременната западна демокрация. За него плурализмът се превръща в мръсна дума. Но как би трябвало да се разбира човешката природа? Неговият велик опонент Варлам Шаламов е считал, че палачите и жертвите могат да сменят своите места, тъй като човек е несъвършен, а Солженицин се е ориентирал силно по ценностите на християнството, така както той ги е разбирал.

Путин откри във вторник в Москва паметник на Солженицин. Зад президента е съпругата на писателя Наталия. Снимка БТА

Солженицин навярно не е бил велик философ, който да съумее да проникне в дълбините на противоречивата човешка природа. Той си е представял, че човечеството ще може да се „излекува“, ако се върне към „нравствен живот“. Тази му теория постепенно го сближава с руския президент Путин, с когото Солженицин се среща след завръщането си от изгнание. Двамата тогава се обединяват около мнението, че Русия трябва да се оттласне от западния път на развитие.

Заблудите на Солженицин

Тъкмо авторът на "Архипелагът ГУЛАГ", описал легендарното верую на затворниците: „не вярвай, не се страхувай, не се моли!" повярва не на кого да е, а на бившия полковник от КГБ и сътрудник на съветската репресивна машина, който се опитва да изгради някакъв нов „руски свят“ по свой, собствен маниер. Това предизвика буря от негодувание сред опозицията и огромна радост сред защитниците на държавната власт.

Има ли право един велик писател да грешки? И велик ли е наистина? Да, Солженицин е писал и по-незначителни от рода на историческата епопея за революцията "Червеното колело". Вярно е и това, че неговите упорити експерименти с руския език понякога изглеждат твърде архаични и смешни. Но значимостта на един писател се определя от най-добрите му произведения. Солженицин е писателят, с когото завършва забележителната морална традиция в руската литература. Неговата личност и неговото творчество предоставят възможност за какви ли не спорове, свързани с Русия. Затова него ще го четат и след 100, и след 200 години.

Дойче веле.