Ако не сте чували нищичко за сираците Бодлер, преди да прочетете още дори изречение, трябва да знаете следното: Вайълет, Клаус и Съни са умни и добродушни деца, но нещастието сякаш ги преследва навсякъде. Животът им е низ лош късмет и несполуки, накратко – същинска поредица от злополучия. Както колоритният разказвач Лемъни Сникет многократно предупреждава читателите, това не е радостна приказка с щастлив край. Много повече прилича на мрачна мистерия, в която зад всеки ъгъл дебне следващата ужасяваща опасност. А издателство Benitorial с гордост представя тази странна и трагично очарователна история.

Всичко най-неприятно, което следва да сполети бодлерчетата, започва с „Нещастното начало“. След ненадейната загуба на родителите си Вайълет, Клаус и Съни са поверени на грижите на ужасяващия Граф Олаф, който, подтикнат от откровена алчност, крои безмилостни планове как да отмъкне богатството им. Още при първата среща с новия си настойник децата разбират, че това, което ги очаква, далеч не е забава и веселие. Тримата трябва да работят като добре смазана машина и всеки да допринесе с талантите си, за да успеят да се измъкнат от клопката на жестокия злодей.

Безрадостният път повежда бодлерчетата към „Вивариумът с влечугите“, където за кратко намират утеха при чудатия чичо Монти – херпетолог, чийто дом е пълен с екзотични влечуги и редки открития. Но, както знаят читателите на тази злополучна поредица, нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат. Спокойствието е краткотрайно и скоро сираците Бодлер се сблъскват със ситуация, много по-коварна от всяка отровна змия. Децата още веднъж ще си послужат с изобретателността на Вайълет, интелекта на Клаус, лоялността и острите зъбки на Съни, за да се изправят срещу бедите, които ги преследват неотклонно.

А сега „Просторният прозорец“ разкрива отчайваща гледка към езерото Лакримозо и болезнената необятност на мъките – минали и настоящи. За Вайълет, Клаус и Съни нещастията далеч не са приключили, защото Граф Олаф е все още по петите им. Дори новият им дом, разположен над езерото, не предлага особена утеха. Въпреки усилията на крайно предпазливата леля Джоузефин – вдовица с присъщ афинитет към граматиката – сираците Бодлер са принудени за пореден път да се борят сами с все по-дръзките и безмилостни планове на своя най-жесток враг. И ще се нуждаят от всяка частица смелост и находчивост, с които разполагат, за да се справят все някак с несгодите на живота.

Неповторимата комбинация от черен хумор, изобретателна игра на думи и интелигентния, самонадеян глас на Лемъни Сникет превръщат „Поредица от злополучия“ в неустоима не само за читателите, но и за филмовите и телевизионните продуценти. Уви, именно заради това на тази напълно безрадостна история може да се насладите не само докато разгръщате страниците на изтънчено очарователните книги, но и докато гледате адаптациите за големия и малкия екран.

Филмовият блокбъстър от 2004 г. с участието на Джим Кери, Джъд Лоу и Мерил Стрийп, обхваща именно събитията от първите три части от поредицата. А през 2017 г. стрийминг гигантът Netflix продуцира сериал по всички тринайсет книги, в който Нийл Патрик Харис влиза в ролята на Граф Олаф. И макар че филмите често обещават щастлив край, не се подлъгвайте, защото историята на бодлерчетата няма да завърши никак обнадеждаващо. Само не казвайте, че не сме ви предупредили!

Поради световната мрежа от конспирации, която го заобикаля, Лемъни Сникет често общува с широката общественост чрез своя представител Даниел Хендлър. Господин Хендлър води сравнително спокоен живот и е автор на три книги за възрастни, никоя от които не се доближава по ужас до тези на господин Сникет. Подобно на господин Сникет, господин Хендлър ви желае само най-доброто.

 * * *

Из "Просторният прозорец", книга трета от "Поредица от злополучия", от Лемъни Сникет

Снимка Benitorial

На Беатрис – бих предпочел да си жива и здрава…

Първа глава

Ако не знаехте нищичко за сираците Бодлер и ги видехте седнали върху куфарите си на Дамоклевия пристан, бихте помислили, че са поели на някакво вълнуващо приключение. В края на краищата трите деца тъкмо бяха слезли от кораба „Каприз“, който ги бе превозил през езерото Лакримозо, за да живеят у своята леля Джоузефин, а в повечето случаи такова обстоятелство би било началото на фантастично весели преживявания.

Но разбира се, щяхте да сте на съвършено погрешен път. Защото, макар че на Вайълет, Клаус и Съни Бодлер им предстоеше да изживеят събития, които щяха да са както вълнуващи, така и паметни, те нямаше да са вълнуващи и паметни, подобно на това да ви предскажат бъдещето или да отидете на родео. Приключението на децата щеше да е тъй вълнуващо и паметно, както да ви гони върколак в полунощ през гъсталак от трънливи храсти и наоколо да няма никого, който да ви се притече на помощ. Ако предпочитате да четете разказ, пълен с фантастично весели преживявания, със съжаление трябва да ви уведомя, че явно сте сбъркали книгата, тъй като бодлерчетата преживяват много малко весели неща през своя мрачен и злочест живот. Ужасно нещо е тяхното нещастие, толкова ужасно, че едва намирам сили да го опиша. И така, ако не ви се чете история за трагедии и тъга, сега е последната ви възможност да зарежете тази книга, защото бедите на сираците Бодлер започват още в следващия абзац.

– Вижте какво съм ви донесъл – каза господин По, ухилен до уши, и протегна ръка, в която държеше малко хартиено пликче. – Ментови бонбони!

Господин По беше банкер, натоварен да се грижи за делата на сираците Бодлер след смъртта на родителите им. Той бе добросърдечен човек, обаче на този свят не е достатъчно да си добросърдечен, особено когато отговаряш за това три деца да не изпаднат в беда. Господин По познаваше тези деца, откакто се бяха родили, но така и не можа да запомни, че са алергични към ментови бонбони.

– Благодаря, господин По – рече Вайълет, взе пликчето и надникна в него.

Като повечето четиринайсетгодишни деца, Вайълет беше твърде благовъзпитана, за да спомене, че ако изяде един ментов бонбон, ще се изрине – дума, която тук означава, че „за няколко часа кожата ѝ ще бъде обсипана с червени сърбящи пришки“. Освен това тя беше прекалено заета с изобретателски мисли, за да обръща особено внимание на господин По. На всеки, който познаваше Вайълет, щеше да е известно, че щом косата ѝ е вързана с панделка, за да не ѝ пада в очите – както беше сега, – значи мислите ѝ са заети с обикновени и зъбчати колела, с лостове и други механизми, необходими за изобретяването на разни неща. Точно в този момент тя мислеше как би могла да подобри мотора на кораба „Каприз“, та да не бълва пушек към сивото небе.

– Много мило от ваша страна – обади се Клаус, средното дете Бодлер, като се усмихна на господин По, докато си мислеше, че ако само близне един ментов бонбон, езикът му ще се подуе и той почти няма да може да говори.

Клаус си свали очилата и наум си пожела господин По вместо бонбони да му беше купил книга или вестник. Момчето страстно обичаше да чете и когато на осмия си рожден ден узна за своята алергия, незабавно изчете всички книги за алергиите, които намери в библиотеката на своите родители. Дори сега, четири години по-късно, Клаус можеше да изрецитира химическите формули на веществата, които караха езика му да се подува.

– То-иии! – изпищя Съни.

Най-малкото бодлерче беше още бебе и като повечето бебета обикновено говореше с думи, които трудно се разбираха. С „То-иии!“ вероятно имаше предвид „Никога не съм яла ментови бонбони, защото подозирам, че и аз като сестра ми и брат ми съм алергична към тях“, обаче няма как да сме сигурни. Може пък да е имала предвид „Иска ми се да захапя един ментов бонбон, тъй като обичам да хапя разни неща с четирите си остри зъба, но не искам да рискувам някаква алергична реакция“.

– Можете да си ги ядете, докато се возите с таксито до къщата на госпожа Ануисъл – каза господин По и се изкашля в бялата си носна кърпа.

Господин По като че ли постоянно беше настинал и сираците Бодлер бяха свикнали да получават информация от него между пристъпи на кашлица и хриптене.

– Тя се извинява, задето не ви посреща на пристана – продължи той сега, – но казва, че се страхувала от него.

– Защо ще се страхува от един пристан? – попита Клаус, оглеждайки дървените мостици и платноходките.

– Страхувала се от всичко, свързано с езеро Лакримозо – отвърна господин По, – обаче не ми каза защо. Може би има нещо общо със смъртта на мъжа ѝ. Вашата леля Джоузефин – тя всъщност не ви е никаква леля, а балдъза на ваш втори братовчед, но поиска да я наричате леля Джоузефин, – та вашата леля Джоузефин неотдавна е загубила съпруга си и е възможно той да се е удавил или да е загинал при корабокрушение. Стори ми се неучтиво да я питам как е станала вдовстваща. Е, хайде да ви кача на едно такси.

– Какво означава тази дума? – попита Вайълет.

Господин По я погледна и вдигна вежди.

– Учудваш ме, Вайълет – рече. – Момиче на твоята възраст би трябвало да знае, че таксито е кола, която ще те откара някъде срещу заплащане. А сега да вземем багажа ви и да отидем до улицата.

– „Вдовстваща“ – пошепна Клаус на Вайълет – е превзета дума за „вдовица“.

– Благодаря – отвърна тя също шепнешком, като вдигна с едната ръка куфара си, а с другата – Съни.

Господин По размаха носната си кърпа, за да даде знак на едно такси да спре, и докато се усетят, шофьорът натовари всичките Бодлерови куфари в багажника, а господин По натовари Бодлеровите деца на задната седалка.

– Ще се сбогувам с вас тук – каза господин По. – Работният ден в банката вече е започнал и се опасявам, че ако дойда с вас при леля ви Джоузефин, няма да свърша никаква работа. Моля, предайте ѝ моите благопожелания и ѝ кажете, че ще поддържам постоянна връзка с нея.

Господин По замълча за момент, докато кашляше в носната си кърпа, а после продължи:

– Вижте какво, вашата леля Джоузефин малко се безпокои, задето ще има три деца в къщата си, но аз я уверих, че вие тримата сте добре възпитани. Затова внимавайте за поведението си и както винаги, ако има някакъв проблем, можете да ми се обадите в банката по телефона или да ми пратите факс. Макар че не мога да си представя нещо да се обърка този път.

Когато каза „този път“, господин По погледна многозначително децата, сякаш те носеха вината за смъртта на бедния чичо Монти. Но бодлерчетата бяха прекалено притеснени от срещата с новата си настойница, за да кажат на господин По нещо повече от „До скоро“.

– До скоро – рече Вайълет и пъхна пликчето с ментови бонбони в джоба си.

– До скоро – рече Клаус и хвърли последен поглед към Дамоклевия пристан.

– Фрул! – изписка Съни и взе да хапе катарамата на предпазния колан.