Важна и дълго липсвала глава в аналите на Втората световна война – така накратко може да се опише книгата „Кодово име „Мадлен“, която вече е по книжарниците със знака на издателство „Кръг“. Осветляваща все още недооценената роля на жените за победата над Хитлер, творбата на американския журналист и писател Артър Дж. Магида разказва завладяващата и вдъхновяваща история на принцесата шпионин Нур Инаят Хан (1914 – 1944), жертвала живота си за каузата на свободата. Българското издание е в превод на Юрий Лучев и с корица на Биляна Славкова (Kontur Creative). 

  Потомка на индийско кралско семейство, Нур отраства във Великобритания и Франция според суфистките вярвания за хармония, красота и толерантност, предадени ѝ от нейния баща. Отдадена на музиката, писателството и семейството си, младата жена не изглежда предопределена за героизъм. Но животът има други планове за нея – сблъскала се с нацистките зверства, Нур се присъединява към Британското управление за специални операции, където изучава изкуството на шпионажа, саботажа и разузнаването. Изпратена обратно в Париж под фалшива самоличност, тя е първата жена радист в окупирана Франция през Втората световна война. По време на няколко критични месеца никой друг освен нея не предава жизненоважна информация от френската столица до Лондон. 

С кодовото име „Мадлен“, шпионката се оказва ключова мишена за врага и близката ѝ среща с Гестапо е въпрос на време. След като в крайна сметка е заловена от германците, е измъчвана в продължение на десет месеца, но отказва да разкрие каквато и да било информация. Прави два дръзки опита за бягство от затвора, преди да бъде изпратена в концлагера Дахау, където на 13 септември 1944-та е разстреляна. Заради изключителната ѝ смелост е удостоена посмъртно с най-високите военни отличия във Франция и Великобритания. Начално училище в парижкото предградие Сюрен носи името ѝ, а в лондонския парк „Гордън Скуеър“, където е живяла за кратко, е издигната нейна статуя. 

За да разкаже историята на тази забележителна жена, Артър Дж. Магида провежда редица интервюта и си осигурява достъп до новооткрити ръкописи, официални документи и лични писма. Допълнена със снимки, биографията „Кодово име „Мадлен“ е напълно достоверна и изпълнена с голяма почит към Нур Инаят Хан, чиито кураж, вяра и чувство за справедливост я правят герой през най-страшните години за Европа.

В интервю за в-к. „Гардиън“ авторът споделя, че по време на проучванията си за книгата е останал особено впечатлен и трогнат от непубликувано есе на Нур, в което тя пише за „радостта от саможертвата“ и как стрелянето с пистолет подпомага концентрацията и медитацията. „В това есе чуваме гласа на Нур – разказва Магида. – Tо е предимно за световните религии, но Нур е пренесла духовната дисциплина, възпитавана още от детството ѝ, към изкуството на боравенето с огнестрелно оръжие. Думите ѝ отразяват нейната всеотдайност и решителност. Есето разкрива жена, която не би се спряла пред нищо, за да осигури безопасността на света – дори с цената на това да навреди непоправимо на самата себе си.“

* * *

Из "Кодово име "Мадлен" на Артър Дж. Магида

Снимка "Кръг"

Нещо, пред което всяко човешко същество би се ужасило

Той е раздразнителен, свадлив и своенравен. Винаги е прям и откровен, без извинения за постъпките си или за привързаността си към алкохола (сутрин, следобед, вечер) или грубото си отношение независимо дали срещу него стои приятел, или враг. И сега, когато годините в пустошта, както ги нарича, са свършили, Уинстън Чърчил е в отлична форма. На плещите му тежи бъдещето на Британия, съдбата на западната цивилизация, участта на човечеството. Чърчил говори без заобикалки и недолюбва скромността. Няма никакви съмнения, че е способен да изпълни задачата. В съзнанието си смята, че е роден за този исторически момент. 

Чърчил обещава на британците, че ще се бият и по бреговете, и в полето. Но първата фаза на войната се води във въздуха (срещу Луфтвафе) и в морето (с кораби и подводници, играещи на котка и мишка в два океана). Бреговете и полетата са тихи. Това е добре. Сраженията там биха означавали, че германците са пристигнали.

През първите години на войната Чърчил не е уверен, че Англия може да победи Германия. Британия е сама, уединен преден пост срещу нацистите. Но пренебрегването на Хитлер би позволило на фюрера да затегне хватката в Европа, като деморализира милионите, които страдат под неговата власт. Чърчил трябва да създаде илюзията, че Британия е достоен противник, принуждавайки врага да се тревожи за вътрешната сигурност на новата си империя. Стратегията му доказва, че е умен, наследствена семейна черта – по време на битка през Войната за испанското наследство* херцогът на Марлбъро, далечен братовчед на Чърчил, изпраща „дезертьори“, които да съобщят на французите, че на другия ден ще предприемат отстъпление. Но вместо да отстъпи, той атакува и побеждава. Чърчил също трябва да е хитър. Виждал е хитростта в действие през 1895 г. на посещение в Куба, където няколко хиляди партизани задържат 250 000 войници от испанската армия. „Къде е врагът?“, пита Чърчил един испанец. „Навсякъде и никъде“, отговаря офицерът, намеквайки за бунтовниците, които се появяват от нищото, бият се като дяволи и после изчезват, сякаш никога не ги е имало. Илюзията, която Чърчил иска да създаде, изисква преди всичко храброст – свещено качество за него. Храбростта тласка хората напред през най-големите трудности, най-мъчителните и ужасни дилеми. Без храброст човекът е нищо и заслужава да бъде. Както пише Чърчил в началото на 30-те, храбростта е „с право ценена като първото от човешките качества, защото тя е в основата на всички останали“. Храбростта ни прави човеци и тя запазва човечността ни. Гръбнак на нашия морал и скрупули, тя ни държи изправени. 

В полунощ на 16 юли 1940 г. – пет седмици след Дюнкерк – Чърчил разпорежда на Хю Далтън, неговия министър на икономическата война, да учреди тайна агенция, която да всява страх и хаос сред германците. Британски агенти щели да се промъкват в Европа, за да взривяват мостове, влакове, фабрики и електроцентрали; да прекъсват телефонни и телеграфни линии; да организират местна съпротива; да изпращат разузнавателни данни до Лондон и да ликвидират германци и колаборационисти при всяка възможност. В деня на десанта в Нормандия, когато и да се случел, Управлението за специални операции и цялата Съпротива – местни движения във Франция, които се борят с окупаторите – щели да се надигнат и да нанесат съкрушителен удар върху нацистката военна машина. Ако новата агенция действа успешно, Хитлер никога вече няма да спи спокойно, а Германия никога вече няма да тъне в самодоволство, когато завзема чужда страна.

Агенцията щяла да бъде независима от въоръжените сили и британските разузнавателни служби и щяла да действа по съвсем различен начин. По традиция шпионите са безшумни и невидими. Чърчил не иска шпиони и традиции. Като вдигат врява и помагат на Съпротивата, взривявайки всичко от стратегическо значение и създавайки бъркотия навсякъде, новите агенти трябва да доведат нацистите до военния еквивалент на нервен срив. Докато Англия е достатъчно силна, за да се бори, саботажите щели да продължават.

Чърчил нарича агенцията си „Управление за специални операции“. Наименованието е банално като английска овесена каша. Четиринайсетте срички не могат да бъдат произнасяни във или извън организацията. Тя е толкова секретна, че дори фиктивното наименование има фиктивно име – „Междуведомствено изследователско бюро“. Повечето агенти в нея дори не знаят това. Те я наричат „предприятието“, „фирмата“ или „сборището“. Лично за себе си Чърчил има свое по-цветисто име – „Министерство на непочтената война“.

Хю Далтън приема предизвикателството на Чърчил: „Добър шанс – пише той в мемоарите си – да ги направим на пух и прах“. След среднощната среща с министър-председателя Далтън си тръгва и почти стига до вратата, когато премиерът парафразира реплика от „Четиримата справедливи мъже“, детективски роман на британския писател Едгар Уолъс: „И сега взриви Европа!“. 

Към момента, в който Нур е интервюирана от УСО, агенцията вече има пъстра история.

В Холандия германците залавят нейни сътрудници още щом се приземяват с парашут и ги принуждават да поискат от Лондон да бъдат изпратени още пратки с оръжие и още агенти. Четиресет и четирима служители свършват в нацистки затвори. Четиресет и осем са убити в Маутхаузен**. В Норвегия опитът за саботаж на водноелектрическа централа, използвана от германците за производството на тежка вода за атомни бомби, се проваля трагично. Но УСО печели и някои значителни победи. Вторият опит за саботиране на водноелектрическа централа е един от големите успехи през войната – шестима агенти се промъкват в централата, унищожават 350 кг тежка вода, след което се измъкват от преследващите ги 12 000 германски войници. Почти по същото време агенти взривяват виадукт в Гърция, жизненоважен за снабдителната линия между Германия и армията на Ромел в Северна Африка. Четиресет и осем влака, всеки превозващ стотици тонове оръжие, пресичат виадукта всеки ден. През шестте седмици, през които влаковете не могат да преминават моста, Ромел е лишен от повече от две хиляди влакови товара продоволствие. 

Всичко това е свръхсекретно. На срещата в хотел „Виктория“ Нур седи на дървен сгъваем стол, без изобщо да има представа, че мъжът срещу нея е настоявал на няколко правителствени нива само да му бъде позволено да говори с нея. Автор на повече от дузина детективски романа със заглавия като „Сблъсках се с убийство“ и „Мълчи си за убийството“, офицер Селуин Джепсън е убеден, че жените са „по-добри от мъжете“ за целите на УСО. Агентите трябва да бъдат находчиви, решителни и способни да работят сами, без нищо, което да ги насочва, освен ума, инстинктите и интуицията. Жените са идеални – смели и изобретателни, въоръжени с това, което Джепсън нарича „хладна и самотна храброст“. Мъжете, оплаква се той, не могат да „работят сами“ и „винаги си търсят компания“. Жените по-лесно се вписват в средата, особено във Франция. При два милиона френски мъже във военнопленнически лагери, жените летят с велосипеди навсякъде и вършат това, което обикновено е мъжка работа. Те също така омайват германците с привлекателния си външен вид (какъвто много от агентите притежават). И нацистите не са безразлични към хубавиците.

Обикновено Джепсън се среща с потенциални агенти по три или четири пъти, за да прецени личностните им качества, уменията и характера. Задължително тества и френския им. Кандидатите трябва да говорят свободно като него. Свободното говорене означава повече от владеене на езика. Агентите трябва да следят новините, скандалите и слуховете във Франция, дори детските стихчета, песнички, поговорки, френските спортисти и писатели, класовите и регионалните разлики и обноски, както и какво вино върви със съответното ястие в коя провинция. Като цяло те трябва да се държат като местни, възпитани и израсли във френска култура. В противен случай германците ще ги разкрият. Джепсън трябва и да си изясни мотивите на кандидатите. Съществуват няколко теории по този психологически въпрос. Един психиатър казва, че агентите на УСО се опитват „да придадат стойност и смисъл на безполезния си живот“. Писател от Южна Африка твърди, че те „бягат от житейските и обществените задължения“. А един от агентите заявява – малко неуместно предвид деградацията, която преживява човечеството по време на войната, – че той и колегите му защитават „човешкото благоприличие“. Джепсън най-вече не търси герои. Те са твърде безразсъдни и импулсивни и обикновено първи ги залавят и убиват. За Джепсън „герой“ е друга дума за „перчене“.

Едно интервю с Нур е достатъчно за него. Той е сигурен, че тя притежава „интуитивно усещане за задачите, които съм си наумил за нея“ и „изпъква като почти идеална“ за работа на радиотелеграфист: „Внимателна, подредена, прилежна и надарена с цялото търпение на света“. Джепсън също така усеща, че може да ù има доверие, нещо, което разбира обикновено на третата или четвъртата среща с потенциален агент. „Дадох си сметка, че е безопасно да бъда искрен с нея – казва той няколко години по-късно, – че надеждността, излъчваща се от нея, ще устои; че ако се почувства неспособна да я запази, тя няма да разкрие причините за призоваването ù в Министерството на войната.“

Офицерът казва на Нур: „Трябва да реша дали мога да рискувам живота ти, а ти трябва да решиш дали си готова да го рискуваш“. Повечето радиотелеграфисти не оцеляват и шест седмици в Европа. Германците знаят, че те са важно звено от веригата на УСО – по-ценни от куриерите или организаторите на клетки. Агент на Гестапо разказва на следователите след войната: „Целта ми беше да прекъсвам радиовръзките и това беше по-важно дори от арестуването на други хора. Какво биха правили без комуникации?“. Джепсън предупреждава Нур, че ако германците я заловят, ще се сблъска с „нещо, пред което всяко човешко същество би се ужасило“ – камшици, окови, електрически шок, гумени маркучи, приклади, изгаряне с цигари. Може да я инжектират с препарати, забъркани в съседната стая.

---

* Продължителна и кръвопролитна война в Западна Европа, водена през 1701 – 1714 г. Поводът е липсата на законен наследник на бездетния испански крал Карлос II. От една страна, воюват Франция и Бавария, а от друга – Великобритания, Съединени провинции (Холандия), Хабсбургска монархия, Савойско херцогство и Португалия. – Бел. прев.

** Концентрационен лагер, построен през лятото на 1940 г. в близост до селата Маутхаузен и Гусен в Горна Австрия. – Бел. прев.