
Завладяващ, шокиращ и абсолютно непредсказуем е романът „Приготви се да боли“, който вече е по книжарниците със знака на издателство „Кръг“. След световния бестселър „Злодеянието“, пожънал успех и сред българските читатели, авторката Стефани Робел се утвърждава като изкусен майстор на психологическия трилър с разтърсващата история за две сестри, едната от които е хвбръаната в капана на опасен култ, а другата – в този на собствените си лъжи.
Книгата, която излезе в превод на Майре Буюклиева и с атрактивна корица на Стоян Атанасов (Kontur Creative), разкрива тъмните страни на себепознанието, на коучинга, на живота по тънкия бръснач между страха и обожанието, между подчинението и амбицията. И търси отговор на въпрос, пред който всеки от нас се изправя: колко далеч сме готови да стигнем в търсене на себе си?
Pаботохоличката Натали не е виждала хаотичната си и емоционална сестра Кит от месеци. Двете жени са белязани от травматично детство – под контрола на тираничен баща и с майка, която по-късно губи битката с рака – но това мъчително минало им се е отразило по различен начин. Един ден Натали получава анонимно писмо от програмата за самоусъвършенстване, в която се е записала Кит. Мистериозният подател обаче не информира за състоянието на сестра ѝ, а заплашва, че ще ѝ разкрие тайна, пазена от нея цял живот. Ще се окаже ли изолираната на самотен остров програма „Уайзууд“ – за която светът знае подозрително малко – неочаквано опасна? И ще съумее ли Натали да получи прошка от Кит и да я спаси? Младата жена поема към непознатото, решена да предотврати семейната катастрофа, задаваща се от сенките на миналото...
Макар да е привидно жанров, романът „Приготви се да боли“ се занимава с дълбоки теми като последиците от психологическата травма, кръвните връзки и силата на приятелството. Смразяваща, но и изпълнена с мрачен хумор, историята увлича неустоимо с шеметния си ритъм и непрестанните обрати.
В интервю за онлайн списанието „Бук Брауз“, запитана какво я е вдъхновило за сюжета, авторката Стефани Робел разказва: „Като повечето хора и аз съм запленена от култовете, при това откакто се помня. При написването на „Приготви се да боли“ исках да отговоря на два въпроса: защо хората се присъединяват към култове и защо ги ръководят. Докато се подготвях, изчетох безброй книги и статии по темата. Най-много се изненадах да разбера, че почти всеки може да попадне в култ или секта, ако бъде хванат в правилния или в погрешния момент от живота си. Случвало се е на адвокати, лекари и прочее. Склонни сме да гледаме с презрение на членовете на култове, да ги смятаме за наивници в най-добрия случай, а в най-лошия – за глупаци. Но това просто не е вярно. Другата голяма изненада за мен беше откритието, че промиването на мозъци не е реално. Разбира се, хората могат да се манипулират едни други до крайност, но не е възможно да се завладее ума на човек против волята му. Трябва да е налице известна степен на съгласие“.
Стефани Робел (1987) е американска писателка, която добива световна популярност с литературния си дебют „Злодеянието“, превърнал се в международен бестселър, номиниран за редица престижни награди и издаден от „Кръг“ през 2022-ра. „Приготви се да боли“ е вторият ѝ роман, също пожънал успех в множество държави. Робел е магистър по „Творческо писане“ и в миналото е работила като копирайтър в рекламни агенции.
* * *
Из „Приготви се да боли“ от Стефани Робел

Появи се поле за попълване, където се искаше моят имейл, а отдолу имаше бутон за изпращане с думите СТАНИ БЕЗСТРАШЕН. Облегнах се назад и издишах, докато си представях как Кит е гледала тази рекламна уловка. Опитах се да позная коя част я беше привлякла, какво мразеше тя. Работата си? Скръбта си? Семейството ни? Излязох от страницата, без да изпращам данни, не бях в настроение за ежеседмични разговори за повдигане на духа или години неуспешни опити да се отървеш от спамa.
Вместо това се върнах на резултатите в търсачката и цъкнах върху оценките на потребителите в Гугъл. Двама даваха пет звезди, а третият – само една. Тримата анонимни оценители не бяха предложили обяснения, а само оценки. Потърсих Уайзууд и в TripAdvisor и Booking. Ретрийт комплексът беше вписан и в двата сайта, но нямаше оценки. Как можеше все още да работят, след като имаха толкова малко клиенти? Хрумна ми, че ако си някой, дето с готовност се отказва от всякакви технологии за шест месеца, вероятно няма да хукнеш към компютъра, за да публикуваш мнението си още щом стъпиш обратно вкъщи.
Проверявах входящите си съобщения през няколко минути и бях разсеяна по време на всички останали понеделнишки срещи. Когато не получих отговор, стомахът ми се сви на топка. Дойде и вторник сутрин. Пак се обадих в Уайзууд, но този път никой не вдигна. Мина още един работен ден. В пет часа се обадих за трети път, но все така нямаше отговор. Топката натежа. Обмислих дали да не съобщя в полицията за изчезнало лице, но Кит не беше изчезнала. Представих си как влизам в полицейското управление и обяснявам, че знам къде е сестра ми, но тя отказва да се свърже с мен. Веднага щяха да ми дадат координатите на най-близкия психотерапевт.
Още преди да си тръгна от работа вчера, вече ми беше ясно, че нито Кит, нито Гордън ще ми се обадят. Вкъщи седнах в кухнята и се вторачих в телефона си. Часовникът ми зловещо отмерваше времето с тиктакане и накрая бях готова да го изтръгна от стената. Пуснах имейл на шефа си, за да го предупредя, че имам спешен семеен случай и ще отсъствам от офиса за няколко дни, най-много седмица. Той ми отвърна, че мога да отсъствам колкото е необходимо. Когато работиш от сутрин до вечер и нямаш социален живот, висшестоящите бързо се научават да те обичат.
Сградата на терминала в Рокланд е чиста и тиха. Флаговете на Америка и на щата Мейн се веят от един стълб. Четири реда пейки с лице към пристанището. По стените – малки витражи с птици и растения, които вероятно са типични за Мейн.
Минавам през тоалетната и отново излизам навън. Покрай пристанището се трупат сиви облаци. Пъхам ръце в джобовете си и издишвам, наблюдавайки как от устата ми излиза пара. Спирам при две товарителни рампи под формата на „Н“. На първата се готви да потегли фериботът за остров Виналхейвън. Мъже в дънки и неоновожълти суитшърти насочват тираджиите как да вкарат камионите си на ферибота. Водата блещука по-синя от очакваното предвид огромното движение.
От другата страна на пристанището се полюшват десетки лодки. Червен ресторант за омари, бетонни маси и червени бар столове. Върху стълб на улична лампа е закачена ръчно изписана табела: ГОСТИ НА УАЙЗУУД, МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ ТУК. Сядам на един от столовете и се опитвам да убедя сама себе си, че не съм в опасност. Надявам се да не съм единствената пътничка за тази лодка – що за късмет би било да се опитам да спася сестра си и да свърша в чувал за трупове на дъното на океана.
Потропвам с крак и проверявам телефона си. Морското такси ще е тук след шест минути. Обмислям дали да не нахвърлям някой и друг имейл, докато чакам (Тайлър ще прекарва дните в ошлайфане на комедийните си умения, ако не му намирам работа), но съм твърде изнервена, за да се съсредоточа. Към мен се приближава около шейсетгодишна жена с кафява шапка за слънце – влачи лилав куфар. Въздъхвам с облекчение. Дори разговорът от любезност е за предпочитане пред това да си представям как лодкарят на Уайзууд ме овързва като руло с пълнеж.
Жената ми махва, а чантичката на кръста ù се друса.
– За ферибота за Уайзууд ли сте?
Кимам.
– И аз – протяга ръка тя. – Казвам се Шерил.
– Натали – отвръщам и стисвам ръката ù. И за да предотвратя по-нататъшни въпроси, добавям: – Какво ви води в Уайзууд?
– Малко почивка и отпускане, малко самонаблюдение – замислено дъвче устни тя. – О, по дяволите, нали идеята на това място е честността – привежда се към мен жената и прошепва: – С бизнес партньорката ми щяхме да се пенсионираме миналата година и да продадем магазина си за цветя. Вместо това тя ме изхвърли като мръсно коте и зае мястото ми. След двайсет години заедно! – Шерил стиска дръжката на куфара си толкова силно, че ще я счупи. С огромно усилие отпуска челюстта си и завърта глава. – Опитах медитация. Упражнения. Терапия. Много, много терапия – смее се горчиво тя. – Не мога да се примиря. Уж сядам на дивана за минутка, а докато се усетя, са минали часове, без да разбера. – Изражението ù става мрачно. – Само да видите какво обезщетение ми даде безсрамницата. Магазинът беше моя идея, отворихме го с моите спестявания. Щеше да се наложи да започвам от нулата на шейсет и четири, ако не беше пенсията на мъжа ми.
Раменете на Шерил са стигнали до ушите ù.
– Много съжалявам.
Тя ме докосва по ръката.
– Благодаря ти, мила. Реших, че след като традиционната терапия не върши работа, може би трябва да пробвам нещо по-малко конвенционално. Сестра ми ми каза за Уайзууд. Тя влезе там след тежък развод. Мъжът ù беше същински кретен. Казах ù аз, когато се женеха преди трийсет години, но тя слушала ли ме е някога? Както и да е, Уайзууд не е типичното място за оттегляне от света, не е някаква чудна ваканция с йога по изгрев. Знаеш ли какъв куп документи трябваше да попълним? Не съм писала толкова от училище. – Тя повдига едната си вежда. – Чух, че приемали само десет процента от кандидатите. Хареса ми онази последна реплика от рекламната им брошура: „Не сме първата ви надежда“.
Каква ли история разказваше в кандидатурата си Кит? Чудя се дали това с десетте процента е вярно, или е някакъв маркетингов трик, за да звучи по-ексклузивно.
– Това ми допадна много – повтаря Шерил. – Съдържа послание, че Уайзууд е за хора, които наистина имат нужда от помощ. Няма да има четири дни падане по гръб в игри за доверие и дрънканици за еманципация, а после да си ходим вкъщи. Трудно ще промениш живота си за една седмица, не мислиш ли? Говоря за същинска промяна, която е трайна.
Кимам разсеяно. Кит явно е била отчаяна. Бодва ме вина – не съм имала представа, че е толкова нещастна.
– Сестра ми никога не е била по-щастлива, така че реших и аз да пробвам в Уайзууд.
Трябваше да бъда честна с Кит от самото начало. Не, всъщност изобщо не трябваше да правя това, което направих.
Ще те намрази, ако ù кажеш.
Разтривам лицето си, а през това време се приближава друга групичка: двама възрастни на около петдесет и момиче в тийнейджърска възраст. Двойката обяснява, че са записали дъщеря си Клоуи, преди да започне колеж през есента, но не споделят по каква причина.
– Това ще е най-дългият период от време, за който е била отделена от нас – казва баща ù и премята ръка през раменете на Клоуи, която е нещо средно между Уензди Адамс и Братовчеда То с бледата си кожа и буйната коса.
Клоуи се изплъзва от прегръдката му.
– Ще се оправя.
Чува се ръмженето на двигател и всички се обръщаме към пристанището. Търся с поглед източника на шума, но хоризонтът е закрит от мъгла, превърнала доскоро лазурното море в леденосива пелена. Тя е спряла платноходките и е погълнала работниците на ферибота. Сами сме в цялото пристанище. Все същият въпрос изниква за стотен път: ако хората в Уайзууд нямат проблем да заплашват непознати, как тогава са се държали със сестра ми през последните шест месеца? Дланите в джобовете ми се свиват в юмруци. Чакам сковано, докато от мъглата изниква бяла моторница с тъмносиня шарка. Пак проверявам колко е часът: точно дванайсет.
На борда има двама мъже. Водачът е над шейсетте, нисък, с едър гръден кош и обръсната глава. Спътникът му е приблизително с моя ръст – около метър и седемдесет, с торбести дънки, широко ловно яке и плътни работни ръкавици. Под якето се вижда лилав суитшърт с вдигната качулка. Бих го наредила някъде в края на двайсетте години, идеален за целевата група на бирата от клиента ми. Гледат право към мен.
Ами ако тези мъже са ми изпратили имейла?
Водачът се спуска от лодката. Когато Качулката се опитва да го последва, по-старият му се мръщи. Качулката се сепва и се връща на седалката си. Водачът връзва моторницата за кнехта и сочи предупредително с пръст към партньора си, след което се насочва към нас с походката на поне десетина години по-млад мъж. Пулсът ми отеква в гърлото. Когато стига до нашето кръгче, водачът скрива ръце зад гърба си и накланя глава.
– Добре дошли в Уайзууд. С колегата ми днес ще ви закараме на острова. Аз съм Гордън.
По дяволите.
Гордън сочи моторницата зад себе си, която има нарисуван черно-бял пясъчен часовник с крила от едната страна.
– Това е „Пясъчен часовник“. Освен ако нямате някакви въпроси, сега е моментът да се сбогувате с близките си. После тръгваме.
Още по темата
- Селски спорове и лятна почивка (ОТКЪС)
- "А ти защо си боса?! Пак ли при агнетата си ходила? Нали ти рекох, че после майка им нема да ги иска!" (ОТКЪС)
- "Забелязвам петно по пръстите си. Нещо тъмночервено се е отпечатало върху ръката ми..." (ОТКЪС)
- Нов роман от поредицата „Вещерът“ на Анджей Сапковски ще излезе тази година
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни