Завладяващ, шокиращ и абсолютно непредсказуем е романът „Приготви се да боли“, който вече е по книжарниците със знака на издателство „Кръг“. След световния бестселър „Злодеянието“, пожънал успех и сред българските читатели, авторката Стефани Робел се утвърждава като изкусен майстор на психологическия трилър с разтърсващата история за две сестри, едната от които е хвбръаната в капана на опасен култ, а другата – в този на собствените си лъжи.

Книгата, която излезе в превод на Майре Буюклиева и с атрактивна корица на Стоян Атанасов (Kontur Creative), разкрива тъмните страни на себепознанието, на коучинга, на живота по тънкия бръснач между страха и обожанието, между подчинението и амбицията. И търси отговор на въпрос, пред който всеки от нас се изправя: колко далеч сме готови да стигнем в търсене на себе си?

Pаботохоличката Натали не е виждала хаотичната си и емоционална сестра Кит от месеци. Двете жени са белязани от травматично детство – под контрола на тираничен баща и с майка, която по-късно губи битката с рака – но това мъчително минало им се е отразило по различен начин. Един ден Натали получава анонимно писмо от програмата за самоусъвършенстване, в която се е записала Кит. Мистериозният подател обаче не информира за състоянието на сестра ѝ, а заплашва, че ще ѝ разкрие тайна, пазена от нея цял живот. Ще се окаже ли изолираната на самотен остров програма „Уайзууд“ – за която светът знае подозрително малко – неочаквано опасна? И ще съумее ли Натали да получи прошка от Кит и да я спаси? Младата жена поема към непознатото, решена да предотврати семейната катастрофа, задаваща се от сенките на миналото...

Макар да е привидно жанров, романът „Приготви се да боли“ се занимава с дълбоки теми като последиците от психологическата травма, кръвните връзки и силата на приятелството. Смразяваща, но и изпълнена с мрачен хумор, историята увлича неустоимо с шеметния си ритъм и непрестанните обрати.

В интервю за онлайн списанието „Бук Брауз“, запитана какво я е вдъхновило за сюжета, авторката Стефани Робел разказва: „Като повечето хора и аз съм запленена от култовете, при това откакто се помня. При написването на „Приготви се да боли“ исках да отговоря на два въпроса: защо хората се присъединяват към култове и защо ги ръководят. Докато се подготвях, изчетох безброй книги и статии по темата. Най-много се изненадах да разбера, че почти всеки може да попадне в култ или секта, ако бъде хванат в правилния или в погрешния момент от живота си. Случвало се е на адвокати, лекари и прочее. Склонни сме да гледаме с презрение на членовете на култове, да ги смятаме за наивници в най-добрия случай, а в най-лошия – за глупаци. Но това просто не е вярно. Другата голяма изненада за мен беше откритието, че промиването на мозъци не е реално. Разбира се, хората могат да се манипулират едни други до крайност, но не е възможно да се завладее ума на човек против волята му. Трябва да е налице известна степен на съгласие“.

Стефани Робел (1987) е американска писателка, която добива световна популярност с литературния си дебют „Злодеянието“, превърнал се в международен бестселър, номиниран за редица престижни награди и издаден от „Кръг“ през 2022-ра. „Приготви се да боли“ е вторият ѝ роман, също пожънал успех в множество държави. Робел е магистър по „Творческо писане“ и в миналото е работила като копирайтър в рекламни агенции.

* * *

Из „Приготви се да боли“ от Стефани Робел

Снимка "Кръг"

Появи се поле за попълване, където се искаше моят имейл, а отдолу имаше бутон за изпращане с думите СТАНИ БЕЗСТРАШЕН. Облегнах се назад и издишах, докато си представях как Кит е гледа­ла тази рекламна уловка. Опитах се да позная коя част я беше привлякла, какво мразеше тя. Рабо­тата си? Скръбта си? Семейството ни? Излязох от страницата, без да изпращам данни, не бях в настроение за ежеседмични разговори за повдига­не на духа или години неуспешни опити да се отър­веш от спамa.

Вместо това се върнах на резултатите в тър­сачката и цъкнах върху оценките на потребите­лите в Гугъл. Двама даваха пет звезди, а третият – само една. Тримата анонимни оценители не бяха предложили обяснения, а само оценки. Потър­сих Уайзууд и в TripAdvisor и Booking. Ретрийт ком­плексът беше вписан и в двата сайта, но нямаше оценки. Как можеше все още да работят, след като имаха толкова малко клиенти? Хрумна ми, че ако си някой, дето с готовност се отказва от всякак­ви технологии за шест месеца, вероятно няма да хукнеш към компютъра, за да публикуваш мнение­то си още щом стъпиш обратно вкъщи.

Проверявах входящите си съобщения през ня­колко минути и бях разсеяна по време на всички останали понеделнишки срещи. Когато не получих отговор, стомахът ми се сви на топка. Дойде и вторник сутрин. Пак се обадих в Уайзууд, но този път никой не вдигна. Мина още един работен ден. В пет часа се обадих за трети път, но все така ня­маше отговор. Топката натежа. Обмислих дали да не съобщя в полицията за изчезнало лице, но Кит не беше изчезнала. Представих си как влизам в по­лицейското управление и обяснявам, че знам къде е сестра ми, но тя отказва да се свърже с мен. Ведна­га щяха да ми дадат координатите на най-близкия психотерапевт.

Още преди да си тръгна от работа вчера, вече ми беше ясно, че нито Кит, нито Гордън ще ми се обадят. Вкъщи седнах в кухнята и се вторачих в телефона си. Часовникът ми зловещо отмерваше времето с тиктакане и накрая бях готова да го из­тръгна от стената. Пуснах имейл на шефа си, за да го предупредя, че имам спешен семеен случай и ще отсъствам от офиса за няколко дни, най-мно­го седмица. Той ми отвърна, че мога да отсъствам колкото е необходимо. Когато работиш от сутрин до вечер и нямаш социален живот, висшесто­ящите бързо се научават да те обичат.

Сградата на терминала в Рокланд е чиста и тиха. Флаговете на Америка и на щата Мейн се веят от един стълб. Четири реда пейки с лице към пристанището. По стените – малки витражи с птици и растения, които вероятно са типични за Мейн.

Минавам през тоалетната и отново излизам навън. Покрай пристанището се трупат сиви об­лаци. Пъхам ръце в джобовете си и издишвам, на­блюдавайки как от устата ми излиза пара. Спирам при две товарителни рампи под формата на „Н“. На първата се готви да потегли фериботът за ос­тров Виналхейвън. Мъже в дънки и неоновожълти суитшърти насочват тираджиите как да вкарат камионите си на ферибота. Водата блещука по-си­ня от очакваното предвид огромното движение.

От другата страна на пристанището се полюш­ват десетки лодки. Червен ресторант за омари, бетонни маси и червени бар столове. Върху стълб на улична лампа е закачена ръчно изписана табела: ГОСТИ НА УАЙЗУУД, МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ ТУК. Ся­дам на един от столовете и се опитвам да убедя сама себе си, че не съм в опасност. Надявам се да не съм единствената пътничка за тази лодка – що за късмет би било да се опитам да спася сестра си и да свърша в чувал за трупове на дъното на океана.

Потропвам с крак и проверявам телефона си. Морското такси ще е тук след шест минути. Об­мислям дали да не нахвърлям някой и друг имейл, докато чакам (Тайлър ще прекарва дните в ошлай­фане на комедийните си умения, ако не му намирам работа), но съм твърде изнервена, за да се съсре­доточа. Към мен се приближава около шейсетгодишна жена с кафява шапка за слънце – влачи лилав куфар. Въздъхвам с облекчение. Дори разговорът от любезност е за предпочитане пред това да си представям как лодкарят на Уайзууд ме овързва като руло с пълнеж.

Жената ми махва, а чантичката на кръста ù се друса.

– За ферибота за Уайзууд ли сте?

Кимам.

– И аз – протяга ръка тя. – Казвам се Шерил.

– Натали – отвръщам и стисвам ръката ù. И за да предотвратя по-нататъшни въпроси, добавям: – Какво ви води в Уайзууд?

– Малко почивка и отпускане, малко самонаб­людение – замислено дъвче устни тя. – О, по дя­волите, нали идеята на това място е честност­та – привежда се към мен жената и прошепва: – С бизнес партньорката ми щяхме да се пенсионира­ме миналата година и да продадем магазина си за цветя. Вместо това тя ме изхвърли като мръсно коте и зае мястото ми. След двайсет години заед­но! – Шерил стиска дръжката на куфара си толко­ва силно, че ще я счупи. С огромно усилие отпуска челюстта си и завърта глава. – Опитах медита­ция. Упражнения. Терапия. Много, много терапия – смее се горчиво тя. – Не мога да се примиря. Уж ся­дам на дивана за минутка, а докато се усетя, са ми­нали часове, без да разбера. – Изражението ù става мрачно. – Само да видите какво обезщетение ми даде безсрамницата. Магазинът беше моя идея, отворихме го с моите спестявания. Щеше да се на­ложи да започвам от нулата на шейсет и четири, ако не беше пенсията на мъжа ми.

Раменете на Шерил са стигнали до ушите ù.

– Много съжалявам.

Тя ме докосва по ръката.

– Благодаря ти, мила. Реших, че след като тра­диционната терапия не върши работа, може би трябва да пробвам нещо по-малко конвенционал­но. Сестра ми ми каза за Уайзууд. Тя влезе там след тежък развод. Мъжът ù беше същински кретен. Ка­зах ù аз, когато се женеха преди трийсет години, но тя слушала ли ме е някога? Както и да е, Уайзууд не е типичното място за оттегляне от света, не е някаква чудна ваканция с йога по изгрев. Знаеш ли какъв куп документи трябваше да попълним? Не съм писала толкова от училище. – Тя повдига една­та си вежда. – Чух, че приемали само десет про­цента от кандидатите. Хареса ми онази последна реплика от рекламната им брошура: „Не сме пър­вата ви надежда“.

Каква ли история разказваше в кандидатурата си Кит? Чудя се дали това с десетте процента е вярно, или е някакъв маркетингов трик, за да зву­чи по-ексклузивно.

– Това ми допадна много – повтаря Шерил. – Съ­държа послание, че Уайзууд е за хора, които наис­тина имат нужда от помощ. Няма да има четири дни падане по гръб в игри за доверие и дрънканици за еманципация, а после да си ходим вкъщи. Трудно ще промениш живота си за една седмица, не мислиш ли? Говоря за същинска промяна, която е трайна.

Кимам разсеяно. Кит явно е била отчаяна. Бодва ме вина – не съм имала представа, че е толкова не­щастна.

– Сестра ми никога не е била по-щастлива, така че реших и аз да пробвам в Уайзууд.

Трябваше да бъда честна с Кит от самото на­чало. Не, всъщност изобщо не трябваше да правя това, което направих.

Ще те намрази, ако ù кажеш.

Разтривам лицето си, а през това време се при­ближава друга групичка: двама възрастни на око­ло петдесет и момиче в тийнейджърска възраст. Двойката обяснява, че са записали дъщеря си Кло­уи, преди да започне колеж през есента, но не спо­делят по каква причина.

– Това ще е най-дългият период от време, за кой­то е била отделена от нас – казва баща ù и премята ръка през раменете на Клоуи, която е нещо средно между Уензди Адамс и Братовчеда То с бледата си кожа и буйната коса.

Клоуи се изплъзва от прегръдката му.

– Ще се оправя.

Чува се ръмженето на двигател и всички се об­ръщаме към пристанището. Търся с поглед източ­ника на шума, но хоризонтът е закрит от мъгла, превърнала доскоро лазурното море в леденосива пелена. Тя е спряла платноходките и е погълнала работниците на ферибота. Сами сме в цялото пристанище. Все същият въпрос изниква за сто­тен път: ако хората в Уайзууд нямат проблем да заплашват непознати, как тогава са се държали със сестра ми през последните шест месеца? Дланите в джобовете ми се свиват в юмруци. Чакам сковано, докато от мъглата изниква бяла моторница с тъмносиня шарка. Пак проверявам колко е часът: точно дванайсет.

На борда има двама мъже. Водачът е над шейсетте, нисък, с едър гръден кош и обръсната глава. Спътникът му е приблизително с моя ръст – около метър и седемдесет, с торбести дънки, ши­роко ловно яке и плътни работни ръкавици. Под якето се вижда лилав суитшърт с вдигната качул­ка. Бих го наредила някъде в края на двайсетте години, идеален за целевата група на бирата от кли­ента ми. Гледат право към мен.

Ами ако тези мъже са ми изпратили имейла?

Водачът се спуска от лодката. Когато Качул­ката се опитва да го последва, по-старият му се мръщи. Качулката се сепва и се връща на седалка­та си. Водачът връзва моторницата за кнехта и сочи предупредително с пръст към партньора си, след което се насочва към нас с походката на поне десетина години по-млад мъж. Пулсът ми отеква в гърлото. Когато стига до нашето кръгче, вода­чът скрива ръце зад гърба си и накланя глава.

– Добре дошли в Уайзууд. С колегата ми днес ще ви закараме на острова. Аз съм Гордън.

По дяволите.

Гордън сочи моторницата зад себе си, която има нарисуван черно-бял пясъчен часовник с крила от едната страна.

– Това е „Пясъчен часовник“. Освен ако нямате някакви въпроси, сега е моментът да се сбогувате с близките си. После тръгваме.