Като гледам бъдещето на България – не фондацията, а генерацията, често се питам: има ли живот извън „Планета Пайнер“? И отговорът не е: има - на „Планета HD”. Отговорът е – има.

След седмицата, в която ни падна сгодната възможност пак да се нахейтим, да се напопържаме и да се разделим на Шарлита и анти-Шарлита, бе канонизиран старецът Паисий.

Човек, който като някакво мохерно одеяло след смъртта си през 1994 г. грее заедно гърци, сърби, българи, румънци, руснаци, украинци... Да не казваме, че самият е от териториите в днешна Турция.

Дойде новината, сякаш да ни намигне в каква суета и глупост сме се овъртолили и живеем. Това е жив светец, когото го има на цветни снимки, че и на видеоклипчета, благите му поуки се леят като мед от много аудиозаписи.

Сегашните светци, запечатани на цветни снимки, са нещо прекрасно - първо ти показват, че не всичко е изгубено. Не всичко е останало в отминалите векове, макар, разбира се, това с времето да е много условно. И не е само свети Паисий.

Второ – сякаш ти казват, че и ние можем да изкретаме още едно стъпало нагоре, а да не се задоволяваме, че просто се вписваме в мъглявия профил "свестни хора". Щом е по силите на едно 50-килограмово старче, учило само в началните отделения...

Видях и нещо друго оня ден - младеж, който спира пред църквата на тротоара, прекръства се и тогава си продължава по задачките. Нещо, най-нормално във всикчи съседни нам държави, само не и у нас. Значи имало живот и извън оная планета...

Не знам дали ще ви изненадам, но на Централна гара има много цигани. Сега там тече ремонт и една част от тях са се хванали на работа. Ходят с каски и гащеризони, надписани с името на фирмата, спечелила солидната обществена поръчка. И те ходят солидно, сякаш са от борда на директорите най-малкото – нали все някой лев ще избачкат за чаветата.

Даже единият си беше написал на каската „Левски”, предполагам – не героя, а отбора.

Замислих се, дали пък тия цигани, които видимо искат да се отлепят от дъното, не са нахлупили на главите си лични предпазни средства, за да ги пазят от падащите камъни. Камъните на скепсиса, на неравния старт, на предубежденията ни, на онова: „Нищо не може да се направи”... Нещо, което и ние всекидневно правим, без да имаме задължително мистрия в ръце.

Има и други цигани с друг подход към нещата. Седят на кръглия шадраван, отдавна превърнат в неформален кенеф, и пият пластмасови бири от шишето. И от сабахлен.

Които са се отказали...

Видимо двете групи се познават и едната е постоянен обект на присмех и подигравки от страна на другата. Познахте, нали? Тия с бирите по цял ден се бъзикат с ония с каските: „Аре бе, Ачко, ше се преработиш!” И чакат да се стъмни, за да „издумкат” някой чужденец в мрака на предвидливо счупените лампи.

Излишно е и да споменавам коя група е по-многобройна.

Пия си хапчетата редовно и хич не ме питайте - какво общо има между Шарлитата, свети Паисий, оня младеж пред църквата и каските на циганите. Има и то, мисля, е най-важното! Най-съкровения и величествен акт, който може да предприеме изобщо едно човешко същество в промеждутъка между Родилното и „Последна грижа” – личния избор.

Някои не само, че не се движим нагоре, а седим и се присмиваме на единиците, които драпат да изплуват от блатото. Те винаги са шушумигите на класа, точно както сигурно онзи младеж. Сочим ги с пръст и отпиваме нов здрав гълток директно от шишето с етикет „Ден да мине, друг да дойде”.

И да - горещо се надявам, че някой ден и ние ще имаме светец. На цветна снимка или друга. Близък до нашето време.

А дали ще е от циганите с каски – нямам никакви претенции.