Мъртва река. Умиращ град. Мистериозно убийство (ОТКЪС)

В изолиран австралийски град, застигнат от безкрайна суша, харизматичен и всеотдаен млад свещеник невъзмутимо открива огън и убива петима души, преди самият той да бъде застрелян.

Година по-късно журналистът Мартин Скарсдън пристига в Ривърсенд, за да напише статия за годишнината от трагедията. Вестникът, в който той работи, е получил огромно признание за разкриването на мистерията. Но разговорите с местните и тяхната версия за случилото се противоречат на удобното обяснение прието от обществото.

Точно когато Мартин попада на нова и интересна следа, шокиращо престъпление разтърсва отново града. Борейки се със собствените си демони, Мартин рискува всичко, за да открие истина, която става по-мрачна и по-сложна с всеки обрат. Но има мощни сили, решени да го спрат, и той няма представа колко далеч ще стигнат, за да се уверят, че тайните на града ще останат погребани.

Романът "Сурова пустош" е носител на множество награди и поставя Крис Хамър сред най-добрите майстори в криминалната литература. След 30 години посветени на международната журналистика, австралиецът в момента се е отдал изцяло на писателската си кариера.

Представяме ви откъс от "Сурова пустош", издателство "Ера":

Денят е застинал. Укротена от нощния хлад, жегата отново набира сили. Слънцето неумолимо се издига на безмилостно безоблачното небе. Оттатък пътя, покрай онова, което е останало от реката, цикадите издигат стена от шум, но църквата е потънала в тишина. Един по един енориашите пристигат за службата в единайсет и паркират колите си край пътя в сянката на дърветата. Хората излизат, пресичат пътя и се събират пред „Сейнт Джеймс“ за да разменят по няколко думи – за цените на борсата, за сушата, за жестоката жега. Младият пастор Байрън Суифт, все още с цивилните си дрехи, разговаря любезно с по-възрастните. На пръв поглед – нищо необичайно.

Крейг Ландърс, собственик и управител на Универсалния магазин в Ривърсенд, приближава. Ще ходи на лов с приятелите си, но преди това групата спира пред църквата, за да поговори той с пастора. Приятелите му го следват. Подобно на Крейг никой от тях не ходи редовно на църква. Гери Торлини живее в Белингтън и не познава никого от енориашите, така че се връща в джипа си, но фермерите Том и Алф Нюкърк и Хори Гросвенър са от местните и се смесват с хората. Алан, синът на Алф, заобиколен от мъже три пъти по-възрастни от него, предпочита да отиде в камиона на Гери. Присъствието на мъжете с дрехи за лов може да се стори неуместно на някого, но никой не си позволява да го коментира.
Пасторът вижда Ландърс и тръгва да го пресрещне. Двамата се здрависват с усмивка и разменят няколко думи. След няколко минути пасторът се извинява и влиза в църквата, за да се приготви за службата и да облече подходящи одежди.

Ландърс е вече готов за тръгване, но Хори и братята Нюкърк са потънали в разговор с няколко фермери и той се запътва да се скрие на сянка встрани от църквата. Почти е стигнал, когато изведнъж разговорите секват. Обръща се и забелязва, че пасторът е застанал на най-горната площадка на тясното стълбище. Байрън Суифт е с церемониалните си одежди, на гърдите му проблясва кръст, а в ръката си държи ловна карабина с оптика. На Ландърс това му се вижда странно, но още по-странно е случващото се миг по-късно и той с изумление проследява как Суифт вдига оръжието и най-хладнокръвно застрелва Хори Гросвенър от разстояние не по-голямо от пет метра. Главата на Гросвенър избухва като червен облак, краката му се подгъват. Строполява се на земята като чувал, сякаш костите не съществуват. Разговорите секват, главите се обръщат натам. Пасторът стреля отново този път в Том Нюкърк и мъжът пада. Не се чуват викове, все още не, но настава паника; изплашени, хората мълчаливо побягват. Ландърс се спуска към ъгъла на църквата, за да се скрие. Не спира да тича, защото знае, че пасторът би искал да застреля най-вече него.

Ривърсенд

Мартин Скарсдън спира колата си на моста с едно-единствено платно, който води към града, без да изключва двигателя – тук не е възможно да изпреварваш, няма как и да се разминеш – построен е преди десетилетия, с материал от червените евкалипти, които растат по бреговете на местната река. Дългите раздрънкани и изсъхнали дъски висят над коритото, виждат се измъкнати от гнездата болтове. Мартин отваря вратата на колата и излиза навън, посрещнат от горещ, сякаш излязъл от някаква пещ, въздух. Хваща се с две ръце за перилата, но температурата е толкова висока, че дори дървото пари дланите му. Той ги прокарва по влажната хавлиена кърпа, с която е завил врата си. Хвърля поглед надолу към реката и вижда единствено напуканата, разпрашена на места кал. Някой е захвърлил на дъното стар хладилник, на чиято врата все още се вижда надпис с блажна боя „Безплатна бира – въпрос на честност”. Евкалиптовите дървета покрай брега едва ли схващат шегата. Някои от клоните вече са изсъхнали, тук-там други все още крепят покафенели листа. Мартин понечва да свали очилата си, но светлината го заслепява и бързо ги връща обратно на предишното им място. Връща се в колата и изключва двигателя. Пълна тишина. Никакъв звук – жегата е изцедила живота тук – никакви цикади, никакви папагали, не се чува дори грачене на гарвани, само поскърцването и стенанието на дъските, изтерзани от силното слънце. Няма вятър. Денят е толкова горещ, сякаш се мъчи да изсмуче влагата от Мартин, който усеща горещината през тънките кожени подметки на обувките си, подходящи най-вече за града.

Връща се в колата под наем, с пуснат на максимум климатик, и бавно потегля по моста по посока на главната улица на Ривърсенд, сгушена в задушната падина под нивото на речния бряг. Вижда паркирани коли, подредени до бордюра под законните четиресет и пет градуса – пикапи, фермерски камиони и седани – всичките, потънали в прах и очевидно стари. Кара бавно и се оглежда за някакви, каквито и да е признаци за движение, за някакъв живот, но сякаш се движи в диорама. Едва когато стига до първата пресечка от реката, покрай бронзов паметник на войник, забелязва мъж, тътрещ крака по пътека под сянката на навеса пред магазин. Облечен е с дълго сиво палто с увиснали рамене и стиска в ръка кафяв плик.

Мартин спира колата, дава назад, стараейки се да го направи под правилния ъгъл, но очевидно не достатъчно умело. Чува как бронята се удря в бордюра на тротоара. Дръпва ръчната спирачка, изключва двигателя и излиза навън. Вдигнат на височината на коляното и имащ за цел да предпази сградите в случай на наводнение, бордюрът сега вече е със следи от задната броня на колата. Замисля се, дали да не премести колата по-напред от бетона, но решава да я остави така. Все едно, щетата е нанесена.

Прекосява улицата и пристъпва под сянката на навеса, но няма и следа от мъжа с тътрещите се крака. Улицата е пуста. Мартин оглежда витрините на магазина. На първата от вътрешната страна е залепено, написано на ръка съобщение: „Магазин на Матилда за стоки втора употреба – любими някога дрехи, – дреболии и любопитни предмети. Отворено: вторник и четвъртък сутрин“. Този понеделник по обед вратата е заключена. Мартин се заглежда в предметите на витрината. Обсипана с перли черна коктейлна рокля на едновремешен шивашки манекен; увесено на дървена закачалка сако от туид с кожени парчета на лактите и леко протрит подгъв; оранжеви работни гащеризони, небрежно преметнати на облегалката на стол. От сребриста стоманена тръба стърчат различни прашни стари чадъри. На едната от стените виси плакат, изобразяващ излегнала се на плажа жена по бански костюм, а зад гърба ѝ се вижда как спокойни вълни мият пясъка на плажа. „На море и сърф“ гласи лозунгът под снимката, но плакатът дълго е стоял изложен на слънцето и червеният цвят на плувците и златистият на пясъка са твърде избелели. В основата на тази витрина са наредени обувки – за боулинг, за голф, очевидно износени обувки за езда и чифт лъскави кафяви туристически обувки. Около тях, като конфети, лежат умрели мухи. Според Мартин всичките тези обувки са на покойници.

Съседният магазин е празен, с надпис на витрината: „Дава се под наем“ в жълто и черно. Все още личат следи от „Косата ви днес“. Мартин прави няколко снимки с телефона си, за да му напомнят, докато пише материала си за обстановката тук. Всички кепенци на следващия магазин са спуснати. Фасада с два малки прозореца, и двата покрити с дъски. Вратата е опасана с ръждясала верига с месингов катинар. Усещането е, че тук никога нищо не е било продавано. Мартин снима и вратата с веригата.

Докато се връща обратно на отсрещната страна на улицата, горещината на настилката отново преминава през тънките подметки на обувките му и той започва да избягва местата с нажежен битум. Стъпил отново на пътеката и под сянката на навеса, с изненада установява, че е паркирал колата си пред книжарница. „Книжарница Оазис и кафене“ виси табела от навеса отпред, думите са издълбани върху дълго парче изкривено дърво. Книжарница. Да не повярваш. Толкова бързаше сутринта да не изпусне полета си от Сидни за Уага Уага, че последното, за което си бе мислил, бе да си вземе нещо за четене. Ако трябва да прекара следващите няколко дни в този пустеещ град, една книга ще му дойде добре. Натиска дръжката на вратата, очаквайки и книжарницата да е заключена. Оказва се, че „Оазис“ работи, или поне вратата е отворена.

Вътре цари сумрак, не се вижда жива душа, но поне е малко по-хладно. Мартин сваля слънчевите си очила и изчаква очите му да свикнат. От вътрешната страна на витрините са спуснати завеси, а издигащите се пред тях японски паравани са като допълнителна преграда пред слънцето навън. Вентилатор на тавана помръдва едва. Единственото друго движение е това на тънка струя вода, която се стича в малък съд на барплота. Плотът е до вратата, пред прозореца, обърнат към отворено пространство. Там върху протрит килим са поставени няколко канапета и леко продънени кресла с ниски, отрупани с книги малки маси. Към дъното на книжарницата се виждат три или четири стелажа, разделени от тесни пътеки. На стените са монтирани високи рафтове с книги. В края на една от пътеките има летяща врата от типа на онези, които отделят кухнята от клиентите в ресторантите. Ако рафтовете бяха седалки в църква, а плотът олтар, това можеше да мине за параклис.

Мартин минава покрай масите и приближава отсрещната стена. Неголяма табела гласи „Литература“. Леко иронична усмивка започва да се оформя на лицето на Мартин, но бързо изчезва, след като той прочита заглавията на томовете на най-горния рафт. Това са все произведения, които е чел и изучавал преди двайсетина години в университета. Не всичките, но същите издания, овехтели от многото ръце, през които са минали. Тук са „Моби Дик“, „Последният мохикан“, „Алената буква“, до тях – „Великият Гетсби“, „Параграф 22“ и „Херцог“. Тук са книги и от австралийски автори: „Сполуките на Ричард Махони“, „В името на любовта“, „Кунарду“, редом до „Свободно падане“, „Процесът“ и „Тихият американец“. Няколко заглавия на пиеси: „Портиерът“, „Носорогът“. Пресяга се и взема издание на „Пенгуин“ – „Стая с изглед“, чието гръбче е облепено с пожълтяло от времето тиксо. Отваря книгата и сякаш очаква да види име на някой свой забравен съученик, но наместо това вижда Катрин Блонд. Връща предпазливо томчето на мястото му. Книги на починали дами, му минава през ума. Изважда телефона и прави нова снимка.

На по-долния рафт са наредени по-нови книги, някои от които сякаш неотваряни. Джеймс Джойс, Салман Рушди, Тим Уинтън. Няма логика в подреждането. Изважда една – отваря я, после още една, но не вижда имена на собственици. Сваля няколко тома и се оглежда, за да избере някой от удобните столове, на който да се настани, и в този момент се сепва и трепва неволно. Между стелажите се е появила млада жена.

– Намерихте ли си нещо интересно? – усмихва се тя, облягайки се небрежно на книгите до нея.

– Надявам се – отговаря Мартин. Гласът му звучи далеч по-спокойно, отколкото се чувства. Объркан е от присъствието ѝ, а и от красотата ѝ. Русата коса е късо подстригана, но бретонът стига до тъмните вежди. Скулите са гладки, зелените очи искрят. Леката лятна рокля разкрива голите крака. Жената се различава от разказите, които се готви да напише за Ривърсенд.

– Коя е Катрин Блонд?

– Моята майка.

– Кажете ѝ, че харесвам книгите ѝ.

– Не мога. Тя почина.

– О, съжалявам.

– Недейте. Ако харесвате книгите ѝ, тя също би ви харесала. Този магазин беше неин.

Известно време не свалят поглед един от друг. Има нещо дръзко в начина, по който го гледа, и Мартин пръв отклонява поглед.

– Седнете – предлага тя. – Починете си. Дълго сте пътували.

– Как разбрахте?

– Тук е Ривърсенд – усмихва се тя тъжно.

Мартин забелязва образувалите се трапчинки на лицето ѝ. Тя би могла да е модел. Или кинозвезда.

– Хайде, седнете. Искате ли кафе? Освен книжарница сме и кафене. Така се издържаме.

– С удоволствие. Дълго и черно, благодаря. И малко вода, ако обичате. – Изведнъж му се допушва, макар да бе отказал цигарите още в университета. Цигара ли? Защо точно сега?

– Ясно. Веднага се връщам.

Тя се обръща и тръгва безшумно по пътеката. През цялото време Мартин я следи с поглед, без да мръдне от мястото си, възхищавайки се на извивката на шията ѝ над рафтовете. Тя минава през летящата врата в дъното на помещението и изчезва, но присъствието ѝ продължава да се усеща – дрезгавият, подобен на звука на виолончело, глас, неясната за него увереност в поведението ѝ, зелените очи.

Вратата спира движението си. Мартин насочва поглед към книгите в ръцете му, книгите, принадлежали на покойната ѝ майка. Въздъхва, усетил със самоирония нотките на драматизъм, пропълзели в съзнанието му, и си намира място; погледът му се отправя не към книгите, а към опакото на ръцете му на четиресет годишен мъж. Ръцете на баща му бяха типични за търговец. Когато Мартин беше още дете, те винаги му се струваха толкова силни, толкова уверени и с целенасочени движения. Беше се надявал един ден и неговите ръце да са такива. Но на Мартин те все още му се струваха младежки. Ръце на чиновник, не на работник, а някак неестествени. Беше избрал скърцащо, леко килнато настрани кресло с овехтяла тапицерия и започна да разлиства разсеяно първата книга. Този път не се изненадва от появата на жената в полезрението му. Вдига очи.

– Заповядайте – казва тя, смръщила леко чело. Оставя висока бяла чаша на масичката до него.

Мартин долавя аромат на кафе от тялото ѝ. Глупак, минава му през ума.

– Надявам се, нямате нищо против, но направих кафе и за мен – съобщава тя. – Тук рядко влизат посетители.

– Разбира се – чува се да казва той, – седнете.

Ще му се да си побъбри с нея, да я разсмее, да ѝ се хареса. Струва му се, че помни времето, когато самият той изглеждаше добре – но поглежда ръцете си и бързо се отказва.

– Какво правите тук? – интересува се той и се изненадва от това колко тривиален звучи собственият му въпрос.

– Какво имате пред вид?

– Какво правите в Ривърсенд?

– Живея тук.

– Знам. Но защо?

Усмивката постепенно се стопява, докато го гледа.

– Има ли някаква причина да не го правя?

– Това тук – посочва той с ръка. – Книги, култура, литература. Университетските учебници под книгите на майка ви. И вие. Та този град умира. Мястото ви не е тук.

Тя не се усмихва, не се и намръщва. Просто го гледа и размишлява в тишината, преди да отговори.

– Вие сте Мартин Скарсдън, нали? – не откъсва поглед тя от очите му.

– Да, аз съм – отвръща той на погледа ѝ.

– Помня репортажите – обажда се тя. – Радвам се, че сте оцелял. Трябва да е било ужасно.

– Така си беше.

Минутите минават. Мартин отпива от кафето. Добро е. В Сидни е по-лошо. Отново го обзема необяснимо желание да пуши. Мълчанието започва да става смущаващо. Минават още минути. Той се радва, че е тук в „Оазис“ и споделя тишината с тази красива млада жена.

– Пристигнах тук преди осемнайсет месеца – нарушава тя първа тишината, – тогава майка ми беше на смъртно легло. Дойдох да се грижа за нея. А сега... Ако си тръгна, книжарницата, нейната книжарница, отново ще бъде затворена. Сигурно това така или иначе скоро ще се случи.

– Съжалявам. Не исках да съм толкова директен.

Тя взема чашата си и я обгръща с длани – жест на спокойствие, на доверие и споделяне, неочаквано подходящ, въпреки жегата навън.

– И така, Мартин Скарсдън, както ви води в Ривърсенд?

– Материал. Възложи ми го моят редактор. Реши, че ще ми дойде добре да се откъсна от града и да подишам здравословния въздух на провинцията. – Да разчистя част от паяжините в главата си.

– За сушата ли?

– Не. Не точно.

– Божичко! За стрелбата? Отново ли? Цяла година от тогава.

– Да, това е в общи линии – как след една година Ривърсенд преживява случката? Нещо като профил, но не на човек, а на град. Ще го поместим за годишнината от случката.

– Ваша ли е идеята?

– На редактора ми.

– Гениално. И изпрати точно вас? Да пишете за град, преживял нещо ужасно?

– Очевидно.

– Божичко!

Поредно мълчание. Младата жена подпира брадичката си с длан и отправя напред невиждащ поглед, докато Мартин я оглежда, но вече не заради красотата ѝ, а замислен за решението ѝ да остане в Ривърсенд. Забелязва тънките бръчки около очите, подозирайки, че е по-възрастна от впечатлението, което създава на пръв поглед. Някъде повече от двайсет. Млада, в сравнение с него. Остават смълчани няколко минути, подобно на плакат за книжарница, преди тя да отправи отново поглед към него. Миг след това връзката е осъществена.

– Има една по-интересна тема, Мартин – казва тихо, почти шепнейки тя. – По-добра от това да се ровиш в болката на един скърбящ град.