Възродителният процес е една от репресиите на тоталитарната държава, която е сравнително добре позната и често е политически експлоатирана през последните повече от 30 години демокрация. Вероятно затова и за него сме получили само един въпрос по проекта "100 въпроса за тоталитарната държава". Задава го Никола Димитров от София и той гласи: „Каква всъщност е била причината за смяната на имената турците по времето на социализма в България и какво са наричали с понятието „Голямата екскурзия“?“

Т.нар. Възродителен процес е опит на Българската комунистическа партия (БКП) да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население в страната - турци, помаци, татари и роми.

Това е наименованието, с което е известен в обществото процесът на системни репресии срещу тези социални групи и етноси. Възродителният процес започва в началото на 70-те и продължава до края на 80-те години на XX век.

Това е срамна политика за българския народ, известен със своята толерантност. Освен това тя е и глупава, защото изначално е обречена на провал и дава резултати точно обратни на очакваните. Вместо да бъдат приобщени и интегрирани в обществото българските мюсюлмани са капсулирани. И до голяма степен остават такива и до днес.

Мерките за осъществяване на тази политика се състоят в принудителната смяна на арабско-турските имена на мюсюлманите с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия.

Политиката на принудителна асимилация претърпява пълен провал, което подтиква режима през 1989 година внезапно да промени курса и да пристъпи към етническо прочистване, най-масовото в Европа след изселванията на германци от Централна Европа в края на 40-те години. То става известно като „Голямата екскурзия”.

Интеграция на мюсюлманите

Възродителният процес прекъсва протичащия преди него процес на постепенна интеграция и асимилация на мюсюлманите в България, предизвиквайки консолидацията на мюсюлманските общности и противопоставянето им на мнозинството.

"Ние си бяхме готови българи, те зорлем ни направиха турци", обясняват много от пострадалите от процеса.

Историческата истина е, че балканските съседи на България и особено Югославия, Турция и Гърция, отдавна имат последователна и брутална политика към останалите на териториите им след разпада на Османската империя чужди народностни групи, като ги депортират, разменят, прогонват и унищожават наведнъж или постигат това след десетилетия репресии и ограничения. Такива са съдбите на турското малцинство в Беломорска Тракия, на гръцкото в Мала Азия и Одринска Тракия, на арменското в Турция, на албанското и влашкото в Гърция, на българското мнозинство в Беломорието в Егейска и Вардарска Македония и Одринска Тракия.

България до 1944 г., макар да не е абсолютно чужда на тези балкански политики, се интересува повече от сънародниците си в Беломорието и Македония, отколкото от единството на нацията вътре в страната.

Причините за това са обективни. От припокриващите се национални землища на Балканите българското в най-голяма степен е включено в съседни държави.

След 1944 г. политиката на БКП към българските мюсюлмани варира от брутални репресии, насилствена асимилация и параноична подозрителност до толериране: предоставяне на привилегии, усилено създаване на тюркоезична интелигенция и управленски кадри, специални квоти в училищата и партийно-държавния апарат, издаване на масова периодика на турски, отделяне на голяма част от държавния бюджет за благоустрояване, развитие и индустриализация, инвестиции в т.нар. смесени райони, високи детски надбавки и други социални привилегии на многодетните мюсюлмански семейства.

Въпреки това из обществото често се появяват слухове за това, че турците могат да поискат автономия, възможна опасност от повтаряне на Кипърския вариант, растяща турска пропаганда, разрастване на ислямски фундаментализъм. Набляга се и на факта, че раждаемостта при българите спада, докато при турците и циганите се увеличава.

Турците са българи

Самият Възродителен процес представлява отнемане от страна на държавата на основни лични човешки права като правото на самоопределение и свободата на вероизповеданието. Понятието "Възродителен процес" е наложено от партийната върхушка в БКП.  То се корени в официалната доктрина, че всички български турци са насилствено ислямизирани по време на Османската империя и „във вените им тече българска кръв“. И двете твърдения са много съмнителни от историческа гледна точка. Но дори да са верни това не оправдава подобно насилие.

Конкретните мерки, освен насилствената смяна на имената, включват и забрани и ограничения, засягащи основни права. Забранява се употребата на турски език. Ограничава се още по-драстично практикуването на исляма и посещението на джамии.

Има данни, че събития, подобни на Възродителния процес има и преди 1944 г., най-вече спрямо българите мохамедани или т.нар. помаци.

Кампанията за преименуване на помаците в началото на 70-те години обхваща и турци в смесените села, а в края на 1975 година са преименувани и чисто турските села в Смолянски окръг. От 1976 година е задължително децата в смесени бракове да получават български имена, а от началото на 80-те години на преименуване са подложени и родителите в такива бракове. През този период често се оказва натиск за преименуване по различни административни поводи – служебни повишения, разрешения за строеж, възможност за покупка на жилище, преместване на работа в друг район.

Кулминацията

Възродителният процес достига своята кулминация в края на 1984 и началото на 1985 г.

Натискът за преименуване на българските турци стартира в началото на 80-те години на ХХ век, когато то става изискване за назначаване на определени длъжности или извършване на административни услуги. От пролетта на 1982-ра до края на 1984-та са преименувани 50 хил. души, сред които и някои роми и помаци, които са били необхванати във време на предишните кампании.

Решението за преименуването е взето от Тодор Живков и ръководството на БКП още през пролетта на 1984 г.

За кампанията се подготвя цялата репресивната държавна машина на комунистическия режим.

На 30 август 1984 г. „протурски“ терористи извършват атаки. Взривени са бомби в жп гара Пловдив и на аерогара Варна, като и на двете гари в този ден е било планирано посещение на Тодор Живков. Загива жена, а 44 души са ранени. Общо извършените атентати са няколко, следствието на Държавна сигурност (ДС) установява трима виновници, които са осъдени на смърт и разстреляни. Установено е официално, че и тримата са били агенти на ДС, което води до подозрението, че атентатите всъщност са осъществени от самата ДС, с цел държавната власт да обоснове репресиите си.

През ноември 1984 година слуховете за насилствено преименуване се разрастват и турците на някои места в Кърджалийски окръг бягат от селата си, опитвайки се да се укрият в горите или в други части на страната. В края на ноември е проведено заседание на ЦК на БКП с участие на окръжните секретари на партията, на което са им предадени указания на Политбюро за провеждане от декември до февруари на кампания за смяна на имената. Кампанията за масово преименуване протича паралелно с масова смяна на личните документи в цялата страна във връзка с въвеждането на единен граждански номер.

Ескалацията започва на 24 декември 1984 г. и продължава до февруари 1985 г. В нея са ангажирани всички структури на администрацията, репресивния апарат и казионните организации на тоталитарния режим, като само за 2 месеца са преименувани над 800 хил. души.

Първоначално кампанията за преименуване обхваща Южна България, а решението тя да обхване и Северна България е взето на съвещание, проведено на 18 януари 1985 година. На него бъдещият министър-председател Георги Атанасов за пръв път използва наименованието „Възродителен процес“.

На 11 февруари вътрешният министър Димитър Стоянов отчита края на най-активната кампания, в която са преименувани 822 588 човека. Според малко по-късна справка, броят на преименуваните през 1984 – 1985 година е 1 млн. 306 хил. души.

През март Георги Атанасов обявява тържествено, че всички граждани на страната вече „имат имена в съответствие със своя български родов корен“.

Съпротивата

Още в самото му начало насилственото преименуване предизвиква съпротивата на турското население, която на места прераства в открити публични демонстрации и бунтове.

На 24 декември 1984 г., който за комунистическа България е обикновен работен ден, в най-южната част на Кърджалийска област, в граничната община Бенковски местните власти започват да събират паспортите на населението, да записват новите им имена в регистрите и да изработват нови документи за самоличност. В следващите два дни хората тръгват спонтанно към Съвета, както наричат тогава кметството, за да си поискат старите паспорти с техните си имена – каквито са дадени от родителите им. Събират се от къща на къща и вървят. Милицията е подготвена и изгражда пропускателни пунктове на няколко места. На един от тези пунктове край село Могиляне поредната група селяни е пресрещната с оръжия. Загиват 17-месечната Тюркян и още двама възрастни.

На 25 и 26 декември 1984 г. има демонстрации в селата Бенковски, Каялоба, Горски извор, Могиляне, Пресека и Добромирци, в резултат на които има и убити от населението. Има протести и на много други места в Източните Родопи, за чието потушаване е сформиран специален кризисен щаб.

В действие са приведени Българската Народна армия и силите на МВР. В периода 17 – 19 януари 1985 г. са бунтовете в Ябланово край град Котел, потушени с намесата на танкови войски на Трета Армия.

След 1985 г. съпротивата добива организирани и престъпни форми. На 9 март 1985 г. на гара Буново турски терористи взривяват бомба във вагона за майки с деца от бързия влак София-Бургас, при което загиват 4 жени и трима непълнолетни, тежко ранени са 9 души (двама от които непълнолетни).

Атентатът е използван от режима като оправдание за масовите репресии срещу турското население през следващите години. Във Варна през 1985 г. е образувана организацията „Турско националноосвободително движение в България“.

В края на 80-те години на ХХ век сред управляващите в България нарастват притесненията от провал на кампанията. Наблюдава се сплотяване и обединяване на турската езикова общност и противопоставяне на действията, инициирани от страна на държавния диктаторски режим в България, както и от задълбочаващи се външнополитически проблеми. Докато някои партийни функционери предлагат смекчаване на мерките, водещата линия, поддържана най-активно от Тодор Живков, е за тяхното задълбочаване, като се разглеждат възможности за разселване на турски семейства в други части на страната и изпращане на децата им в интернати.

Втора отчетлива вълна от съпротивителни действия се развива в периода 1988 – 1989 г. . Тя изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставяне на комунистическия режим в последните му години. Повечето от формиращите се в контекста на Перестройката дисидентски групи – Независимо дружество за защита правата на човека, Независим профсъюз „Подкрепа“, „Комитет 273“, Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, „Екогласност“ – се обявяват срещу Възродителния процес.

През втората половина на 1988 г. несъгласни с Възродителния процес турци и помаци се присъединяват към Независимото дружество за защита на правата на човека. Учредяват се и много правозащитни организации на турци.

Исканията на тези организации и техните членове за гарантиране на малцинствените права в България получават гласност основно чрез изявления в западноевропейските радиостанции "Свободна Европа", "Дойче веле" и "Би Би Си".

Тези сдружения са в основата на „Майските събития“ от 19 май 1989 до 27 май 1989 г., разразили се главно в Североизточна България, които се изразяват в походи, гладни стачки, демонстрации, митинги, и които са един вид кулминация на борбата на турското население в България за демокрация и човешки права. Целта е да се привлече вниманието на световната общественост.

Тези събития и досега се отбелязват тържествено от ДПС.

"Голямата екскурзия"

Непосредствено след Майските събития няколкостотин активни участници в протестите и други смятани за неблагонадеждни турци, главно представители на интелигенцията, са експулсирани в Югославия, Унгария и Австрия.

На 29 май 1989 г. Тодор Живков произнася дълга реч по телевизията, в която призовава югоизточната съседка Турция да отвори границата си, за да могат желаещите български турци да напуснат България, а на 3 юни 1989-а турското правителство приема предложението на Тодор Живков . Така започва "Голямата екскурзия".

Властите виждат изселването като единствен изход от създадената ситуация. Тодор Живков, определяйки отварянето на границата като основна причина за прекратяването на протестите, заявява:

"Ако сега ние не изведем 200 хил. до 300 хил. души от това население – то след 15 години България няма да я има".

Началото на кампанията за изселване предизвиква остри международни реакции, които наред с неочаквано бързото ускоряване на процеса, предизвикват паника сред ръководството на режима. Още на 16 юни Политбюро се отмята от доскорошните си решения и се опитва безуспешно да ограничи изселващите се.

В периода юни 1989 – август 1989 изселването обхваща 360 хил. души, като други 400 хил. български турци са подали заявления за получаване на паспорти.

Българите - симпатизират, помагат, но не протестират

Трябва да се признае, че неофициално много българи симпатизират на турците и не одобряват държавната политика спрямо тях. В смесените райони много турци, които напускат набързо родната си страна, разчитат на свои приятели българи да им помогнат за лични дела, които не успяват да довършат. Страхът от тоталитарния режим обаче е твърде голям и почти няма официално изказване на неодобрение.

Има и много българи, които одобряват държавната политика. Някои от тях смятат това за патриотизъм, други просто са заблудени от масовото пропагандно промиване на мозъци.

Турското правителство е неподготвено за приемането на своя територия на многохилядни бежанци в толкова кратки срокове и реално е изправено пред риска от стартирането на продоволствена жилищна кризи на територия на страната. Затова към края на август тя затваря границата си с България.

В свои изявления пред Политбюро на 25 октомври, дни преди отстраняването му от властта, Тодор Живков признава неуспеха на кампанията, отбелязвайки, че пълното етническо прочистване е невъзможно, включително заради липсата на подкрепа от Съветския съюз, и разглежда като относителен успех, че през лятото не се е стигнало до остра политическа криза. Той споменава и риска антитурският национализъм да се разрасне и излезе извън контрола на режима.

Връщането на имената

След 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков е свален от власт и България, макар и колебливо, тръгва по пътя на демокрацията, в столицата и по площадите на мюсюлманските села в цяла България започват протести с искания за връщане на имената. В резултат на това на 29 декември 1989 година в организирания извънреден пленум на Българската комунистическа партия нейния Централен комитет приема официално решение за връщане рождените имена за част от населението в България .

Решението предизвиква протести, организирани от националистически формации, които обаче не продължават дълго. Много от гражданите, участвали в тези протести, постепенно осъзнават, че те са ненужни и безсмислени. За тях това е една от първите стъпки към промяна на мисленето и излизането от оковите на комунистическата пропаганда.

По време на т.нар. Възродителен процес над 1000 човека са изпратени в затвори или в лагера "Белене", десетки са ранени, убити са 29 души (от които 8 жертви на терористични актове и трима терористи).

През 1991 г. заради Възродителния процес са повдигнати обвинения срещу тогавашни държавни ръководители и членове на Политбюро на ЦК на БКП. До присъди не се стига.

През 2012 г. в декларация, внесена от тогавашната „Синя коалиция” Народното събрание осъжда опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани като „форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим”.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.