Това се случи в центъра на София, на т. нар. тиха квартална уличка. Пред мен вървяха двама мъже. Със стари дрехи, носеха големи торби с неизвестно какво, пред единия подтичваше куче... а бе, от онези хора, на които бързо залепваме етикета или „клошари“, или „квартални пиянки“. Известно време вървях зад тях по тротоара, не беше удобно да ги задмина, но в един момент и спрях да искам.

„ГледА ли оная румънка, братче? Как ги изповкарАла в затвора. При Сашо Диков, бе, разказАла им е играта, начи...“ Продължих напред, а те продължиха да цъкат с език по повод на това какви неща били възможни и то съвсем близо до България.

Няколко дни по-рано най-големият производител на пилешко за дюнери застана с лицето си и заговори за рекета, който държавна институция оказва над бизнеса. Обадиха се още предприемачи. Още преди Нова година един френски бизнесмен заговори открито за странностите в Софийския градски съд, нищо че от тази случка ние запомнихме само включването на посланика. Ако все още не разбирате накъде бия, след малко ще го напиша.

Президентът на ФИФА подаде оставка след като американските и швейцарските власти започнаха мащабно разследване за корупция в световната футболна централа. „Айде, да идват и тук“, казаха повечето коментари по случая в българските форуми.

„Хората няма какво да ядат, ти им говориш за върховенство на закона!“

Популярен аргумент против всяка промяна. Страхувам се, че напоследък чувам и чета как все повече хора правят връзката между двете. И все повече хора са готови да дават израз на своята нетърпимост. Едни с думи, други със сопи. Тъкмо си го помислих и видях по телевизора председателя на комисия „Професионална етика и противодействие на корупцията“ към Висшия съдебен съвет Ясен Тодоров. Той каза, че било нормално не всички да харесват съдебната система, защото във всеки процес имало две страни и едната винаги била губеща.

На матурите по математика тази година имало масово двойки. Но пък едно време учехме, че ако разделиш 100% на две, получаваш 50%. Значи поне половината народ трябва да е щастлив със статуквото. Национално представително проучване на „Екзакта“ от днес обаче казва, че 63% от българите не одобряват дейността на прокуратурата, а 66% не одобряват дейността на съда. Доволните са само 14%. Тези данни не са изненада – поредица от изследвания в последните години показваха същото. А то, всъщност, даже няма нужда от изследвания.

Ето накъде бия: почти всички българи не харесват правосъдието, все повече оценяват този проблем като основен и търпението на все повече се изчерпва.

Не знам дали това се нарича повратна точка, но тези дни да говориш срещу разбиването на статуквото в правосъдието е като да караш в насрещното. Колкото и да светиш с дългите, все си в насрещното.

Раздухването на историята от Гърмен беше/е такова заслепяване в насрещното. Не говоря за проблемите и настроенията на местните хора – те за съжаление са реални, а за раздухването на истерията. Няколко дни медии отброяваха часовете до „националния митинг“. На самия втори юни бяха отброявани минутите – започва, след малко, всеки момент, само тук и само сега, Земята ще се разтресе. На място се появиха същите момчета от фитнесите с късите панталони и епилирани крака, които протестираха миналата година пред ВСС срещу единия и в полза на другия лагер в системата. За тях няма значение къде са. Снимки на „Нощните вълци“ с охота бяха публикувани към съобщенията от Гърмен - „Цяла България сега вази гледа“, „Рокерите пристигат“, "Да си върнем България!"... Час по час се появяваха изказвания на хора, които предлагат циганите да бъдат отделени в собствена държава... И си решаваме всички проблеми.

Тоя пък защо намесва всичко това с правосъдието?

Ако си задавате този въпрос, обърнете внимание кои медии го правят. Същите, които „разплитат“ световните конспирации срещу така скъпото им статукво в съдебната система. Същите, които много държаха и ви показаха трупа на убитото момче в Борисовата градина. Отблизо и в цвят. Защото е по-добре публиката да има кървави зрелища, да тръпне пред сковаващото насилие и да бъде превърната в немислеща маса от страсти.

Това обаче не е достатъчно. Хората на тротоара, в градския транспорт, на маса дори, продължават да говорят за липсата на ред. Всеки втори тост е „да се намери някой, да отиде в парламента и да ги...“ Затова трябва някой все пак да обясни убедително - или поне да се опита, как е по-добре да не пипаме статуквото, „щото то на нас ний хубаво и тъй“. Добре де, ама то и гьонсуратите се изхабиха вече.

Така дойдоха анонимните манифести. Понеже никой не иска да застане с лицето си и да защити статуквото пред предложените промени в Закона за съдебната власт – които не е задължително да са най-добрите възможни, така нововъзникнали „автори“ обясняват как промените щели да осигурят „изключително лесна възможност за поставянето на прокурорите в постоянен корупционен натиск". Хм, това от кога е проблем?

Също така, ако някой посмее да говори за промени, той задължително иска да „гарантира връщането на кадруването на "белите покривки". Да не сте сменили цвета на покривките междувременно?

Ситуацията напомня на едно скорошно решение на съда, който запази в тайна какво е работил един депутат като следовател, защото това може да „накърни авторитета му“. То май и имената на каращите в насрещното са скрити, за да не им се накърни авторитетът. Святкането може и да разсейва, но все пак те са тези, които са в насрещното.