В поредицата на Клуб Z "100 въпроса за тоталитарната държава" една от най-приятните части са... самите въпроси, които ни изпращате. Много повече от 100, разбира се!

Често младежи ни питат за неща, от които се интересуват, особено в търсене на "снимка" на действителността от тогава, необременена от пропагандни или користно прокарвани внушения за "достойнствата" на псевдокомунистическия строй.

"За нас би било интересно да ни разкажете за алтернативната култура по време на социализма: как и дали е била възможна, на каква цена и т.н. В училището, което сме завършили, има много легенди за това как поп и рок музиката на Великобритания, а после на Германия все пак е стигала в гимназията, заедно с жаргона, модата и литературата на Запада", пишат ни Калина Йорданова и Калин Цончев от Ловеч.

В поредицата ни днес за музиката над и под ватерлинията на официалната цензура, разказва съдебният редактор на медията ни Стефан Миланов.

При развития социализъм, части от който хванах, такова сериозно нещо като забавлението не можеше да бъде оставено току-така – без надзор и на самотек... Забавлението кара хората да вършат щуротии, да са такива, каквито са си всъщност, да станат доста неуправляеми - все черти, които в НРБ не се толерираха.

Ето как при социализма си представяха, че най-добре изглеждат забавленията. Снимка Личен архив на Георги Гетов

Затова държавата роди – какъвто всъщност бе подходът ѝ и към всичко друго, включително икономиката - някакъв държавен мастодонт. Той обикновено е вреден, зеленясал, вонящ и противен, но всъщност трябва да канализира: кой може и кой не може да ви забавлява...

Рокът и социалистическият човек

Специално в забавната музика този мастодонт-монополист се наричаше Концертна дирекция. Ставаш, не ставаш - веднъж осиновила те, Концертна дирекция ще ти набута едни 150-200 участия в годината. Които ще ти позволят доста добре да си поминуваш, особено на фона на останалите труженици.

Колкото и да е абсурдно за младия човек, по онова време не можеше просто да хванеш един инструмент и да направиш банда – или пък да станеш солоизпълнител, ако това предпочиташ. И да тръгнеш по участия и турнета... Тцъ! Не и без Концертна дирекция.

Всъщност изобщо не можеше да свириш – освен пред родата си в нетрезво състояние, ако нямаш т. нар. категория. Музикантите по инструменти кандидатстваха за категория – все едно са къмпинги или вагони на БДЖ.

Единствената добра страна (и то отчасти!) на това безумие бе, че все пак не се промъкваха нагоре по пирамидата на забавлението някакви пълни неможачи и неграмотни некадърници. Поне не често... 

Заставаш пред една комисия и тази естрадни старейшини отварят на произволна страница например школата по барабани на Добри Палиев: каквото ти се падне, трябва да го засвириш на примависта, смее се днес Любо Бозаджиев - барабанист на "Джендема", "Делта рустърс" и др. 

Обаче ако си от провинцията - естествено - шансът да се докопаш до такава комисия е драматично нисък. Съответно - няма как да да станеш някой ден лицензиран и оправомощен забавлител на трудовите и селските колективи на повече от читалищно ниво.

През истинските стойности като Лили Иванова и Васко Кеца, надолу до най-измислените герои на онова време съществуваше каста - категоризираните „забавлители“ с права, правилни послания, текстове и песни, които не се изсулват току така до публиката, освен ако не са плод на творчеството на „правилните“ автори... Между другото – вероятно затова и толкова професионални композитори, текстописци и аранжори, свикнали да бъдат дундуркани, изобщо не можаха да се пригодят после към свободния пазар на култура. Опитайте да се сетите и ще видите, че изключенията се броят на пръсти.

Дето се вика - художниците са по-успешни!

Цялото гореописано нещо представляваше обаче видимата или легалната част на смотаните ни тогавашни представи за ентъртейнмънт. Естествено, където има регулация - задължително се появява ниша за черен пазар (факт, който например доскорошната кандидатка за кмет на София все още имам едни подозрения, че не е разбрала, б.а.)

Пиратството предлагаше необятна галактика от изкуство. Съществуваха Битакът, ТИР-аджии и моряци, които носят плочи, стотици презаписи на касетки и система за продажби чак до най-отдалечените кътчета на социалистическата родина.

Accept и родното пиратство

Случи се така, че след години седях на една маса с една от бандите, които ни караха да си "откъсваме главите" по онова време - германските рокдинозаври Accept. Праволинейни, яки и с прости функции - нещо като Голф 2 в метъла!

Бяха в Каварна в добрите години на града и бяха дошли да поплажуват няколко дни преди концерта. Волф Хофман и жена му, която е основният текстописец, изключително се интересуваха как при соца в България тяхната музика е стигала до нас, че да я познаваме в такива детайли (Accept е сформирана през 1976 г.).

Простичко - обясних му: в София някой намира плоча, в малкото градче има един или двама диджеи, които по свои канали се сдобиват с мастер-копие върху някаква качествена касетка. И почват да раздават, пардон - да ти продават най-новия албум, като ти го записват на "дек". А също и стария албум...

Касетен дек е устройство за висококачествено възпроизвеждане и запис на аудиокасетки с магнитна лента. Най-добрите от тях бяха с по 3 глави. Снимка OLX

Тогавашният басист Петер Балтес си отпи от бирата... Погледа, погледа ме и каза:

"Води ме при човека! От всичко това ние не сме спечелили нито цент!"

Вече през новия век, Петер Балтес не беше никак очарован, като научи как у нас се е постъпвало с авторските им права. А не ти трябва да се разправяш с такъв тевтонец! Снимка: Уикипедия/Frank Schwichtenberg • CC BY-SA 4.0

Всъщност софийският битак и районите около Попа бяха "кръвоносната система", през която до нас течеше качествена музика - извън Концертна дирекция или отпусканите с 300 зора "на час по лъжичка" от издателя "Балкантон". С малко усилие можеше да се намери всичко - от Pink Floyd до Napalm Death.

Хеви-метълтеката на София

И тук е мястото до отбележим едно велико място... Всъщност Мястото!

Извън клещите на официалната цензура, славата му беше толкова зашеметяваща, че дори при нас в далечния прованс стигаше информация какво се било случвало в единствената метълтека в България (после, естествено, се оказа, че много от нещата са били силно преувеличени). Но все пак да напомним, че говорим за години, в които на Битака се продаваха откъснати странички или изкормени постери от западни списания, с дупчици от телбод. И ти даваш пари за това нещо, ей така - на чаркове.

В София, на края на бул. "Витоша", или както се казваше тази част по онова време - бул. "Ернст Телман", е Народно читалище "Петър Берон". Това място, между другото, някак си е орисано да си пасва с рок музиката - по-късно, през 1990-те, то подслони един от най-хубавите столични рок-клубове Imperial.

Та, встрани на самото "Петър Берон" имаше дискотека - всъщност на бул. "Петко Каравелов" (още едно доказателство, че районът е някак просмукан с рок, е че доскоро през две врати съществуваше друг як клуб Rockit, б.а.)

Бившата метълтека днес тъне в забрава. Илюстрация Google Street view

На нея на галено ѝ казваха "Пешо Берон" или дори "14-а" по името на близката 14-а поликлиника. Там се скупчваха онези, които на дружинните и комсомолски летучки бяха назовавани "неформали". И просто си чакаха музиката... 

"Официално се водеше някаква форма на младежки клуб. В едната заличка имаше дори сцена, където са правели неформални концерти "Щурците", вижда съм там "Тангра", може би "Сигнал"... Но беше място точно за нещо като камерни концерти. В задния двор имаше възможност за концерти лятото."

Събеседникът ни е Иван Станков - виден софийски рок бохем, бивш музикант, познавач, автор на "Ритъм", както и съсобственик на най-популярното частно звукозаписно студио от 1990-те - "Графити", работил с най-известните банди.

Казва, че от 1983-та не е изпускал събитие.

"През различните периоди, естествено, беше различно - в Перестройката имаше разхлабване, но 1983-та и 84-та беше все още по-затегнато... Никога не се пускаше само метъл – макар официлано много неща да не бяха забранени."

Всички седели, докато по уредбата пускат "правилно" диско и просто говорели и... чакали.

"Бяхме основно гимназисти. Тук таме по някой отслужил казарма. Имаше един, който съвсем видимо изглеждаше по-възрастен – в смисъл 25-годишен... Всички го подозираха и имаше лафове, говорше се, че бил старши лейтенант с име Федя Иванов."

Говорело се или не говорело - къде е истината помни историята... Фактът, който ни разказва Станков е, че Федя от време на време отивал великодушно до близката сладкарница "Пчела" - до истинския "Петър Берон", "чак на булеварда...". Може би на 50 метра!

"И в това време се пускаха неща... Сега  - Metallica или Venom никога не са се пускали! Но джудасчета, някакви такива неща.

През другото време се пускаше диско – това, което си вървеше."

Сега си представете картината. Стоиш и чакаш... Примерно Breaking the Law на Джудас. Федята се връща с баничката и всичко приключва.

"А ние идвахме от "Младост 2" заради 15 -20 минути - да разстресеш черепа! И все едно си бил на лайв на "Кис".

Като погледнеш соца - на какви неща сме се радвали! И се радвахме истински", казва човекът, който е истинска рок библиография.

Станков припомня и друг по-стар момент - че на "Магура", на "Витошка", преди да се появят момчетата чейнджаджии, също са били неформалите... Под натиска на тарикатите се изнесли постепенно в посока към "Кравай" и "Попа".

Оттам хващаш "седмицата" и отиваш на "14-а" или "Пешо Берон"...

Естествено при описаните условия на полулегалност, снимки от онова време и от онова място вече е почти невъзможно да бъдат намерени. Остават само избледняващите черно-бели картини в главите на помнещите участници. Докато не изчезнат и те.

И докато не ни победи окончателно новата пропаганда - "колко хубаво беше при бай Тошо".