Кое е по-важно – формалната справедливост или милостта? Върховенството на закона, което ни е обсебило, продавайки ни го в нови и нови опаковки, или съчувствието, емпатията?

Гледах един уличен музикант, който с цяло гърло употребяваше за собствени нужди „Ледено момиче” на Д2. Викам си – добре, защо никой не му взима авторски? Нали проформа изкарва пари от нещо, което е обект на права – това са талантите на Дичо, Митака Кърнев и пр., които са намерили пари, студио, реклама, счупили са се от репетиране и т.н., за да живеят от тая песен. А? А на кръчмарите по морето взимат... Вопиющо беззаконие.

Надали обаче някой би измислил подобна идиотщина, дори и Владислав Горанов (дано не го подсетя). Елементарен пример как очевидната справедливост очевидно не би била справедливото решение.

Законът е като ръчна спирачка за падналото ни естество – да я дръпнеш рязко понякога, за да не се свлече колата в пропастта. Но не можеш да караш напред само на ръчна, нали? Правиш неща, които никой кодекс не изисква от тебе – например да дадеш някой лев на очевидния не особено талантлив крадец на песни...

Но не – от отчаяние ние сме издигнали златния телец за „върховенство на закона” и зяпаме в него като дете в газена лампа. Владимира Янева и Ченалова и те в него зяпат, поне на думи... Видимо, само по себе си точно това върховенство нищо не оправя и определено не ни води към никакъв връх.

Самозаблуда - като човек, който си прави навес да се скрие от бурите, но подпорите му са гнила топола. Или като Плевнелиев на Банско, който така и не гледа ски тая година.

Като сватбения ден. Датата Х, в която мислиш, че получаваш феята/принца на живота си, а накрая се оказва, че основно си получил еднакви тостери и безброй ненужни бабешки тенджери от алпака. Не си ли придобил феята/принца преди това и не съумееш ли да я/го задържиш след това – зарежи...

Смятам, че и двете – и вопълът за справедливост, но и за милосърдие, състрадание и съчувствие, са ни заложени по природа. И винаги бих се радвал да чуя обяснението на някой привърженик на Дарвиновата теория: от кого? И защо – за кои точно инстинкти са ни нужни: за по-плодовито размножаване, по-обилно нахранване ли? Но това е друга тема...

Ей такива неща си мисля почти в средата на постния период. Може да прочетете далеч по-задълбочени истински богослови по темата за поста, дори препоръчвам да го направите. А аз за себе си често го оприличавам на сценка от наивните детски филмчета за джуджешкия цех на Дядо Коледа. Хиляди мини човечета, които "на ура" нещо чукат, доизкусуряват, дооправят, четат бележки и произвеждат някакви добри джаджи.

Нещо такова би трябвало да се случи и в „цеха ни” вътре. Да пуснем джуджетата да си свършат работата, най-вече като ни отърват от суетата и заблудите.  

Това казвам, а не че не трябва да се спазва законът. Напротив – законът, както и постът са добри патерици, подпорки, за да стоим изправени. Но не са носещата греда на зданието, за да не падне. По-важна е алогичната, или ако щете метафизична промяна, която извършват добрите бачкатори на Създателя. Онзи, Който може да влезе през личния „комин” на всекиго и да остави прекрасни подаръци.

Не съм се объркал – знам, че е Великденският, а не Коледният пост, ама пък я погледнете времето навън...