ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Легенди в българската литература и кино развенчава Георги Мишев в книгата си „Мир на страна ни“. Мемоарите разказват за пътя на писателя в живота и изкуството – от неговите предци, през годините му като журналист, после като сценарист в киното и автор на „Матриархат“, „Вилна зона“, „Селянинът с колелото“, „Дами канят“, „Патриархат“, „Дунав мост“… Филмите по някои от тях са белязали израстването на поколения зрители и кинаджии у нас. Първият филм по сценарий на Мишев е „Преброяване на дивите зайци“ на режисьора Едуард Захариев.


Герои в книгата на Георги Мишев са мнозина от българските писатели и поети, получили култов статус по времето на социализма. Съюзът на писателите е описан от Мишев като свлачище от конформизъм, лакомия, грандомания, сервилничене към една рухнала идеология. Любомир Левчев – председател на СБП по онова време, според автора е демагог и въжеиграч; Георги Джагаров – друг от лидерите на писателите, ги управлява с вяра в божествения си произход; Николай Хайтов е популист, шмекер и същински Цар Мидас, който умее да прави пари от всичко; Антон Дончев пък е „поръчков автор на скъпоплатени съчинения“…
Днес, според Георги Мишев, литературният живот на българите клони към залез. Въпреки това го поканихме да разговаряме за надеждата.

– За 24 май получихте най-високото отличие в културата – огърлица „Златен век“. Какво е отношението ви към наградите, г-н Мишев?

– Получавал съм много награди. Без Нобеловата (усмивка)… Не съм петимен за тях и не ме вълнуват толкова. Известно време като мине и не те забелязват, си казваш "беше време за награда…", а тя се бави. Но в края на краищата има някаква относителна справедливост. Когато човек не се натиска много за награда, тя идва по-скоро.

Най-пошлият неологизъм на прехода

 

– За да се отървете от страховете от тоталитарно време ли написахте книгата „Мир на страха ни“?

– Да, обществото ни в тези 45 години живя в открит и прикрит страх. Една част, особено т. нар. буржоазна класа, свалена на 9 септември, живееше в открит страх, животински страх дори. Защото не знаеха в кой момент ще им вземат собствеността и ще ги пратят в лагер. Познавах такива хора, трепереха горките. Присъствал съм на сватба, на която един полуграмотен милиционер, доведен от някакви колиби, извади пистолет и започна да злодейства. Пиян, разбира се, но никой не можеше да го спре.

Тази книга няма за цел отмъщение, не е и стремеж за някаква морална реституция. Не съм преследвал това. Дори тази дума „реституция“ е изключителна подла, противна. Тя е съзнателно измислена, за да напомня за друга „-ституция“. Знам кои са авторите на тази дума, измислиха я в щаба на „Позитано“ 20, интелектулците – писатели и сценаристи. Тя съществува в правото, юристите я знаеха, но така вече като стане акцент, се превръща в неологизъм, най-същественият на прехода, ако се замислите.

– През годините обаче започнаха да излизат документални четива за онова време, които са един вид „реституция“ за някои герои, разкриват ги в нова светлина…

– Нека да я наречем с по-меката дума „реставрация“, без онзи оттенък на пошлост.

– Защо решихте да разкажете за някои герои в културата от тоталитарните години?

– Ако не звучи помпозно, мотивите ми бяха да съм най-близо до истината, поне както аз я виждам. Който я вижда по друг начин, нека излезе и каже…

Завършил съм журналистика и десет години съм се занимавал с тази професия. Макар и като провинциален, окръжен кореспондент. Записвал съм си много неща през годините. Не изцяло, а с недомлъвки, защото тогава беше опасно и да се записва. Имаше един политзатворник, който излязъл от затвора, в разговор ми каза: „Няма да записваш нищо. Нито дума никъде. Дори във вестника да не си посмял да подчертаеш нещо, или да сложиш препинателен знак.“ Защото за ей такива невинни знаци имаше хора, които лежаха в затвора. Тълкуваха ги като символ на съпротива, на опозиция, които те правят престъпник, подсъдим.

Но си записвах доста неща. Виждах, че журналистиката е безпомощна да се справи с много факти от живота, че спира донякъде. По онова време тази професия си беше дирижирана пропаганда, управлявана. Ходехме по редакциите на нещо като стаж, още във втори курс ни изпращаха. И тогава видях как някои журналисти щатни, сериозни, се мятаха, когато звънне телефонът с нареждания това да падне, онова да влезе, чака се еди какъв си материал, и как се преобръщаха вече вързани страници.

В онези години отговаряхме като журналисти на няколко въпроса – кой, какво, къде, как, но винаги нямаше време за въпроса защо. А мен това ме интересуваше – да кажеш защо е станало определено нещо. И винаги съм се чувствал като онези любопитни деца, които разглобяват играчките си, за да видят какво има вътре.

Свлачище в Съюза на писателите

 

– Има ли вече реакции от написаното от вас?

– Има, да. За това, че съм нападнал Любомир Левчев. Аз отчитам неговите качества на поет, неговата виртуозност. „Царят на метафората“ го наричам, защото в поезията наистина е много добър. Но за мен той е човек със слаб характер. Това е истината за него.

– Пишете за него, че служи на фалша, лъжата, наричате го въжеиграч.

– Така е. Разказвам онзи случай, в който той беше дал на Евтушенко книгата на Милован Джилас… Тази книга беше най-революцинното четиво, което съм чел през 60-та година още. Радой Ралин ми я даде, той беше приятел с Джилас. А Джилас беше дисидент номер едно на студентско движение на Източна Европа, беше вторият човек след Тито в Югославия. Той е идеологът на Югославска комунистическа партия, по-късно я прекръстиха на Съюз на югославските комунисти. Този човек е високообразован, командвал и партизанско движение в Югославия. Най-голямото движение преди войната е било там – те са имали 3 милиона партизани. И изведнъж, след като е бил на най-високото място в йерархията, той проумява същността на болшевизма, сталинизма, комунизма. И Джилас заявява, че напуска. Написва книгата „Новата класа“, в която заявява за номенклатурната класа, че се превръща в мафиотска, дикаторска структура.

Левчев имаше слаб характер. Не беше човек като Георги Джагаров, който раздаваше правосъдие ей така, на всяка крачка. Като влезе в кафенето Джагаров и срещне някой, ще му каже: „Ти що си с тази риза, я да я хвърлиш“. На друг казва нещо друго. Абсолютен диктатор на ниско равнище. Но му трябва среда, в която да заяви командните си способности. Левчев е друг.

– В книгата разказвате как двамата с Левчев след години сте се срещнали случайно. Поканил ви е да си побъбрите приятелски, но сте му отказал. Защо?

– Какъв смисъл има? Той заяви още на 10 ноември, че няма да промени нищо в своя живот. Никаква ревизия няма да извърши върху стореното от него, или върху мислите си. Никаква промяна. С такъв човек какво има да говоря? Той ще си каже неговото, аз – моето.

– Има една глава в книгата, посветена на Съюза на писателите, нарича се „Свлачище“. Започвате от Цар Мидас, както наричате Николай Хайтов, наричате го популист. Минавате през Джагаров, Левчев, накрая стигате до днешния Съюз на писателите. За Хайтов казвате, че е провидял още едно време, че сериалите ще бъдат утопия за народа…

– Хайтов беше супер прагматик.  Можеше да прави пари – от сериали и от изкуство. „Да им вземем парите“, това беше неговата фраза.

Днес живеем в неокомунизъм, какво сме променили? Същите хора са на ръководни постове и продължават своите стари ритуали. Аз съм против тази дума промяна, защото е демагогска, нищо не се промени след 1989 г. В Съветския съюз докато не умряха последните членове на Политбюро, нищо не можа да се промени. Това са последиците от диктатурата.

– Чакаме да умрат последните влъхви от онова време?

– Ами какво да правим, да ги стреляме? Някъде ги стрелят – в Колумбия, във Венецуела, в тези страни промените идват по тоя начин. Ние сме го и минали даже този период – при нас беше през 20-30-те години. Сега този процес върви при мафиотите – при тях няма избори и пленуми, а пистолети.

За смъртта на дясното, Желю Желев и лицемерните манифестации на обич

 

– И все пак има промяна – сега поне си говорим свободно и няма да ни вкарат в затвора за това.

– Това е фасадна демокрация, както я наричат. Не могат да ни накажат, понеже светът вече е отворен и словото не може да се командва както преди, няма го вече този команден център на Партията, който съществуваше навремето. Сега живеем в лъжепазарна икономика. Не стана истински пазар, защото той се прави от независими собственици, а тук всички са зависими едни от други и пречат на тези, които искат да бъдат независими.

Затова изсипаха този огън срещу Желю Желев – подозираха, че той иска да промени нещата. И го изкараха глупак, по всички линии, наричаха го селянина от Веселиново, спънал се като слизал от самолета и паднал… Какви ли не измишльотини пускаха, за да дегероизират един човек, който имаше сериозни намерения да промени системата. Той не беше срещу комунистите, той беше срещу системата. Казваше го още навремето, когато написа "Фашизмът", за тоталитарната държава. Понеже не можаха директно да го пречупят, първо успяха да го отклонят от пряката политика като го избраха за президент. Желев 4-5 пъти си даваше оставката на този предварителен избор на СДС. Тогава всички бяхме за Дертлиев – като най-възрастен между нас, най-изстрадал, с най-голям политически опит, защото навремето е бил в партията на широките социалисти. Но направиха президент Желю – с машинациите на "Позитано" и на Луканов… Някои са получавали конкретна задача да се внедрят в СДС, половината бяха агентура на Държавна сигурност.

– Казвате, че дясното в България се формират въз основа на социалистическото мислене – болшевишки и без никаква критика. Днес писателят Милен Русков ги нарича "демократските свински черва, новите болшевики". 

– Това е едната причина за разпада на дясното – като болшевики действаха в онази Група на 39-те. Използваха същите ленински лозунги, които знаехме от тоталитарно време.

Втората причина може би е по-съществена – с действията си десните не подкрепиха дребния и среден бизнес, който е гръбнакът на дясното. Нищо не направиха, напротив, хвърлиха всичките пари на държавата в едрия капитал. Назначиха си милионери – също както и левите. От там дойде провалът на дясното и на целия ни преход. Накрая ние излязохме „дивите зайци“, защото се надявахме, че нещо ще променим.

Ние не успяхме да осъществим най-важното – лустрацията. Ако за десет години тези хора бяха елиминирани от командните постове, друга щеше да е картината днес в държавата. Но нямаше и подготвени хора като мислене за една такава промяна. Това е пък другата кошмарната последица от комунизма – че инакомислещите хора бяха малко, нямаше достатъчно критична маса, за да обърне положението.

– Защо у нас не се появиха дисиденти като в другите социалистически държави, г-н Мишев?

– Нямаше условия за дисидентство у нас. Поляците всъщност нямаха колективно земеделие. 60% при тях беше частно земеделие, дребни търговци, манифактуристи. В Будапеща съм ходил в ония години, беше пълно с малки частни магазинчета. През 1962-63 години видях как един човек продаваше в подлез авторски роман, сам си го отпечатал. А тук нямаше нищо частно.

Тези 100% колективизъм, които ни насаждаха 45 години, накрая ни удариха като бумеранг и ние днес се чудим защо така мисли населението. Минаха вече три-четири поколения от началото на промените и хората отвикнаха и от труд, от мислене за труд. Не можеш да накараш младите една чаша да поместят. Сега има едно раздвижване, разбира се. Появи се различно отношение към труда, който носи пари. Дори децата се пазарят: „Дядо, ще отида за хляб, ама ако ми дадеш 1 лев.“ Рано или късно това ще доведе до капитализъм. Защото който работи с пари, той стига до капитала, до конкуренцията, до пазара. Така че ние бавно се движим към капитализъм. И може би ще го имаме след 50 години.

– Не знам дали бяхте на погребението на Жельо Желев… Как ви се сториха участниците в неговото изпращане?

– Бях, разбира се. Видяхме лицемерни манифестации на обич. Изведнъж всички започнаха да говорят колко добър човек бил Желю, честен, некорумпиран… А дълги години преди това той не съществуваше за нашите политици. От 2000 г. насам дори добра дума за него не се е чувала.

Като почина Желю Желев изведнъж всички започнаха да говорят колко добър човек бил той, честен, некорумпиран… А дълги години преди той не съществуваше за нашите политици.

Навремето сме му се карали като приятели. Бяха го наобиколили една група генерали, ясно какви школи са минали, какви декларации са подписвали, какво са служили. И му казвахме да не си избира съветници измежду тях. „Хайде, не ставайте мнителни“, ни отговаряше той. То и нямаше други. Едно време като търсеше Желю някакъв генерал за охрана, взе един шофьор и го направи генерал – просто се налагаше, защото нямаше кой. Същата работа беше с главните прокурори. В един момент, когато търсехме безпартиен главен прокурор във Великото Народно събрание, се оказа, че няма нито един безпартиен в цяла България – всички са се клели на Партията и са обвързани. Та най-сетне намериха един човек от провинцията. Той се оказа болен и живя два-три месеца. След него дойде Татарчев. Той беше голямо разочарование, защото беше обладан от някакъв негов национализъм. При това отмъстителен – още за деди и прадеди искаше да отмъщава.

Кръгчета около София с Георги Марков

 

– Навремето с Иван Андонов сте имали планове да снимате филм за Георги Марков, "Непоносимост", защо не се получи?

– Ами кой да го финансира? Опитахме, но всички бягат през глава от нас. И започнаха да измислят разни неща за Георги Марков, които продължават и досега. Стигнаха и до пошлости – че не е убит от Държавна сигурност, а котка го е одраскала. Една Ангелина (Ангелина Маркова – бел. ред.) навремето работеше в "Антени", милиционерския вестник, тя пусна цяла книга – "Убийте котката на Георги Марков". И Димитри Иванов писа за котката – защото самият той е агент, излезе му досието, всичко е ясно, какво да му се сърдя – искал е да се развива по някакъв начин. Но защо го пише сега това за Георги Марков, познавал ли го е лично? Аз познавах Георги Марков. Не съм му бил пръв приятел. Но в последните му дни в България, когато вече тръгваше, той ми каза: "След два дни изчезвам и няма да се върна повече." Аз се мъчех да го разубеждавам.

– В книгата разказвате за вашите разходки с автомобил около София, защо се налагаше да разговаряте в автомобил?

– Георги Марков беше страхотна личност, такъв българин на сто години се ражда един. Защо разговаряхме в автомобил – той искаше да има някаква аудитория, а в онова време на кого можеше да се довери? Всичко се ослушва, оглежда. С него работехме в съседни стаи в "Народна култура". И като приключеше работният ден към 5-6 часа, той ми викаше: "Адаш, имаш ли работа, хайде да направим едно кръгче!" И не, че толкова му се караше кола, ами искаше да излее това, което беше у него.

Кино, заченато в грях

 

– Филмът "Непоносимост" не стана. А името му е подходящо и за филма, в който живеем днес…

– Да, след тези 45 години социализъм виждаме резултатът в какви ли не ексцесии избива.

– Какво уби българското кино, г-н Мишев?

– Пропагандата го уби, защото то беше заченато в грях, създадено с пропагандна цел. Чарли Чаплин да не би да е служил на някаква партия? Макар накрая да го изкарваха комунист. Изкуството винаги е надпартийно.

Не може да се прави такъв Киноцентър, какъвто е „Бояна“ – за 100 играли филма годишно, за документални. Какъв капацитет имаме за такова нещо? Нямаме публика за толкова филми, нямаме достатъчно писатели, сценаристи. Режисьори, оператори и технически персонал може да ни се намират, но първосъздател на филма е сценаристът.

Днес режисьорите си пишат всичко и накрая нищо не излиза. Защото от толкова филми, създадени по сценарий на режисьори, само два имат някакви качества – на Рангел Вълчанов „Лачените обувки н незнайния воин“ и на Иван Андонов „Вампири, таласъми“. Всичко друго е усвояване на средства. Затова ние като българи, като нация, трябва да се върнем към простото кино.

– Предлагате да се върнем едни 50 години назад и да започнем отначало?

– Ние трябва да върнем периода на неореализма, който у нас не се състоя. И да се откажем да имитираме Холувид. Колкото до сериалите – те са нещо друго. Тях не можем да ги разглеждаме като кино, защото са индустрия, нещо приложно.

– Не винаги, в Щатите някои сериали са повече от кино – „Игра на тронове“, „Къща от карти“…

– Не можем да се мерим с тях. Те имат творчески личности, които не можеш да ги побереш и в сериал дори. Един Уди Алън произвежда всяка година филм, и то висококачествен. Ние имаме ли такава личност? Той е и писател, и музикант, и сценарист, и всичко. Но това са гениите. Тук, в България, за гении не трябва да говорим, първо трябва да овладеят занаята. След това да знаят защо го правят, да имат някаква цел. А не да търсят с какви чалъми да направят филма. Защото ние можем ли да направим „Аватар“?

– Сега всички киносноби ще ви кажат, че давате за пример продукт на масовата култура…!

– Нашите хора не се ли учат все от такива? Кой обаче от тях е направил една тънка комедия като на Уди Алън? За 25 години създадена ли е поне една добра комедия в България? Та нашият живот бъка от комедийни ситуации и ако има интелигентно отношение, може да се направят страхотни филми. Един милион сюжети имам, но съм на 80 години. И ми е забранено вече от дядо Господ да мисля перспективно.

– Има ли писател, който ви е вдъхновявал?

– Чехов.

– А днешен, български?

– Има един, Милен Русков ме вдъхнови, да. Заобичах го още от първия път, когато прочетох „Възвишение“. Защото съм го чел два-три пъти вече.

– Значи виждате все пак някакво „възвишение“ в съвременната българска литература?

– А, хорото не остарява, хващат се нови играчи. Не съм от тия вайкащи се оплаквачи. Стига да не ни връхлети някакво политическо, военно цунами…, всичко един ден ще си дойде по местата.

Площад "Славейков"