„Възхитителна книга – терапия за ума и сърцето“, така списание „Таймс“ определя втория роман на Том Ракман, „Възход и падение в живота на Тули Зилберберг“, който ще плени всеки читател със своите прецизност, нежност и дълбочина. Книгата излиза на български на 28 февруари под знака на издателство „Кръг“ в прекрасния превод на Диляна Георгиева и корица от Милена Вълнарова.

Том Ракман, английско-канадският майстор на красивата проза, се нареди сред най-добрите съвременни писатели с първата си творба „Неудачниците“, която излезе у нас през 2020 г. Романът се превърна в любим на читателите със своя стил и вниманието, което отдава на малкия, нещастен човек. Във „Възход и падение в живота на Тули Зилберберг“ отново се усеща авторовата любов към онеправданите, но тук Ракман надскача собственото си ниво. Той ни завихря в динамика и ритъм, които предизвикват любопитството до краен предел. Изгражда галерия от сложни, смайващо колоритни герои, които поставя пред най-трудно разрешимия конфликт – на собствените илюзии. И всичко това е написано с внимание и богат език.

Главната героиня е Матилда Зилберберг, накратко Тули. Нейните черти и съдба напомнят на класиката „Матилда“ от Роалд Дал. Тули е странна и неподправено ексцентрична, добродушна и безразсъдна, начетена, без да е завършила гимназия, а животът ѝ я среща с редица неприятни хора, въпреки които тя успява да съзрее. Когато на десет години Матилда изчезва от дома си в Банкок, тя поема на шеметна обиколка из света в компанията на група особняци.

Историята на Тули и необичайните обстоятелства около нейното израстване се оказват завладяваща мистерия. След като се сдобива с упадъчната книжарница „Краят на света“ в затънтен Уелс, тя получава загадъчно съобщение, което съживява миналото й. Момичето тръгва на път в търсене на истината. Разкрива тайни и живее на ръба, което има своето очарование, но и крие много капани. Губи се, често под влиянието на други, по-могъщи от нея сили, и се намира – винаги благодарение на себе си.

„Възход и падение в живота на Тули Зилберберг“е криминален роман, но без убийства; философска книга, но без утежняващи разсъждения; роман за порастването, без да бъде сантиментален; роман за пътуването, без да отегчава; роман за любителите на книжарници без никакви клишета. Роман, който задава въпроси, провокиращи човешката жажда за себепознание. Роман, който е „толкова добра компания, че не искаш да свършва – както пише британският „Телеграф“: – Том Ракман е написал вълнуваща история, в която се влюбваш“.

Том Ракман (1974 г.) е писател и журналист, роден в Лондон и израснал във Ванкувър, Канада. Учи кино в университета на Торонто, а след това завършва журналистика в Колумбийския университет. Преди да се посвети на художествената литература, работи за „Асошиейтед Прес“ и „Хералд Трибюн“. Още с дебютния си роман „Неудачниците“ (2010 г.), преведен на повече от 25 езика, се нарежда сред най-талантливите съвременни автори.

* * * 

Снимка "Кръг"

Из „Възход и падение в живота на Тули Зилберберг“

1988

– Пижамата ти е наопаки – отбеляза Пол.

– Кое, какво?

– Тули, късно е да се разхождаш.

Тя погледна часовника на стената.

– Едва врабче без чайка е.

– Спиш с чорапите.

– Не спях.

– Тули, трябва да си събуеш чорапите, преди да си легнеш.

– Защо?

– Ами – той дълго обмисля отговора. – Ами всъщ­ност няма основателна причина, остави ги.

– Мислех си нещо преди.

– Хм?

– Притеснявах се.

– За?

– Не точно, че съм се притеснявала.

– Ти сама каза, че си се притеснявала.

– Просто не можех да си избия от ума… – Тя по­сочи празния шкаф, отиде до него, сякаш притеглена от показалеца си, чийто връх притисна в полираната дървена повърхност на нивото на очите си, дръпна пръста си и огледа строго побелялата от натиска кожа, която отново бързо се напълни с кръв. Повтори движението, като този път натисна по-силно и…

– И все пак за какво? – прекъсна я той.

– Какво за какво?

– За какво си се притеснявала?

– Че ще умра и че ще стана на десет.

– Да умреш ли? Че защо?

– В крайна сметка ще се случи.

– Но това е много далеч.

– И че ще стана на десет.

– Тули, няма как и двете да се случат. Е, има как. Но ще мине много време между едното и другото.

Сякаш за да покаже колко ще е това много време, тя се смълча с издути бузи, докато накрая не издиша.

– Когато умра, ще съм вечно мъртва.

– Когато умреш, няма да има вечност. Когато ум­реш, няма каквото и да е.

– И нищо не се случва завинаги?

– Може и така да се каже.

– О, но чудех се и още нещо – рече тя, необезпокоява­на от безкрайното нищо и насърчена от способността си да го въвлича в разговор и така да отлага ляга­нето – това среднощно пътешествие до вечността. – Господин Михелчич обясняваше как когато…

– Кой е господин Михелчич?

– Учителят ми по природознание. Онзи, за когото казах, че прилича на хипопотам.

– Не директно на него, нали?

– На теб ти го казах. Но аз обичам хипопотамо­вете.

– Хипопотамите.

Тя потръпна от грешката си.

– Хипопотамите. – А после продължи. – Господин Михелчич каза, че когато паднеш в черна дупка, се зак­лещваш там завинаги и няма как да се измъкнеш. Като в плаващи пясъци.

– Да, Тули, черните дупки трябва да се избягват. Точно както плаващите пясъци.

Тя притисна върха на показалеца си към шкафа, проследи как бавно се съживява и пак го натисна, ос­тавяйки го без кръв.

Пол отвори уста да проговори, после се намръщи на компютърното ръководство в скута си, към кое­то върна цялото си внимание.

Тули обиколи три пъти холната маса, като всеки път го настъпваше, а накрая се отправи по тъмния коридор към стаята си. Хипопотамите имаха жълти зъби, които служителите в зоопарка чистеха с метли и огромни туби паста за зъби. Какво ли беше в устата на хипопотама?

След по-малко от година в Австралия това бе последната им нощ. Мебелите в стаята ù бяха оголени и само очертанията в праха бележеха къде са стояли вещите ù. Тя издърпа куфара от спалнята и избърса театрално чело, въпреки че нямаше кой да я види. Със засилка го плъзна по полирания дървен под към врата­та на всекидневната.

– Ще ти се забие някоя треска. – Той остави рабо­тата си и скръсти неловко ръце. – Може ли вече да си лягаш?

Тули се строполи на пода, сякаш бе заспала с щрак­ване на пръстите. Клепачите ù потрепваха.

– Моля те, лягай си.

Тули се отдалечи с отпуснати рамене, спъна се в каишката на един куфар в коридора и удари пищяла си във вратата на стаята си. Скочи в леглото и се обър­на по гръб. Заопипва под завивките и извади книгата си, но известно време не включи нощната лампа, зас­лушана в гласа на Пол, който говореше в коридора.

– Следващото място – рече той. – Следващото място ще е по-хубаво.