Ако всички гледат вас, най-вероятно сте седнал под информационно табло. Това установих веднъж, докато се радвах на всеобщото внимание, без да забелязвам един огромен LCD екран над главата ми.

Шегувам се, разбира се, и знам, че това няма нищо общо със заглавието. Но си мислех за безбройните лица на егоизма и егоцентризма, които ни дебнат зад ъгъла.

Да вземем сигурно най-подценяваното от наша страна и разпространено – мърморенето. „... И ропотът няма да се скрие”, пише дори в Библията. Да ручиш, да дуднеш, да смърдиш, да опяваш, да издзуфтиш... Само колко глаголи имаме!

Например зимата – цял месец е кучи студ и когато един ден омекне, или дори не цял ден – един прекрасен съботен предиобед да имаш за разходка до Езерото с лилиите, и се радваш като малко дете. А ето сега – от седмица е рай навън, в един момент идва един единствен ден, облачен и дъждовен. И всички викаме: „Ей, къде ми е слънцето?! Ама, какво стана, да му се не види.” Сякаш ти се полага. Слънце.

Проблемът е, че на слънцето и на облаците най-вероятно им е все тая дали ще мрънкаме, дали ще люпим семки, или ще ни е добре. Често сами се вгорчаваме, сякаш ни е малко другото. Сърцето има навика да се самозабравя, да се увлича и да се... разпищолва. И всичко около нас е доказателство за това – надолу с главата обръщаме нещата и после вием как боли (нямам предвид само едноименния непреходен хит на Азис, б.р.).

Малко като оная история покрай кърменето, когато форумът на БГ-мама става най-важният документ, който диктува законността, редността и морала  в цялата държава и в няколко съседни страни. Всичко е изопачено до лудост.

Мрънкането е един от проблемите, които най-малко забелязваме и смятаме за такива. Имам и новина – имаме проблем.

Мрънкането за българина е.. не знам. Може би трябваше да го запишат в някой закон като задължително и само така щеше да настане спасение - никой да не го спазва.

То ни уврежда повече от сегашните домати на пазара, които трябва да се мерят не с кантар, а с Гайгеров брояч. Защото трови душата и спаружва сърцето.

Сигурно е трудно да се разбере от човек, който не спи с колежките - поне не системно или не с всичките, не е убивал  - ако не броим 2-3 аборта, не е поливал дръвчето на съседа с нафта - не и скоро... И като цяло смята себе си, че е ок – един добър, изряден, православен човек. Ама дали?

Какво печелиш например, когато виждаш и обсъждаш, и описваш детайлно само нередностите в църквата (а то не че ги няма)? От това по-леко и по-мирно ли ти става? И заради кого си там - заради наш Илия или заради свети Илия? Жълтият вестник на църквата – ето това ставаш, развявайки непрани гащи. Но има ли човешко същество, което да придобива покой и радост от тази дейност? Вгледайте се в очите на някой такъв бунтарин, прекарайте 2-3 часа с него – дали ще ви "зарази" с мир.

Защото освен всичко друго това е и едно от най-яловите състояния на душата. Като мърмориш, нито бидето на „Витошка”, називаемо гордо „фонтан”, ще стане по-малко неуместно, нито ангели ще слязат, да са ти шефове в работата, за да ти пасват, нито германците ще започнат да взимат по-малко, а ти повече. Чиста проба глупост. Но никак не е невинна... Затова и, предполагам, премъдрият Соломон се е занимавал с нея в оня цитат по-горе. Дето се вика, ако практикуваш греха на кражбата, поне ще имаш някой лев. А от това само си крадеш от душата и джобовете – пак празни.

Наскоро прочетох какво казва един велик светец – св. Теофан Затворник: „Не бива да се шегуваме със сърцето, то е глупаво.” Ама стой, ще възразим – какво става с всичките там баладки и филмчета с Дрю Баримор, как трябвало да следваш, да слушаш и незнам си още кво сърцето... Просто вижте колко глупости сме сътворили, следвайки сърцето, и пак ще приказваме. Ако заложа 2 лева, то ще е за истинността в изказването на св. Теофан, а не на Дрю Баримор.

Предишните хора са имали спирачки пред тези вътрешни процеси на самоизтърваване и оливане на сърцето - дори най-малограмотните. Спирачките може да са били абсолютно архаични и „задръстени” от наша гледна точка: как ще се изложа, как дъщеря ми ще спи с много мъже (жени) и аз ще съм горд с това, какво ще кажат хората, ако летя специално със самолет в друга държава, за да се напивам като животно и да скачам от балкона... Биха се изчервили. Ние напротив – правим всичко възможно именно тези спирачни маркучета да срежем. Жулим с диаманта като ненормални. И  засега доста успяваме.

А за заглавието се сетих от едно прекрасно детско филмче – „Аз, проклетникът”. Което какво казва: че може по природа да си кофти, да си некрасив външно, да си, да си... Не знам какво още да се сетя – да си български ВИП! Но въпреки това винаги има шанс да се поправиш. Статуквото не е непробиваемо, не е аксиома. Просто трябва стремеж отвътре и помощ отгоре. Не съм сигурен, че в този точно ред.