Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

24 февруари 2025 година

Три години война.

Честно казано, имам чувство, че са минали трийсет… Струва ми се, че прегръщах мама за последно през детските си години, а не през лятото на двайсет и втора.

Не, не, помня всичко с подробности. И страшния рев на оръдията в пет сутринта, и ярко червения пламък зад прозореца, и първото си позвъняване.

– Татко…война.  

И как се страхувах да не събудя дъщерята си, и как разхождах кучето в парка, когато земята се люлееше. Така ми се струваше.

И първата опашка на ракетата, стърчаща пред входа на нашия блок, и съседката си с момченцата-близнаци, която крещеше в асансьора от ужас.

И страховитите опашки по бензиностанциите, и разбитите будки за цигари, и плачещите деца в мазето на нашия блок, и километричните задръствания на излизане от града.

И мятащото се от ужас рижаво бездомно куче.

Обърканост и тревога – чувствата от първите дни на войната.

После ще дойде страхът – когато чуем бомбардировачите над града. Ще дойде яростта – когато научим за зверствата в Буча.

И скръбта – след чудовищните кадри от Мариупол.

И радостта ще дойде – ще се прегръщаме, когато нашите освободят от руските окупанти Харкивска област.

Ще има много различни, абсолютно несъвместими за толкова кратко време чувства – болка, вяра, ненавист, надежда, отвращение, гордост. Разочарование.

Днес просто ме вбесява думата „сделка“, която звучи от всяка една компютърна ютия. Сякаш се пазарим на пазара.

Сякаш нямаше милиони украинци в евакуационните влакове. Нямаше стотици хиляди разрушени къщи, болници, училища. Нямаше я онази жълта кухня в град Днипро и онзи червен маникюр в Ирпин. И надписа „деца“ върху драматичен театър го нямаше, и бащата в Харкив, който няколко часа не пусна ръката на убития си син.

Сякаш ги е нямало Авдеевка, Покровск, Бахмут. 
Нямало е Северна Салтовка.
Нямало ги е Светка, Артем, Иля, Ромка.

И родителите ми сякаш ги е нямало. 

Но аз помня миризмата на любимия мамин парфюм и синчеца върху домашната ѝ престилка. И татковата вълнена работна куртка, цялата в дребни дупчици от цигари.

Помня как мечтаехме с приятелките ми да прескочим напролет до Португалия за една седмица. Как си купих абонамент за басейна на двайсети февруари. Как обсъждахме с щерка ми нейната дипломна работа.

Помня го онзи живот. Отпреди три години. Които сега усещам като трийсет.

Отнеха ни всичко. Плановете. Мечтите. Близките.

Ей така, без причина, по прищявката на едно лъжливо джудже, сив молец, представящ се за бог. И цялата глутница неговите чакали.

Сигурно затова днес е толкова непоносимо да чувам търговския термин „сделка“.

Направо ти се иска да кажеш: „Хей, вие, големите чичковци, жонглиращи от своите трибуни с човешките съдби, сбъркахте онази дума със „с“-то. Верните думи са „справедливост“. И „свобода“.

Три години голямата война.

Аз, украинката, харкивчанката, човекът – днес съм благодарна на всеки, който ще излезе с украинското знаме в който и да е град на света. Благодаря.

И аз, украинката, харкивчанката, човекът – днес презирам всеки, който подкрепя кремълския режим в който и да е град на света. Дали от глупост, дали от страх, дали срещу пари – няма значение. Вие сте човекоядци, варвари и убийци. Бъдете проклети!

А ние, все едно, ще победим! ПЕРЕМОЖЕМ. 

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във "Военният дневник на една харкивчанка" украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко