Огледалце, огледалце, я кажи... Знаете ли, ние всъщност сме едни прекрасни хора, къде ти хора - истински херувими, но само ако имаше стерилни, лабораторни условия. Или най-добре – да ни пъхнат във вакуум. Да няма кой да ни мирише, да не си е мил ушите, да ни настъпи, или изобщо да навлезе в територията ни по какъвто и да е начин. Камо ли да ни обиди, да ни гепи жената или сладоледа.

Това доколко околните са добри, не е абсолютна, а относителна дименция. Винаги имаме отправна точка – за да сравним нещо, съпоставяме със себе си. И обикновено ние се оказваме неземно праведни в сравнение с „тоя клоун” или оная „селската пръчка”...

"Аз тука имам ферари в гаража, а тоя плаче, че някой му е откраднал задната гума на старото колело!"

Веднъж на една баба в църквата ѝ звънеше телефонът – три пъти сигурно по минута. Няма да разкрия някаква световна тайна, ако кажа, че бабите рядко натискат копчето silent – или „без звук”, когато влизат. Освен това имат навика да им слагат внуците най-противната мелодия на режим outdoor, че да го чуват, а като звънне, да гаси поне 3 свещи от въздушната струя. Накрая го вдигна и почна да си говори. Ама не да каже: „В църквата съм, звънни по-късно” и точка - почна да си бъбри обстоятелствено и напоително. Не помня какво точно се пееше, мисля - Херувимската песен. Погледнах я най-благочестиво като харпия и казах само: „Ще го изхвърля!”

- Кое, баби?

- Ще го изхвърля – викам. – А е гъкнал още веднъж, а съм го запъдил през вратата и ходи си го търси!

Изгледа ме по-недоумяващо от човек който играе тото, а току що са му казали, че участва в „България търси талант”.

Въобще не разбра какъв е проблемът. После се засрамих.

Това казвам – че опитът ни да подобряваме и да „рендосваме” чворовете на другите винаги е от изходната позиция: Аз съм по-...! Ако съм убиец и видя, че ти крадеш радиото на кола, надали ще изпитвам такова чувство за смазващо превъзходство над тебе. Затова и има толкова много примери за покаяли се тежки - по нашите „свестни” критерий, грешници. Обаче понеже аз знам как се гаси телефон – че го и практикувам, -  загубената баба става мой враг и обект, достоен за разпятие. „Ето сега ще гориш в ада с все античния си скапан Сони-Ериксон, докато му се стопят копчетата” – това е подтекстът на глупостта, която сътворих.

А жената, милата, просто беше дошла като всеки нормален християнин да натрупа кашкавал и погачи в църквата и да пошушка с найлоновото си пликче...

И понеже идва пост – време, което Църквата е определила „да се оправяме”, именно да затихнем, да се умислим и да се покаем, затова се сетих. Сякаш няма оправия с нас – никога няма да се изцерим. А това пък е отчаянието, което е улица без изход - към гьола. Няма капка шанс в него.

Всяко хлапе, което хваща китара за пръв път, мечтае да стане Джими Хендрикс. Или поне Кърк Хамет. Обаче забелязали ли сте, че страшно малко стават Джими Хендрикс – да не кажа никой. Това означава ли, че никой не трябва да се захваща с китара? Поне гамите – ре мажор, ла минор... Да забраним хлапетата с китари и да се тури край? Така е и със стремежа ни към поправяне – винаги има смисъл да опитам. 

Само не ми казвайте, че се правя на много благороден – да, винаги има полза да кажеш на някого, като видимо бърка. Обаче КАК? Въобще не говорим в случая за милата бабуниера – разбирате ли?

Да помислим как поправяме човек, когото много обичаме – например детето си. Дали го съветваме с цялата си любов и кротост или с кръвнишки поглед и смразяваща интонация – като мен в онази църква.

Сигурно знаете как се влюбват жените? Резултатът (а често и жертвите) са като при термоядрен синтез. Дето викаше един приятел – силен вятър, луд човек и влюбена жена нищо не може да ги спре. Сега си представете как реагира влюбена девойка, ако на любимия му тече сопол или се е понапил. И как реагираме ние - християните, ако някой се е понапил в метрото.

Това е и е много просто. Излиза, че отговорът не е в кусура на другия, а е в нашата изходна позиция.

Дано и аз си го припомня, когато другия път чуя „Радка пиратка” в църквата.