„Да, да...“ – усмихна му се мъртвешки, махна с ръка и се обърна, а куфарът се заудря в коленете ѝ... (ОТКЪС)

Единственият сигурен спътник в живота е страхът. Това е универсална емоция без универсална форма. Така мисли канадската авторка Симон Сейнт Джеймс, която черпи вдъхновение както от явните, така и от по-фините страхове – тези, които на пръв поглед не се забелязват, но са винаги там, потънали дълбоко в сенките. Именно спектърът на това изконно човешко усещане съживява „Момичетата от пансиона“, дава плътност на готическата атмосфера и превръща историята в реалност.

„Айдълуайлд Хол“ е място за отхвърлените, за нежеланите, за проблемните момичета. Но някъде насред лабиринта от зловещи коридори и потискащи запуснати стаи четири съквартирантки намират истинското приятелство. Прошепнатите помежду им страхове ги сплотяват, обаче всяка крие своите тайни. Започват да се случват необясними неща и момичетата разбират защо в цялото градче се носят слухове, че пансионът е обитаван от призраци. Историите за духове звучат прекалено правдоподобно. Особено след като една от тях изчезва.

Шейсет години по-късно изоставеният „Айдълуайлд Хол“ е обявен за реставрация. След като разбира, че нов собственик e решен да ремонтира и съживи стария пансион, журналистката Фиона Шеридън е решена, че няма да остане безпристрастна. Все пак двайсет години по-рано точно на това място е открито тялото на мъртвата ѝ сестра. И въпреки че приятелят ѝ е осъден и излежава присъда за престъплението, интуицията на Фиона ѝ подсказва, че разкритията по случая не са цялата истина. Колкото повече задълбава в злокобната историята на пансиона обаче, толкова по-ясно става, че училището крие дълго пазени тайни. И с всяко следващо парченце от пъзела Фиона осъзнава, че призрачният шепот не е просто ехо от миналото, а предупреждение, че злото никога не си е тръгвало.

Симон Сейнт Джеймс, превърнала се във феномен сред авторите на мистерии със свръхестествен елемент, дебютира на български език под знака на Benitorial.

„Момичетата от пансиона“ е съвършена смесица от  мистерия със свръхестествен елемент и психологически съспенс, която, подобно на красив танц, с всяка следваща стъпка води все по-близо до жестоката истина. Историята се разгръща пласт след пласт, а Симон Сейнт Джеймс с елегантност и грация въвлича читателите в мрежа от тайни, която едновременно завладява и тревожи, вълнува и смразява кръвта.

„Съчетание от страховита свръхестествена история и завладяваща мистерия. Разказ, обхващащ темите за непоклатимото приятелство, родителските проблеми, обсесията и сексизма, обединени в пленителен сюжет, простиращ се от един век към друг.“ – Associated Press

„Този готически роман, от който ще ви полазят тръпки, умело преплита убийство, случило се преди повече от 60 години, и тайни, които тепърва предстои да бъдат разкрити. Със зловещата си обстановка и грабващия си сюжет, историята на Сейнт Джеймс е едновременно призрачна и истинска, пронизваща, въздействаща и незабравима.“ – BookPage

„Тази мистерия с хорър привкус е плашещо реалистична, изпълнена с борбени герои и с първокласен диалог. За такова постижение Сейнт Джейм заслужава награда.“ – Booklist

Симон Сейнт Джеймс прекарва двайсет години зад кулисите на телевизионния бизнес, преди да се отдаде на писане на пълен работен ден. Живее в покрайнините на Торонто, Канада, със съпруга си и една разглезена котка. Пристрастена е към сушито, готическите романи от 70-те години на миналия век, дъждовните дни, кафето и „Шерлок“ по Би Би Си. Можете да я намерите във фейсбук, Х, инстаграм, гудрийдс и пинтерест (но не на всички места едновременно).

***

Из „Момичетата от пансиона“ от Симон Сейнт Джеймс 

Пролог

Докато момичето се изкачваше по склона на „Олд Барънс Роуд“, слънцето се скри под хоризонта. Нощта падаше, а ѝ оставаха още около пет километра пеша.

Въздухът тук посиняваше на свечеряване, ставаше лилавеникав и студен. Светлината размиваше дребните подробности на пейзажа, сякаш ги гледаш през димна завеса. Момичето примижа и хвърли поглед през рамо към пътя, откъдето беше тръгнала нагоре. Вятърът рошеше косата ѝ и пропълзяваше през тънката материя на якичката ѝ. Колкото и да се взираше, не видя никого зад себе си.

И все пак по-бързо, помисли си тя.

Забърза се по склона. Здравите ѝ ученически обувки пердашеха по камъчетата на разбитата улица, а дългите ѝ крака се огъваха като на новородено жребче, което се опитва да запази равновесие. Сивата вълнена пола, с която бе облечена, ѝ беше омаляла – вече стигаше до над коленете ѝ, – но нямаше какво да се направи. Полата от униформата ѝ беше прибрана в куфара, който се удряше в краката ѝ. Съвсем скоро щеше отново да я сложи.

Ако имам късмет.

Стига, глупачке. Глупачка.

По-бързо.

Дланите ѝ се потяха върху дръжката на куфара. Едва не го беше изпуснала в усилията си да го свали от автобуса, а потта изби на иглички по гърба и под мишниците ѝ, когато погледна нагоре към прозорците на превозното средство.

„Всичко наред ли е?“ – попита я шофьорът, след като нещо в паникьосаното изражение на девойката успя да пробие безразличието му.

„Да, да...“ – усмихна му се мъртвешки, махна с ръка и се обърна, а куфарът се заудря в коленете ѝ, сякаш припкаше по оживена градска улица, а не се влачеше едва-едва по разбития път, известен просто като Северната отсечка. Сенките се бяха издължили, а тя погледна назад, за да види как вратата се затваря и автобусът потегля.

Никой друг не слезе тук. Тътренето на подметките ѝ и далечното грачене на гарван бяха единствените звуци. Беше сама.

Никой не я следваше.

Още не.

Стигна до подножието на склона на „Олд Барънс Роуд“, задъхана от бързане. Наложи си да гледа само напред. Погледнеше ли назад, щеше да призове онова. Ако гледаше само напред, то нямаше да припарва до нея.

Студеният вятър задуха отново и вледени потта ѝ. Тя се приведе напред и се забърза. Ако пресечеше напряко през дърветата, щеше да мине по диагонал и да се озове на спортното игрище, където поне имаше шанс да срещне някого по път за общежитието. Този маршрут беше по-кратък от другия, който заобикаляше гората и водеше до централния вход на „Айдълуайлд Хол“. Но пък избереше ли краткия маршрут, трябваше да излезе от пътя и да мине през дърветата в тъмнината. Имаше вероятност да се изгуби. Не можеше да реши.

Сърцето ѝ прескочи за миг в гърдите, после продължи да тупти. Напрежението винаги ѝ причиняваше това, както и страхът. Токсичната комбинация от двете я замая за кратко, отне ѝ способността да мисли. Тялото ѝ още не беше съвсем с нормални размери. Въпреки че беше на петнайсет, гърдите ѝ бяха още малки, а първият ѝ цикъл дойде едва миналата година. Лекарят я беше предупредил, че ще закъснее – било съвсем нормално, биологична последица от недохранването. „Млада си и ще се възстановиш – беше казал той, – но е ад за тялото.“ Фразата отекваше в ушите ѝ известно време, промъквайки се през плетеницата на мислите ѝ. „Ад за тялото.“ Дори съдържаше известна доза черен хумор. Когато далечните ѝ роднини я видяха след това и попитаха какво е казал лекарят, тя отговори автоматично: „Каза, че е ад за тялото“. При вида на смаяните им погледи се опита да добави нещо утешително: „Поне си имам всички зъби“. Роднините ѝ отклониха очи – тези американци, които не разбираха какво постижение е да запазиш всичките си зъби. След това тя млъкна.

Вече се намираше по-близо до портите на „Айдълуайлд Хол“. Паметта ѝ беше непокорна. Забравяше имената на половината съученички, с които живееше, но пък можеше да си спомни илюстрацията от корицата на старото издание на „Годишник на момичетата Блеки“, което беше намерила на рафт в общежитието. На корицата бе изобразено момиче в рокля с ниска талия от 20-те, което разхожда игриво куче на хълма и прикрива очите си с длан, докато вятърът развява косите му. Беше се взирала в тази илюстрация толкова пъти, че дори я беше сънувала. Дори в този момент можеше да си спомни всеки щрих от нея. Част от очарованието на картинката идваше от невинността, от млечната чистота на момичето, което можеше да разхожда кучето си, без да мисли за доктори и зъби, за рани и струпеи, както и за всички онези неща, които тя беше натикала надълбоко в мозъка си – неща, които изскачаха на повърхността, преди отново да потънат в мрак.

Не чу никакъв звук зад гърба си, но разбра – просто така. Дори при шуменето на вятъра в ушите и звука от собствените ѝ стъпки тя успя да долови някакво жужене – шепот, към който явно имаше чувствителност, защото, щом този път обърна глава и вратът ѝ изпука недоволно, тя видя фигурата. Изкачваше се по склона, по който самата тя беше минала преди малко, и вече се спускаше по пътя към нея.

Не. Аз бях единствената, която слезе от автобуса. Нямаше друг.

Но беше наясно, нали? Знаеше. Затова вече почти препускаше, а кокалчетата на ръцете ѝ и брадичката ѝ изтръпваха от студ. Побягна с все сила. Хватката ѝ върху дръжката на куфара започна да отслабва, докато той се блъскаше в крака ѝ. Замига напрегнато сред спускащия се мрак, опитвайки се да различи форми и познати места. Колко далеч беше? Дали щеше да успее?

Отново погледна назад. През тъмната пелена различи дълга черна пола, тънка талия и тесни рамене, както и прозирното движение на черен воал пред лицето на фигурата, потрепващ на вятъра. Невидими стъпала се движеха под подгъва на полата. Подробностите вече се виждаха по-ясно, защото фигурата беше по-близо – движеше се спокойно, но, неизвестно как, я застигаше. При всяко поглеждане назад тя се озоваваше все по-близо. Лицето зад воала не се виждаше, но девойката знаеше, че е наблюдавана. Долавяше скрития поглед, вторачен в нея.

Обзета от паника, рязко смени посоката, излезе от пътя и се втурна между дърветата. Там нямаше пътека и тя бавно си запроправя път през гъстите храсталаци, докато мъртвите стъбла на плевелите я попарваха през дългите чорапи. Пътят зад нея изчезна от поглед за секунди. Девойката започна да налучква посоката с надеждата, че се движи по права линия към игрището. Теренът я забавяше, а потта се стичаше на струйки между плешките ѝ и попиваше в евтината памучна блуза, която залепваше за кожата ѝ. Куфарът беше неудобен и тежък, така че скоро го захвърли, за да се движи по-бързо през гората. Не се чуваше никакъв звук освен хрипливото свистене на собственото ѝ дишане.

Глезенът ѝ се усука, прониза я остра болка, която се разнесе по целия ѝ крак, но тя продължи да бяга. Косата ѝ се освободи от фибите, клоните дращеха дланите ѝ, докато ги избутваше от лицето си, но въпреки всичко тя не спираше. Пред погледа ѝ се появи старата ограда на „Айдълуайлд“, прогнила и изпочупена, лесно преодолима. Зад нея не се чуваше и звук. А после се чу.

„Мери Хенд, Мери Хенд, мъртва под покров от пръст студен...“

По-бързо, по-бързо. Не позволявай да те хване.

„Търси дружбата ти всеки ден...“

Пред нея дърветата започнаха да оредяват, а перлената светлина на полумесеца осветяваше терена на игрището.

„Не давай пак да влезе вътре, запленен!“

Дробовете на момичето горяха, от гърлото ѝ изригна ридание. Не беше готова. Не беше. Въпреки всичко, което се беше случило... а може би и заради него. Кръвта ѝ все още кипеше в ритъм; сломеното ѝ тяло все още спасяваше живота си с бяг. И в миг на чиста скръбна яснота тя разбра, че всичко е било напразно.

Винаги бе знаела, че чудовищата са истински.

И бяха тук.

Момичето погледна в мрака и закрещя.