Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов. 

Царят беше явно доволен от себе си. Лицето му бе озарено от царствена усмивка, сдържано-щастлива. Научил се е да царства с лицето си. Опозицията би казала: на мутрата му се изписа бандитска победоносна усмивка. Но тя си е опозиция – мрази царя. А победата в тази топла вечер на 1 август живееше в ръцете му, в огромните букети рози. На московското летище „Внуково“ той посрещаше свои колеги от специалните служби на червения килим, с почетен караул. То оставаше само и духов оркестър да има. С такава помпозност би посрещнал може би единствено приятеля си китайския лидер Си, обаче не би го дарил с такава усмивка.

Когато главният виновник за тържеството убиецът Вадим Красиков – със синя шапка с дълга козирка, прикриваща бледото му и сякаш замръзнало от изненада лице – слезе от самолета, царят го прегърна братски и му каза приятелски „Здрасти!“. Красиков, както се знае, на  23 август 2019 година посред бял ден пред очите на смаяните берлинчани уби в Тиргартен чеченския полеви командир Зелимхан Хангошвили. Приближава се до него на велосипед и го прострелва два пъти. Бяга от местопрестъплението, опитва се да се изплъзне с тротинетка, но още преди да е успял да си свали перуката го залавят.

Царят поощрява у бойците си смелостта и дързостта, още повече че във въпросния случай според наличната информация Хангошвили не е бил светец и в родната си Чечня е прегазвал главите на руски пленници с кола. Във всеки случай Красиков се оказа убиец герой и сега очевидно ще получи не само орден, но и пост в Думата, например ще стане ръководител на Комитета по международни отношения. И така царят отново ще натрие носа на враговете си, пък няма да забрави и други провалили операциите си колеги (иначе те нямаше да се окажат в затвор в чужбина), които освободи.

Срещу десетима колеги той даде на Запада шестнайсет руски опозиционери и заложници, сред тях прославилият се сега по целия свят журналист от WP Евън Гершкович. Като излиза от затвора в резултат на размяната,  Гершкович пише във формуляра за царското помилване, че би искал да интервюира Негово величество. Тоест играта продължава и в тази игра според мен се е объркал не само Гершкович, но и някои западни политици.

Какво ще рече всичко това?

Възможно ли е било да се направи такава размяна между Хитлер и Сталин през Втората световна война? Със сигурност не. А тук въпреки санкциите, дистанцирането, осъждането и забраната за доставяне на оръжия виждаме да се запазва изход за руския цар. Неговите западни партньори са готови да водят с него тайни преговори. 

Той е по-силен от всички, понеже отдавна-отдавна, в тъмните ленинградски дворове той, младият гопник*, е разбрал, че победата е на онези, които знаят как да принудят врага да приеме позорен мир. Достатъчно е да се вземат от американците двама-трима заложници, руските видни опозиционери в затвора да се поставят под по-строг режим – и готово, Западът забравя моралните си задължения и нарушава собствените си закони, та да освободи жертвите на путинския режим. Трябва просто да знаеш къде и как да натиснеш – и ставаш герой! А Путин знае, и не само в случая с размяната. Той толкова умело е натиснал елита си, армията си, народа си – наистина невероятно талантлив управник! Той разкри тайните на властта без никакво притеснение, въведе във властта гопнически понятия – и всички го аплодират.

Размяната се подготвя от специалните служби на Русия и Запада дълго, утвърждава се на най-високо равнище в САЩ и в Германия и накрая, на 1 август, се състои в Анкара. Според някои Путин е убил Навални предварително, за да не разменя срещу Красиков него, а други, по-маловажни хора. Да, царят несъмнено мразеше Навални, омразата им беше взаимна,  но като утежняваше условията, при които лежеше Навални, той вероятно искаше, използвайки състраданието на Запада, по-бързичко да го екстрадира, а не да го убие. Путин мрази ужасно опозицията, но не се страхува чак толкова от нея. И от Навални не се страхуваше, нито пък от тези другите, днешните. За него те са като досадни мухи. Той знае, че народът няма да тръгне след тях. Трябва да има катастрофална ситуация, та народът да се вслуша в опозицията, нещо като ужасяваща обща мобилизация или някакви невъобразими западни санкции, пък и тогава по-скоро ще се разбуни елитът, а не народът. Както показва скорошният опит, царят трябва да търси врага във висшите ешелони на армията, които благодарение на войната си тъпчат търбусите и си живеят живота – по този повод днес в затвора са могъщи довчера генерали. Сред елита сто на сто са се загнездили и мълчаливи либерали – и техният ред ще дойде. Но важното е, че чрез тази размяна царят се легализира в очите на целия свят.

Понеже се оказва, че е договороспособен. Време е да се почне сериозен разговор с него за края на войната. Защото Путин не е глупак, той не иска да прати цяла армия, като прегазва милиони хора, към полската граница.

Какво всъщност иска той?

Да сложи за надзорник на Украйна свой човек от типа на Виктор Медведчук, да обещае на украинците мирен живот, за който те мечтаят, и да прогони Зеленски от президентския полог. И тогава на Русия няма да й трябват нито Харков, нито Одеса. Те и така ще си станат руски по определение.

А и с договороспособен цар човек може да се договори, нали? На всички войната им е дошла до гуша – освен на онези, които си пълнят гушите от нея. Но тях ще ги пратим в затвора, ако вече не сме ги пратили. Размяната на лоши срещу добри, на сатанисти срещу ангели, е пряк път към края на войната при взаимноизгодни условия, а царят пак ще спечели – ще спечели Украйна.

Добре, а какво спечели Западът от тази размяна?

В този случай Западът показа, че е именно Запад. Защитник на човешките ценности, на демокрацията, на справедливостта и на още много други неща. Вярно, Западът трудно взе решението да пусне Красиков. И на последния идиот му е ясно, че като вади колегата си от доживотния германски затвор, руският цар дава знак на целия свят, че е готов да ликвидира всеки, било денем, било нощем, в пълен с хора парк или в асансьор през нощта, с куршум в главата или с отровата новичок (ето ви впрочем една нова руска дума, която навлезе в целия свят), а после тържествено да върне изпълнителя на желанията му в Родината. Някои дори били чули как царят казал на Красиков „Здрасти, брато!“.  Дори да е измислица, това е показателно. Красиков познава Путин още от Ленинград в началото на 1990-те и го смята за много добър стрелец (ходят на стрелбището заедно); по онова време Красиков едва ли не всеки ден е с нова германска кола.  Всъщност Путин би могъл да се озове на мястото на Красиков, а Красиков да стане цар, те са взаимозаменяеми персонажи, но станалото – станало. Сигурен съм впрочем, че двамата пак ще ходят да стрелят заедно на президентското стрелбище.

Западът посрещна нашите опозиционери не толкова пищно, но със сълзи в очите. В Америка Байдън прегърна Гершкович (който очевидно все още не е поискал да го интервюира), в Германия, в Бон, организираха на нашите видни дисиденти голяма пресконференция.

Путин се отърва от известните противници на режима и това му изнася. В затворите обаче остават още стотици политзатворници. На мен, разбира се, най-много ми е обидно за прекрасната театрална режисьорка Женя Беркович, която не беше в списъка за размяна и ще лежи неизвестно колко години. Подобни исторически по мащаба си размени всъщност никога не е имало и едва ли ще има скоро. Би трябвало Западът да налови някакви нови Красиковци, за да заинтересува Кремъл, но засега те не кълват.

Нашите опозиционни издания излязоха със съобщението, че опозиционерът Иля Яшин е държал на пресконференцията историческа реч. Яшин – умен, фин и образован човек – едва ли би се съгласил с това помпозно определение. Той каза честно, че не знае как се работи в емиграция, и почти по детски си призна, че първото, което направил след като го освободили – още със затворническите си дрехи, – било да поиска да си купи обратен самолетен билет за Москва. Но някакъв офицер от ФСС го предупредил, че това в крайна сметка ще му коства живота – като на Навални. Пък и как да се качи на самолет, като няма международен паспорт – опозиционерите бяха пратени на Запад без такива документи. В същото време Яшин даде да се разбере, че иска да промени емигрантската политика, да стане представител на различните емигрантски кръгове.

Дай боже! Руската емиграция е жертва не само на путинския режим, но и на подозрителността, на неприязънта на Запада. За разлика от белоруските опозиционери, които си имат президент в сянка в лицето на Светлана Тихановская, руската опозиция като цяло се слави със споровете помежду си и с разпределянето на фантомната власт. Правителство в изгнание, което би могло да защити интересите на руския емигрантски корпус, едва ли ще бъде създадено, понеже Западът е готов да заподозре всеки руснак във връзки с Кремъл. Вярно, има наистина немалко политически, да ги наречем състояния, на емиграцията, някои по един или друг начин поддържат отношения с официалните представители на Кремъл в чужбина, мнозина са объркани и живеят в бедност, а има и такива необолшевики, които не понасят както Путин, така и умерената опозиция. С две думи – пълна каша. 

Дали новоизпеченият политически емигрант Яшин ще успее да стане лидер, да обедини емиграцията на разумни основи и да изиграе някаква роля в едни бъдещи преговори за спиране на войната? Честно казано, Яшин няма силна политическа харизма и ясни планове за изграждането на следвоенния живот. Нарича себе си патриот-демократ. Това хубаво, обаче какво да правим, като в Русия така и не се е изградила практическа представа за демокрацията?

Освен Яшин на свобода се озова и Владимир Кара-Мурза, който през многото прекарани в Америка години внимателно наблюдаваше западните санкции срещу путинския режим. На пресконференцията в Бон той каза нещо важно – че западните санкции са наказание по-скоро за руския народ, отколкото за режима, и че режимът се възползва от това: пропагандата представя Запада като клика врагове русофоби.

И наистина, западните санкции работят странно. В Москва на практика се продават всички стоки, които се продаваха и преди войната. Как става това? Чрез трети страни, тоест санкциите се оказват с пробойни. От друга страна обаче, от началото на войната, руското население е изолирано от Запада с многобройни бариери, визови ограничения, забраната за младите хора да учат в Европа, дори с някои забрани в областта на културата. Кара-Мурза очевидно ще намери възможност мислите му да стигнат до разработващите санкциите, но дали от това нещо ще се промени?

Във всички случаи обаче освобождаването на руски опозиционери, сред които са храбрият Юрий Орлов, дългогодишен ръководител на правозащитната организация „Мемориал“, и 33-годишната екстравагантна художничка Саша Скочиленко, организаторка на антивоенната акция в Санкт Петербург, има огромна ценност за приятелите, съратниците и семействата им. Докато сваля затворническите си дрехи – черна роба, – Саша казва, че „тя всъщност е много стилна. Мисля, че някой ден ще ушия същата и от нея ще направят сценичен костюм – ще я извеза с мъниста на много шарки!“. Днешният художник акционист възприема дори затвора като художествен материал – и това вече в известен смисъл е победа над затвора.

Колкото до моралните проблеми, които през последните месеци измъчваха германските власти по отношение на освобождаването на убиеца Красиков, решението, което взеха, според мен е правилно: ако има възможност да се освободят заложници, те трябва да се освободят; природата на самодържавието налага на западните демокрации нарушаване на формалните закони, това е възмутително, разумът се бунтува срещу това, обаче душата настоява, че законът за човешката солидарност е с приоритет. Това се вижда ясно всеки път (във всяка страна) при вземането на заложници – кой и защо използва заложниците, за да затвърди безсмъртната си диктатура. С какъвто се събереш, такъв ставаш. Руската поговорка е, че като живееш с вълци, вълк ставаш, и в това има много истина. Трябва възможно по-скоро да се справим с вълците, обаче ядрените вълци – това е особена тема.

Празникът на освобождаването на руските затворници се вписа в непредвиден контекст. Беше помрачен от смъртта на младия музикант и писател Павел Кушнир, автор на романа „Русская нарезка“, след сухо гладуване в знак на протест в далечен руски затвор в Биробиджан. А след освобождаването на Путиновите противници, буквално след два дни, започна мощният поход на украинската армия в Курска област – неочакван военен ход, който може да удари силно по престижа на Путин. Царят обича да говори за Русия без граници, но това, че Русия се смали макар и мъничко на Курското направление, го вкара, доколкото може да се съди по вида му в най-скорошните му видеоразговори с военните и регионални ръководства, в такава депресия, че вече е трудно да го наричаме цар.

Руските опозиционери разглеждат днешния режим като терористичен и са готови да се държат с него по съответстващия начин.  Но това е режимът на страна, която се смята за свръхдържава и е готова да раздели света на принципа Ялта 2, при това страна с население, което често вярва повече на федералната телевизия, отколкото на здравия разум. А междувременно хибридната имперско-гражданска война с Украйна се изостря. Западът трябва колкото се може по-скоро да намери правилния ключ за спирането на тази чудовищна касапница.

* Ето как самият автор обяснява значението на думата „гопник“ в най-новия си роман „Великият гопник“, който в превод на Иван Тотоманов и под редакцията на Георги Борисов предстои да излезе под печат в изд. „Жанет 45“:

„Гопник е трудно преводима руска дума с много значения. Основното е „хулиганче, гаменче; често най-незначителното в махленската банда“. По самата си същност това не предполага да си велик. Но едно такова гаменче извади голям късмет. По парадоксален начин дребното гаменче стана великан; живея в неговата Русия вече повече от двайсет години и искам да въведа в международна употреба думата „гопник“ като ключ за разбирането му.      

Гопник обаче има и други значения. „шут, клоун; смешник; палячо“; „лицемер, лицедеец; играч“. И още много.

            На всички езици и азбуки я има думата „спутник“ - нека сега да я има и „гопник“.

            Великия гопник го разбират и го приемат за свой милиони такива като него в Русия – той стана народна икона.

            Успехите му развиват у него мистични подтици към самоубийство. Този нов Херострат ще убие и себе си, и целия свят.“