Скоро след като се срещнах с Харуки Мураками в Лондон, се разходих от „Пикадили“ обратно до „Уотърстоун“ – книжарницата, където бях удивен от популярността на писателя във Великобритания. И преди знаех, че Мураками е голямо име в Япония, където почитателите му изкупиха един милион книги от „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, тринадесетия му роман, само за денонощие след появата му. Но и в Лондон отношението към писателя изглеждаше само на йота по-малко фанатично. Първите хора, които влязоха през вратата на книжарницата, бяха там от предната вече, на сутринта към тях се присъединиха около 600 други. Освен Джоан Роулинг – разказа един от служителите там – единствените хора, привличали такава тълпа с книгите си, са били семейство Клинтън. „И Дейвид Бекъм“, уточниха книжарите. Разказът е на Тим МАРТИН в "Ню Зийлънд Хералд".

Беше трудно да съпоставя тази репутация на суперзвезда със скромния и непретенциозен 65-годишен човек, с когото се срещнах. Мураками изглежда около 10-ина години по-млад, отколкото е, резултат от строгия дневен режим на тичане и плуване, който спазва, по думите му, от повече от 30 години. „Пробягвам почти същите разстояния, както когато бях по-млад, но вече ми отнема повече време“, признава ми той.
Приветлив и любезен, той се отдава на дълги периоди на мълчание, но и на онези отвлечени, продължителни изказвания, така характерни за романите му. „Всичко е биография – казва ми, – но го превръщам в белетристика“.
„Харесва ми да открия какво ще стане в следващата ми книга – продължава Мураками, – това би ми разяснило защо съм тук“. Той създава впечатление, че е също толкова озадачен от своенравната си метафизична проза, колкото са и читателите му. „Тя е много спонтанна, знаете“, казва Мураками и добавя: „Аз пиша каквото искам да пиша и откривам какво искам да пиша, докато пиша“.

Няма символ, няма метафора

„В Америка и в Европа хората казват, че писането ми е вид постмодернизъм или магически реализъм. Но това не ме интересува. Не съм голям почитател на Томас Пинчън или т. нар. постмодерни автори“, обяснява писателят. На въпрос дали е несъгласен с твърденията на западните критици, отвръща с „може би“.
„Харесвам Маркес, но не мисля, че неговият стил е магически реализъм. Това си е просто неговият стил. Допускам, че той просто е пишел собствения си реализъм; светът, който той описва, е бил много естествен и реалистичен за него. Това, което аз правя, е да пиша своя реализъм – истинския си свят. Ако се случи непредвидено, това доказва, че си на прав път. Така че ако се появи Човекът-овца (един от най-известните персонажи на Мураками – бел. ред.), той е реален за мен. Няма символ. Няма метафора. Просто той и аз.“

Малко преди да се срещнем, Мураками е казал на почитателите си в книжарницата, че мечтата на живота му е да седи на дъното на кладенец. „Да – обясни им той, кимайки, – винаги съм чувствал, че отивам в мрака, когато пиша. Само в тъмнината мога да видя историята. Не мисля, че имам специален дар или особен талант. Но мога да потъна в мрака, о, тогава…“ Той млъква, после засиява. „Това е мазе“, възкликва и обяснява: „В моя случай, предполагам е двойно мазе. Много хора могат да се спуснат в мазето си, но аз имам мазе под мазето“.

Мураками ме поглежда тъжно: „Толкова е тъмно. Когато писах „Хроника на птицата с пружина“, разказах за дълбокия кладенец, на чието дъно стоеше героят ми – в тъмнина, тишина и изолация. Това е състоянието, в което съм всеки ден, докато пиша романите си“.

Разбирането е в недоразуменията

Откъсването от работата, обяснява ми Мураками, е както задача за писателя, така и за читателя. „Моят интерес да пиша романи и разкази е да открия какъв съм аз. Може да съм на 65 години, но все още съм любопитен за себе си. Какво има в мен. Какво ми предстои. Знаете, аз съм писател, донякъде известен. Пиша от 35 години, успешен съм, имам читатели по целия свят, но не разбирам защо се случва така. Изглежда ми като чудо. Не се смятам за велика личност, за умен човек, за голям талант, само пиша. Просто искам да открия защо това се случва с мен – не с другиго, а тъкмо с мен.“

Феновете на Мураками винаги са били готови да му помогнат с това. Когато публикува романа си „Кафка на плажа“, той създаде сайт, в който читателите можеха да споделят своите теории и да задават въпросите си към автора – нещо, което по-късно бе публикувано и в книга. „Почувствах, че това е демократично“, разказва Мураками сега. „Хората се срещат и разговарят. Бях заинтригуван от дискусиите с читателите ми. Но се уморих и си казах – стига толкова. Мисля, че истинското разбиране е натрупването на недоразумения. Това беше откритието ми.“

„Всеки читател ми пращаше мнението си. Много от тях просто не бяха правилните – бяха недоразумения. Но когато прочетох хиляди такива, почувствах – всъщност те ме разбират. Аз вярвам на читателите – но не се доверявам на всеки от тях.“
Романът на Мураками, казва той, започва от един-единствен абзац – „или изречение, или начална сцена, която си представям“. „Понякога е като видеоклип. Виждам го всеки ден, може би 100 пъти, или 1000, отново и отново. Тогава, внезапно си казвам – ок, мога да напиша това.“ Книгите варират, обяснява той – „както симфониите на Бетовен. Нечетни и четни номера. Нечетните са мъжки, големи, амбициозни; четните са по-мили, нежни“. Разказите се поместват по средата. „Аз използвам различни гласове, персонажи и стилове и ми харесва да го правя, това в същото време е и упражнение.“

Не съм творец, а инженер

„Нещо повече – не гледам на себе си като на творец“, добавя Мураками. „Винаги съм уважавал рутината и съм се придържал към нея. Колкото и да съм депресиран, колкото и да съм самотен или тъжен, рутинната работа ми помага. Обичам я. Гледам на себе си като на инженер, градинар или нещо такова. Не като създател, това е твърде тежко за мен. Не съм такъв човек, просто се придържам към рутината. Тичам от 30 години и за тези 30 години това ми е дало нещо специално. Ако и вие правите едно и също ежедневно, ще получите нещо.“

Писателят се кани скоро да седне да пише следващата си книга. Няма представа за какво ще бъде. „Имам толкова много първи изречения в чекмеджето. Ще бъде нечетен номер, така че може би ще бъде голяма книга.“

После засиява: „Поне така се надявам. На приключения!“

площад Славейков